Скочи

Говорим си с него така, сякаш я няма тази пауза от година и половина-две. Стар приятел, който май е влюбен. И ужасно уплашен. И поради второто не знае какво точно иска. И по-скоро му се иска изобщо да не я е срещал. Мога да подуша страха му от няколко стотин километра. Експерт съм по страховете. Чувството му за самосъхранение е болезнено изострено предвид миналото. А миналото не го е пощадило твърде. При последния сърдечен разрив ми споделя с болка, за която не е измислено име: "Никой не е умрял от разбито сърце." Съсипан е и само той си знае как се събира. Нормално е да се страхува, да е предпазлив, да разузнава дълго и внимателно. Веднъж се шегува, че жената до него трябва да е отличничка и сега го питам Тя такава ли е. "Не знам още, не съм разбрал." Обмисля стратегии, тактики, аз давам съвети на килограм. Умни, дълбоки, изстрадани съвети, които мога да взема и да ги...Представям си как не спи нощем, мята се в леглото, разяждан до лудост или гледа луната и търси отговори. И не знае, че те са само в него. И в нищо отвън.
Говоря му какво обичат жените, как да се държи, каква е печелившата походка, поза. В следващия момент се замислям аз ли съм това обезумяло нещо, което произвежда тия шитни и ги изстрелва, без да се замисли, дори с някаква изтънчена наслада и самоувереност, от позицията си на много опитна и успешна мацка. Уморявам се от самата себе си и млъквам. И се замислям.
"Има ли един-единствен или всички се блъскаме с промушени сърца?" Какви ти стратегии, игри, номера, походки, какви отличнички...Какъв е този ненормален свят, в който живеем? Какъв е шанса да отсееш истинското сред всичкия този фалш? Колко нищожна е възможността да видиш истинското лице на един човек? И да обикнеш това, което видиш. Без да извръщаш поглед. С широко отворени очи за всичкото му. Плюс белезите и старите му рани. Получаваш всичко това в едно. Не е ли прекрасно? Да видиш голата му душа, зъзнеща от студ, жадуваща за топла прегръдка, за просто човешко докосване. Да, съществува риск, дяволски реален риск да останеш с разбито сърце. Отново. И какво от това? И да, всеки следващ път е не по-малко болезнен. Скачаш в бездната. Да полетиш. Или да пропаднеш. Или оцеляваш, или не. Простичко е. Ама това май се нарича живеене. Със страх и предпазливост можеш да стигнеш благополучно до пенсия, но не е това идеята. Май не беше това.
Колкото повече се замислям, толкова повече се ядосвам на себе си. Умора и яд. Бяс. Че понякога с такава лекота се поддавам на установеното. На обществено установеното. 22 техники да го спечелиш, 31 хитрини да я задържиш, 1050 начини да се направиш на маймуна и още толкова да си съсипеш живота. "Аз съм овца и ми харесва." По дяволите. Всъщност тези неща по-скоро ме натъжават, отколкото ядосват.
Няма правила в тази игра. Няма. Няма маски, пози, мерене на гордости и пишки. Няма внимателно обмисляне на думите, на държанието, на широчината на усмивката или дълбочината на погледа. Няма печелившо поведение, модерни заучени лафове, за да блеснеш пред него, игра на котка и мишка, перфектната профилна снимка или егати якия статус, с която той да я впечатли. Това е толкова грешна посока, колкото умът ни не може да го побере.
Сега бих му казала: "Бъди искрен, до болка искрен. Искрен до сълза и кръв. Стигни до костта, до най-далечната точка в душата й. Стигни до Северния й полюс и го сгорещи. Втечни го. Ледник да не остане. Стопи снежинката, забита в окото й. Припомни й коя е. Оставяй диря в нея, за да не забравя. Да не се разсейва и да не забравя. Теб. Не се страхувай, защото страхът втвърдява костите, уморява усмивката, натъжава погледа. Страхът създава страшни неща, страшни хора. Той измисля предразсъдъците, папагалските мрачни предсказания и "загрижени" съвети, той коли и беси. Там, където вирее страха, има само студ и мрак. Няма живот там, пусто е и е равно. Равна линия. Нищо. Няма любов. Няма смисъл. Не скочиш ли от пропастта, никога няма да се почувстваш жив. Никога няма да се срещнеш със себе си. Никога няма да полетиш. Дори за един миг, преди да паднеш, си струва. Струва си всяка дяволска секунда. Скочи, приятелю."

Сто години

Пътуваме. Гъста мъгла, а слънцето едва прозира през нея. Мъглата обгръща уютно всичко наоколо, успокоява и утешава. Като мъглата на Виан. Става ти едно леко, хубаво, забравено чувство на дом и топлина. Като в утробата. Защитен. Дали още там изпитваме самота? Плуващи в това тъмно и топло място, толкова дълго време. Сами се раждаме и сами умираме. Нали така беше? Не е ли естествено състояние на човека самотата? И по-скоро неестествено-трескавото бягство от нея, бягството на всяка цена.
Късно вечер. Влизам в тъмната кухня. Светвам лампата. И все пак светлината е приглушена и мека. Приближавам до аквариума. С изненада установявам, че Желязко спи. Не знаех, че костенурките могат да спят под вода. Малка част от корубката му стърчи над водата. Почти си залепям носа в стъклото и го разглеждам любопитно. Не разбирам защо се развълнувах така от тази спяща костенурка. Виждала съм я десетки пъти досега. Будна. Явно в това е обяснението. Сега е стиснала очички и изглежда толкова уязвима. Всъщност като всеки спящ човек. Гледам я и не мога да си тръгна. Сама, в този аквариум, година след година, през целия си костенурски живот. Самотна до непоносимост. И вече стара. Често, когато съм минавала покрай нея, съм я дразнела, признавам. Почуквам по стъклото или направо на корубката й и тя се вбесява. Иска да ме захапе. В очите й го виждам. Хищник. С остри зъби, които късат месо. Сега е беззащитна като бебе. Спи, стиснала клепачи и навярно сънува. Какво сънуват костенурките? Какво сънуват бебетата в утробата? Доказано е, че сънуват. При липсата на жизнен опит какво биха могли да сънуват? Затрогва ме и ме съкрушава гледката на тази спяща самотна костенурка. Не знам защо. Наистина не знам.
Влизам в стаята им. Спят, всеки съответно в леглото си. Дълго оправям завивките им. Трябва да съм сигурна, че няма отвит крак или ръка. Че са на топло и са защитени. Оправям косата й. Подреждам я по възглавницата. Придърпвам одеялото до брадичката й. Навеждам се, вдъхвам миризмата й и й прошепвам няколко думички. Следва той. Завит като пашкул, сякаш вярвам, че така ще го предпазя. От всичко лошо в този свят ще го предпазя. Любовта и заклинанията ми ще ги предпазят. Целувам го по бузките, по главата, по гушката, с мъка се спирам сама. Той въздъхва в съня си и се обръща на другата страна. Какво сънуват момченцата на три? Житни ниви с лисици, змии и рози навярно. Особено ако са малки принцове със златни коси от друга планета. Връщам се при нея. Все така е завита. После при него. Няколко пъти така. Отивам до вратата. Обръщам се. Поглеждам ги. Непоносима мисъл за отминаващото време. За един миг те прорязва в сърцето, дробовете, бъбреците, във всичките ти остаряващи органи. Застиваш. Краката ти се подкосяват. Връщаш се. Сядаш и ги гледаш още малко. Другото ще почака. С всяка изминала секунда растат и стават все по-малко твои. Все по-отдалечаващи се. Обръщат се към теб и ти казват с усмивка: „Виж ме как се отдалечавам.”. С всяка секунда остаряваш, прибавяш по още една бръчка и бял косъм, по още малко самота в душата, по още една миниатюрна резка в сърцето.
Пътуваме и забелязвам бабата с лук край пътя. Мъглата милостиво обгръща и нея. Навярно сутринта са я докарали, стоварили са я и са си тръгнали. Цял ден сама, в студа. С лука. Грубите й ръце са го създали, обгрижвали са го, после са го сплели. Сега е време да го продаде и да си отиде от нея. Като децата й. Самотни старици край пътя. Изоставени и забравени. Ако имат късмет- само до вечерта. Докато дойдат и си ги приберат.
Има и други, които нямат тоя късмет. Сами, на село, в оглушалата от тишина, къща. Дядото си е заминал и е останала тя. Може би с някоя котка или друга животинка. Децата са далече, в града или в друга държава. Самотата тук има други измерения. Друга плътност и температура. Друг вкус и мирис.
Били са три сестри. Останала е най-малката. Не живее сама. Грижи се за внука си. Тревога и утеха. И все пак. Не може да се говори за тази липса просто така. Не може да се обясни какво е да помни телефоните им в техните села, където са живяли, а да не може да им звънне. Да не може да звънне и на децата им. Да не досажда. И тук самотата е с друг нюанс, друга история, друг свят. Двама или трима. Заедност. А после сам като куче. Върви й обяснявай за изкуството да продължиш и да се радваш на живота. Тя и сега живее с тях, говори си с тях, вечер като си ляга им се оплаква за едно друго, на кого иначе, казва им Лека нощ и заспива с болката си. С натежало сърце. Най-малката сестра.
Чета Чехов. Това несравнимо чувство на интимност, което изпитваш, докато го четеш. Това протяжно усещане за безкрайна самота. Сякаш виждаш писателя, седнал зад бюрото си, с прозорец към градината, сам в целия свят, сам с всичките си терзания, с всичко онова в него, което го кара да пише. Да го усещаш толкова близък, че щом протегнеш ръка, да чувстваш, че ще го докоснеш.
Самотата можеш да откриеш навсякъде. Човешка или животинска, у дома или на пътя, в детски поглед или в старец, в любимите книги, музика, кино, в есента и изобщо всички сезони, в морето и чайките, в луната и лунната пътека, в най-шумната компания и в най-веселия човек, късно вечер и в ранния следобед дори. Несправедливо негативно е отношението към нея. Тя е част от теб, също както ръцете, очите и сърцето. Тя те намира, където и да си. Особено ако си се изгубил. Припомня ти кой си, ако си забравил. Прегръща те, когато всички други са изчезнали. Приласкава те във винаги отворените си обятия. Можеш да разчиташ на това. Не я пъди. Тя е твоето вярно куче, твоя най-добър приятел. Там е, за теб, винаги. Поне сто години.

Туристи

Pink Floyd Reloaded. Току-що е била на това шоу в планетариума на града. По време на цялото представление я боли сърцето. Някакви спазми, които не отминават. Не може да си поеме въздух. Опита ли и я прерязва там отляво. Слуша любимите песни, любимите гласове и се чувства по съвършено същия начин, както всеки път, щом ги чуе. Костеливата ръка на самотата сграбчва сърцето й и дъхът й спира. Сякаш всичката вселенска тъга се стоварва върху нея. Не е като да си вземеш душ и да я отмиеш. Или да чакаш търпеливо времето да я изтрие. Няма премахване. Няма измислен препарат срещу нея. Когато ти си отидеш, тогава си тръгва и тя. А междувременно просто се научаваш да живееш с нея. Да не ти пречи прекалено много, да не ти се мотае из краката и понякога да си взема почивен ден. Да можеш да си поемеш въздух. Иначе ще те смаже. Трябва да я опитомиш и превърнеш в домашен любимец. Да я коткаш и галиш, не да я гониш. Ако я гониш, ще започне да съска срещу теб и да ти го връща, както може. Приемаш я и заживява с теб, в теб. В кръвта ти, в костите и прешлените, в косите и очите, в ръцете ти, в тялото и душата.
Понякога решаваш, че ти е писнало и отказваш да я храниш, да изпосталее от глад. Не за дълго. Истината е, че тя има нужда от теб, но и ти от нея. Без нея радостта ти не е истинска, не е плътна и жива, не диша и не се смее. Как можеш да се почувстваш щастлив, ако не си позволяваш да си тъжен? Как ще разбереш, че си радостен, ако не познаваш тъгата?
След това отива в онова старо гробище. Нещо я тегли натам. Все така е съкрушаващо красиво и тихо. Времето там наистина е спряло. Бръшлян пълзи навсякъде, нечия ръка е помела грижливо нападалите листа. И представлението, и това място са от нейните неща. От нещата, които обича. Не вярва, че случайно е попаднала на тях. Те са я намерили. Трябва да излезеш от хотелската си стая или която и да е стая, и да бъдеш намерен от твоите си неща.
Келнерът прекъсва мислите й. Поръчва си кафе. Вдига глава от тефтера и се втренчва невиждащо в някаква точка напред. Хората наоколо не й пречат, не нахлуват неканени в главата и душата й. Бъбрят си на техния език и тя ги чува някъде много отдалеч. Екстра й е така. Уютно по някакъв странен начин. Тук може да си позволи да се отпусне и да се държи, както си иска. В чуждата страна. Каква ирония.
Понякога просто й омръзва да се прави на шут. Уморява се до смърт. Да е забавна, усмихната, да си носи торбата с шегите. Сигурно и дядо Коледа се изтощава. Сигурно и на него понякога му се иска да захвърли тоя чувал и да си е просто един сприхав тъжен старец. Както имаш изконното право да си щастлив и весел, така би трябвало да имаш право и на тъга. Да те оставят на мира всички, а ти да оставиш ролята на палячото. Поне за малко.
Понякога се уморява от глупостите, които е способна да избълва, както и тези на другите. Удивлява се на себе си що за потребност е това. Борба за оцеляване, нужда от самозаблуда, право на включване в играта, наречена Живот? Бягство, преструване, предразсъдък, мощно и непоколебимо наложен от обществото, че трябва да изглеждаш "нормален", каквото и да означава това, да си весел и доволен, да си удобен и винаги на разположение. И в никакъв, ама никакъв случай потиснат. Това е странно и внася смут. В стадото. Някой да е виждал потисната овца, тъжна овца? Никакъв проблем да бъдеш отлъчен от стадото. Или направо под ножа. Всички трябва да блеят щастливо и да не задават въпроси. Да не се замислят твърде, а да се плъзгат по повърхността на живота. Замислиш ли се и ти отиде хубавия слетобед за шопинг. Замислиш ли се и започваш да трупаш тъга и умора в душата. В очите. Но хората и без това рядко се вглеждат в тях.
"Студентка?". Сервитьорът я изтръгва рязко от мрачните мисли. Благодарна е за прекъсването. Стига за днес. "Не, туристка."-усмихва му се. Навярно иска да е мил или просто да я разсее. Или и двете. Не сме ли всички туристи в тоя живот?

Луна

Късно вечер. Сипвам си чаша вино и излизам да гледам луната. Не е пълнолуние, но тънкият изписан месец е пленителен. Имало е моменти, периоди в живота ми, когато съм се взирала всяка вечер в него, дни наред. Дава ти някаква утеха, спокойствие, такива едни работи. Странно усещане, неподатливо на обяснение. Топла нощ е, не като за ноември месец. Покой и тишина. Усещаш нещо да се носи във въздуха и да те изпълва целия. Потръпваш от това неопределено чувство. Почти нереално е. Само, който го е изпитвал, знае какво е. Хората са си по къщите, поне повечето и цари прекрасна тишина. Релаксираща и замайваща. Насища изтерзаните ти сетива, мозък, клетки, душа. Любимото време от деня. Гледаш луната, отпиваш от виното и се пренасяш в твоя си свят.
Напоследък си мисля за нещата, които казвам и онези, които премълчавам. Чудя се кои са по-важните. Отговор май все още нямам. Понякога имам нужда дълго и плътно да рисувам с думи това, което е в мен и все изпитвам страх, че то няма да е достатъчно, че ще пропусна нещо важно, че думите ми ще го омаловажат. Че ще го осквернят и заплюят. Че няма да бъда разбрана, усетена, почувствана. Друг път имам желание просто да млъкна. Да мълча дълго. И да се надявам, че душата ми сама ще намери пътя и начина да бъде чута и докосната. Без да й преча с приказките и анализите си.
Оставила съм го за малко на роднини. Час, ден или повече, няма значение. Връщам се при него. Влизам в стаята. Извиквам го. Дори не ме поглежда. Бързо се досещам, че е сърдит. И уплашен. И обиден. Най-вече уплашен дали не се връщам за малко, дали няма да си тръгна. Сигурно не смее да повярва, че съм тук. Навеждам се към него, на неговата височина и го поглеждам. Занимава се с нещо, прави се, че ме няма. Но виждам една сълзичка да се спуска бавно от окото му. "Мама е тук, нали няма да ми се сърдиш."-му прошепвам и той се предава. Прегръща ме и без думички ми казва всичко. И аз на него. Той знае. И аз знам. На две и половина е, а знае. И вярвам, че от раждането си знае. Без думи, без обяснения, без логика.
Когато обичаш някого, а си му сърдит, обиден, гневен, разочарован, какво правиш? Когато обичаш някого и знаеш, че точно в този момент, а може би за дълго, не можеш да му го кажеш? Не можеш да вдигнеш телефона или да отидеш при него. Не можеш да пречупиш онова нещо в теб, което ти пречи да стигнеш до него. Не можеш да надвиеш гордостта си, егото може би. Или нещо друго, по-добро и важно като причина. Когато обичаш някого, а се разминете в някакъв момент, за седмица, месец, години. И няма значение колко те боли, колко си железен и неуязвим, или пък слаб и паднал, щом не можеш да преминеш границата с всичкия си багаж, който мъкнеш стоически, за да достигнеш до него. Няма значение дали тъгуваш и плачеш за липсата му, или пък държиш очите си сухи, но душата наводнена, защото го няма. Няма значение дали се тревожиш дали е добре, как минава през живота и какво му се случва. Няма значение какво сте били един за друг.
После се виждате. И се прегръщате. Силно, продължително. И така си казвате всичко. Ама абсолютно всичко. И няма нужда от думи. Прегръщате се и сякаш си казвате "Всичко е наред. Тук съм и винаги съм бил."
И дори поради една или друга причина да не е повече в живота ти, знаеш, че това няма да промени нищо в теб. Знаеш, че и сантиметър няма да помръдне в теб. Че ще е достатъчно да си затвориш очите и да си спомниш дори само един общ момент, поглед, смях, сълза, или пък да погледнеш към морето, планината, хоризонта, прелитаща чайка или орел, изгрева или залеза, цъфнало цвете в градината, диванчето, на което сте седели на село пред градината, вещите, които не са си тръгнали с него, дългите разговори, в които сте спорили, карали и сдобрявали. Ще е достатъчно да си спомниш всичко онова, което и без това е в теб и да разбереш, че нищо не е било напразно, щом си обичал и обичаш така. И дори този човек да е някъде другаде, с други хора, или пък да не е вече в този нашия свят, ти го носиш навсякъде със себе си. Навсякъде, където се разхожда сърцето ти.
Поглеждам към луната, така самотна, там горе. Мълчалива и винаги там. Тя сякаш ми намига в отговор. Разбира се, без думи. Кому са нужни? Така си говорим най-добре.