сп. Простори, бр.3

http://issuu.com/prostori/docs/prostori_-_br_3-2015/1

Аз съм

Ако вярваме, че сме малки и незначителни или че не заслужаваме кой знае какво, или че никога няма да осъществим най-съкровените си мечти, значи сме съгласни- Аз не съм. Ако играем роли и носим маски, за да се скрием и да не можем да бъдем видени, значи сме съгласни- Аз не съм. Ако приемаме идеята, че постоянната тъга за миналото или непрестанната тревога за бъдещето е нормална, значи сме съгласни- Аз не съм.
Когато позволим историята, която разказваме за себе си и всичко около нас, да се срути- в този момент всичко започва да бъде наред така, както си е. Щом веднъж спрем да поддържаме пътя на Аз не съм , силите на природата ще разместят пътя. Когато оттеглим вярата, която сме вложили в Аз не съм, тогава без никакво усилие се разкрива това, което си е. Аз съм.
Аз съм добре. Аз съм достатъчно добър. Аз съм в състояние да го направя. Аз съм, точно в този момент, съвършен. Аз съм покой. Аз съм способен да обичам себе си безгранично. Аз съм човек. Аз съм Божествен, както са божествени всички творения, които виждам около себе си.
Когато допуснете да вложите вярата си в Аз съм, се разкрива истинската сила на вярата.
Вие сте Аз съм.
Силата на вярата, Рей Дод

Ина Григорова

http://www.capital.bg/vestnikut/kapital_light/vuv_fokus/2008/10/16/566285_ina_grigorova_-_zavrushtane_v_sebe_si/?forumsort=1#comments

 "Има го това стълкновение между свободно падане и полет и, макар на пръв поглед да не си личи, последна дума има полетът. Тoвa противоречиe го има и в българската душа - да ти е хубаво и да ти е мъчно, и да ти е хубаво, че ти е мъчно, и въпреки това може би трябва да се научим да нe се страхувамe от хубавото, и че грамофонната плоча ни е в главата, а реалността е само иглата."

Само тя си знае

Тя  е на 83. Има сестра с около 2 години по-голяма от нея, която живее в далечен град. Голямата сестра е на легло от 4 години, а едната й дъщеря се грижи за нея.
Виждала съм я два пъти. Прозорецът е на една крачка от леглото, но тя и до него не може да стигне. Не може да го отвори, ако пожелае, да вдиша въздуха навън. Да усети какво е вън. Да си припомни. Не разбира кога се сменят сезоните, ще вали ли, кога залязва слънцето, ветровито или спокойно е, как се движи светът. Без нея в него.
Защото тя не е в света отдавна. Тя е страничен, почти безмълвен наблюдател, не участник. Наблюдава света, без дори да може да го докосне така, както вижда с очите си прозореца, но няма да може никога повече да го отвори със собствените си немощни ръце. Чувства как с всеки изминал ден, с всеки един дълъг като болка, час все повече се отдалечава, въпреки че тялото й е още там, неизменно на леглото. Душата й се отдалечава. Бавно, ужасно бавно, без път назад се отдалечава, за да си отиде завинаги някой ден.
Но сега, все още целият й свят се намира в тази пропита със самота, стая. Прозорецът дава надежда, загатва за нещо хубаво, различно отвъд, обещава промяна, нови пътища, живот, възкресение. Така си мисля поне, докато съм там и наблюдавам всички детайли на сцената пред очите ми. Представям си изминатия дълъг живот, загубите и жертвите, усмивките и топлите мигове, защото непременно трябва да е имало и радости, колкото и да не са много. Хората, които е създала и ще остави след себе си, родът, който е продължила. Онези, които е изпратила, отишли си преди нея. Гадая каква би била равносметката й, като сложи всичко на кантара сега, в самия край. На плюс или минус? Чувала съм някои от близките й да казват, че това нейното е наказание. Наказание за какво? И дали изобщо можем да твърдим убедено такова нещо? Кой може да каже? Кой е експерт по наказанията на съдбата, за да изрича някакви такива думички и да е сигурен в тях?
Истината е, че колкото и да предполагам, колкото и кратко или дълго да съм познавала или просто да си мисля, че познавам тази жена, не знам живота й, не знам кривините на пътя й, пропастите и стръмнините, нито багажа й, който всеки от нас си мъкне, грешките, греховете й. Нищо не знам за нея. Дъщеря й също. Сестра й също. Само тя, в тази бавно отдалечаваща се душа, знае. Само тя знае как минават протяжните й нощи, колко опустошаващи са дните й, за какво съжалява или се моли, какво я крепи и сломява. Единствено тя е там, когато се пазари със смъртта. Уговаряне да не отлага повече края или пък обратното. Да й даде още малко време.
От известно време звъни на сестра си всеки ден по няколко пъти. Следват въпроси, неизменно едни и същи. Всеки ден, всеки път, едни и същи.
- Донке, ти ли си?
- Аз съм.
- Колко е часът?
- ...
Щом чуе, затваря.
Важно й е да знае точно колко е часът. Може зад тези въпроси да няма нищо повече освен тяхното най-пряко значение. А може да стои цяла една история. Или много истории. Както казах, само тя си знае.

За вечните неща

Как си тръгваш от някъде, откъдето трябва да си тръгнеш? Нужно е да бъдат измислени точни, ясни и последователни стъпки за целта. Нещо като указания, упътване както за употреба на лекарство. Например- методично си събираш багажа, затваряш куфара, вземаш го в ръце и правиш няколко стъпки до прага. Отваряш внимателно вратата и излизаш, затваряйки я също така внимателно и безшумно след себе си. И в никакъв случай не се обръщаш назад.
Бяха хубави десет дни. Въпреки отчетливата й липса. А тя е навсякъде. В стаята й, в която винаги отсядам, щом дойда тук. В леглото й, в гардероба, в сандъка, пълен с какво ли не, в картините по стената, които са там, откакто се помня. В любимите черги по земята, в изплетената от нея малка бяла кръгла покривка на гардероба. В снимката на етажерката до леглото, в очилата й. На масата късно вечер, когато сме се събрали за вечеря. В градината, на диванчето, под сайванта. Навсякъде. Когато някой добър човек си отиде, някой с голямо и кротко сърце, отсъствието му е не просто болезнено. То оживява и заживява свой собствен живот в теб, дълбоко в теб, без дори да подозираш. Където и да отидеш, го носиш със себе си. А сега, тук, в нейния дом, където е прекарала по-голямата част от живота си, това отсъствие е по-осезаемо от всякога.
Както и миналата година, излизаме с В. на разходка почти всеки ден. Истината е, че срещаме по-малко старци от миналото лято. Не знам защо. Може би заради тежките жеги. Не успявам да се видя с един дядо поет, с когото се запознах миналото лято и това ми тежи. Не знам дали ще имам повече шанс за това, дали ще ми се удаде друга такава възможност, дали ще имаме време за още една среща. А той е от ония хора. Другите. Редките. Кротките, ненатрапчивите, тихите и мълчаливите. С топли добри очи и душа, прозираща през тях.
Сега, когато пиша в стаята й, малко преди да си тръгна оттук за пореден път, толкова мисли нахлуват едновременно в съзнанието ми, че е почти невъзможно да ги подредя на белия лист. Мисля си за способността да си тръгваш от някъде. От някого. Или силата. Или пък слабостта. Знам ли. Не е вярно, че колкото повече остарява човек, толкова по-мъдър става. Че толкова повече разбира, узнава, осъзнава. Колкото повече приближавам края на пътя си, толкова по-ясно разбирам, че нищо не знам и нищо не разбирам. Толкова по-неразбираеми са ми хората, толкова повече говорим на различни езици, всеки вкопчен в своята истина, в своята нужда да бъде прав и чут, и разбран... И приет от своите и чуждите.
Но това никога няма да се случи. Колкото по-късно го разбереш, толкова по-зле. Не можеш да прекараш целия си живот в страх и тревога. Страх от това какво ще кажат другите, дали ще те критикуват, отритнат, прокудят. Дали си оправдал нечии очаквания, дали си причината за нечие страдание. 

Не можеш. Не можеш да промениш хората. Не трябва и да го изискваш от тях, да ги блъскаш и пренареждаш по свой вкус и предпочитания. Нито да позволяваш те да правят това с теб. Или те приемат такъв, какъвто си, или си тръгват. Просто е.

Не трябва да се отказваш от мечтите и копнежите си. Макар и (още) неслучили се, те са безценна храна за душата ти, източник на младостта ти, на инстинкта ти за живот.

Никога, за нищо на света не се сравнявай с другите. Това е смъртоносна отрова, покосяваща, изсмукваща живеца в теб. А ти можеш да си какъвто си искаш. 

Не позволявай да ти казват кой или коя си, какво можеш или по-лошо- какво не можеш. Вместо това често си припомняй какъв си бил, през какво си преминал, в кой момент си преодолял нещо голямо, кога си оцелял. 

Търси неуморно детето в себе си. Пази го, обгрижвай го, утешавай го и то ще направи същото с теб.

Не съзерцавай прекалено много миналото и не мечтай единствено и само за бъдещето, сляп за настоящето, защото Тук и Сега ще изтече като пясък през пръстите ти и един ден ще разбереш, че си пропуснал живота си. Не го допускай. Тук и сега. 

Не се чувствай виновен за всичко и не позволявай да ти вменяват вина за чуждите очаквания и нужди. Вместо това прави изборите си, ежедневни и големи, и поеми отговорност за тях. Има разлика. 

Прости си. Дори да мислиш, че няма за какво, винаги има. Прощавай и чуждите слабости. Не давай прибързано (и въобще) оценки и не съди. Приемай хората такива, каквито са (виж по-нагоре)  и въпреки това съзнателно избирай обкръжението си. Животът е твърде кратък, за да правим компромиси с неподходящи за нас хора.
Как си тръгвам от някъде, откъдето трябва да си тръгна? Със сигурност не по-мъдра или израснала, нито с по-подреден и балансиран вътрешен свят (пази Боже), но и надали това съм целяла, идвайки тук. Нещата са такива, каквито са. Хората са такива, каквито са. ("Светът е такъв или инакъв само, защото непрекъснато си повтаряме, че е такъв или инакъв." Кастанеда) Бяха хубави дни. Въпреки и заради. Това е.
Вземам куфара в ръка, запътвам се към вратата и преди да я отворя, за да си тръгна, обръщам глава назад. Напук на правилата. И виждам всичко, което имам нужда да видя в този момент.
Почти всичко е мимолетно в този живот, с изменчива природа, изплъзващо се, сменящо цвета си като хамелеон, а-ха да го хванеш и се шмугнало някъде, но има една шепа вечни неща. Те са безименни, защото ако се опиташ да ги назовеш, моментално ще станат преходни, нетрайни и с неизбежен край. Със срок на годност. Или изчезващи безследно като динозаврите.
Безименни са вечните неща. Те ни завръщат у дома дори и физически да сме много далеч, дават ни щедра топлина, когато замръзваме, надежда насред отчаянието, усмивка в нищетата. Обич отвъд страха. Смирение в гордостта. Утешават ни и ни прошепват, че всичко ще бъде наред. И то вече е. Спасени сме отново.
Тръгвам си от някъде, откъдето трябва да си тръгна с ясната мисъл, че ще се върна някой ден.

Спасителят в ръжта

“Както и да е, аз все си представям малки деца да си играят на някъква игра в една голяма ръжена нива. Хиляди деца – а наоколо няма никой, никой голям човек, искам да кажа – освен мене. А аз стоя на ръба на някаква шеметна пропаст. И каква ми е работата? Да спасявам всяко дете, което тръгне към пропастта – искам да кажа, ако то се е затичало и не вижда накъде отива, аз да изляза от някъде и да го спася. Ето, това бих правил по цял ден. Просто ми се иска да бъда спасителя в ръжта. Знам, че е лудост, но ей на, това е единственото нещо, което наистина ми се иска да бъда, зная, че е лудост.” 
Дж.Селинджър: "Спасителят в ръжта"

Anonymous

1. Изгрев или залез?
Изгрев.
2. Любимото ти време от деня?
Привечер. 
3. Най-хубавото нещо, което си виждала в живота си?
Много са и не мога да кажа само едно. 
4. Важна ли ти е самотата?
Да, много. 
5. От какво изпитваш тъга?
От злобата. 
6. Кое е първото нещо, за което си помисляш сутрин, щом си отвориш очите?
Какво съм сънувала. 
7. А последното вечер, преди да ги затвориш?
Какво ще правя утре или какво съм правила днес. 
8. Търсиш ли нещо определено? Ако да, какво?
Приключения, щастие, велико постижение. 
9. Какво те уморява?
Еднаквостта. 
10. Изгубвала ли си се някога? (и в двата смисъла)
Да, много пъти. 
11. Липсва ли ти нещо/някой?
Да, дядо ми. 
12. Ако знаеш, че утре ще се събудиш и спомените ти ще бъдат напълно изтрити, кое е онова нещо, което искаш да си запишеш някъде, за да го съхраниш?
Мога да пиша. 
13. Кое е страшното в живота? За теб самата.
Болестите. 
14. Искаш ли да напишеш писмо на някого от миналото, настоящето или бъдещето? Ако да, на кого?  
На Достоевски, но само ако и той ми отговори.
15. Ако трябва да си окачиш предупредителен етикет, състоящ се от една единствена дума, който да носиш навсякъде със себе си, коя дума би избрала?
Чувствителна. 
16. На какво (най-много) искаш да научиш детето си? 
Да е разумно и добро.
Прекрасна жена, зодия Везни. :) Живее в гр. Варна, писател.