Димана

1. Изгрев или залез?
Първосигнално: залез - по-наситени са. Като се позамислих - не бих се лишила и от изгревите.
2. Любимото ти време от деня?
Всяко време от деня ми е любимо, както е и със сезоните.
3. Най-хубавото нещо, което си виждал/а в живота си?
Най-хубавото нещо, което съм виждала до сега в живота си, е била дъщеря ми. Изумих се, че съществува нещо съвършено, или че се раждаме съвършени!
4. Важна ли ти е самотата?
Самотата ми е много важна, т.е. времето да остана сама със себе си. Ако няма такова време установих, че ставам взривоопасна и за себе си, и за околните.
5. От какво изпитваш тъга?
Тъга изпитвам от това, че повече няма да видя любим човек - баба, дядо... никой не е вечен, но пък от време на време ги усещам или правя някои неща, за да ги усетя - ям мекици, слагам шапка, пържа, ям миш-маш... и става една такава сладко-тръпчива тъга.
6. Кое е първото нещо, за което си помисляш сутрин, щом си отвориш очите?
Първото нещо, за което помислям е, че тоалетната ме зове (първосигнално). В този момент от живота си като отворя очи и започвам да си планирам деня, работата, но пък това не ми пречи да ги променям и да забелязвам малките радости, които ми се изпречват. Нямам нужда от положителна настройка, кафе или каквото и да е
7. А последното вечер, преди да ги затвориш?
Вечер по възможност гледам да се изключа, да релаксирам, да се върна към мен си, т.е. да не мисля.
8. Търсиш ли нещо определено? Ако да, какво?
Търся хармония и винаги да съм си в центъра. Не знам доколко това е определено, но ме кара да се чувствам добре.
9. Какво те уморява?
Уморява ме тъпченето на едно място и лутането.
10. Изгубвал/а ли си се някога? (и в двата смисъла)
В единия смисъл съм се изгубвала, даже май не веднъж. В другия смисъл не съм, защото не ме е срам да попитам някого къде съм и как да стигна до някъде си. За съжаление за първия смисъл този човек съм аз и не винаги мога да си дам адекватен отговор.
11. Липсва ли ти нещо/някой?
Понякога ми липсва някой, понякога не.
12. Ако знаеш, че утре ще се събудиш и спомените ти ще бъдат напълно изтрити, кое е онова нещо, което искаш да си запишеш някъде, за да го съхраниш?
Това за спомените ти бях отговаряла и пак същото нещо ще кажа - да не забравя да чувствам, че това е важното, защото наскоро пак ми се случи да се затворя за всичко и всички, а това боли.
13. Кое е страшното в живота? За теб самия/ата.
Нищо не е страшно в живота, всичко минава. Животът също минава, и болки, страдания, болести, рани с него. Вярвам, че тук е трудната част, после отиваме на по-хубаво място с нашия си кръг души.
Никога няма да забравя как си отидоха баба и дядо. Баба беше болна и за нея като че ли очаквахме, че ще се случи. Дядо падна на 08.01 и си счупи крака нагоре към таза, беше на 81 години. След операция и 10 дена почина. Баба почина на неговото 40 дни и последните дни казваше, че Димчо я чака, строят къщата и я чакат.
14. Искаш ли да напишеш писмо на някого от миналото, настоящето или бъдещето? Ако да, на кого?
Може би искам да напиша писмо на себе си, за да не забравям някои неща. На другите каквото мисля и чувствам си казвам, даже с риск да стана досадна.
15. На какво (най-много) искаш да научиш детето си?
Не знам дали искам да я уча, защото май тя учи мен. Може би да бъде себе си и да слуша сърцето си.
Димана Димова, 33г., адвокат, живее във Велико Търново със семейството си.

Анкета

Здравейте, хрумна ми една нова идея, свързана с този блог, която бих искала да доразвия. От известно време насам задавам конкретни въпроси на приятели, познати и дори непознати хора. Въпроси, които са свързани с темите на текстовете/разказите ми и дори вкарани в тях. Въпроси, които ме вълнуват и са ми важни. Предполагам не само на мен. В тази връзка ми хрумна да структурирам тези въпроси под формата на анкета, която ще започва с кратко представяне на дадения човек, може и снимка, която лично той си избере и съответно отговори на въпросите ми- искрени и прями, разбира се. Иначе няма смисъл. А след това всяко интервю ще бъде публикувано. А кой знае, това може да бъде същността на следващата ми книга. Въпросите могат да бъдат разширени с времето, но засега са това. Който има желание да я попълни, бъдейки напълно искрен (най-вече със себе си), може да я изпрати на пощата ми didagirl@abv.bg, като напише дали желае да бъде анонимно публикувано или не. Надявам се моите хора (да не ги посочвам/тагвам ;) ) да се включат първи, за да дадат смел пример на останалите. Нека да бъдем искрени и честни. Просто нямаме какво да губим. Най-много да разберем нещо ново за себе си, което винаги е ужасно смислено и добре дошло.
Представи се с няколко думи- име (ако не е анонимно), години, град, занимание/работа и т.н. Включи снимка, ако желаеш.
1. Изгрев или залез?
2. Любимото ти време от деня?
3. Най-хубавото нещо, което си виждал/а в живота си?
4. Важна ли ти е самотата?
5. От какво изпитваш тъга?
6. Кое е първото нещо, за което си помисляш сутрин, щом си отвориш очите?
7. А последното вечер, преди да ги затвориш?
8. Търсиш ли нещо определено? Ако да, какво?
9. Какво те уморява?
10. Изгубвал/а ли си се някога? (и в двата смисъла)
11. Липсва ли ти нещо/някой?
12. Ако знаеш, че утре ще се събудиш и спомените ти ще бъдат напълно изтрити, кое е онова нещо, което искаш да си запишеш някъде, за да го съхраниш?
13. Кое е страшното в живота? За теб самия/ата.
14. Искаш ли да напишеш писмо на някого от миналото, настоящето или бъдещето? Ако да, на кого? 
15. Ако трябва да си окачиш предупредителен етикет, състоящ се от една единствена дума, който да носиш навсякъде със себе си, коя дума би избрал?
16. На какво (най-много) искаш да научиш детето си? 
Засега ще завърша с една любима мисъл от един много, много любим филм.
We're all on the brink of despair, all we can do is look each other in the face, keep each other company, joke a little...

Не точно стихотворение

Ако нямаш време
за един изгрев или пък залез,
за кратък поглед към небето
и към луната късно вечер.
Да се взреш в очите на детето си
за една минута поне
и да чуеш какво има да ти каже.
Или пък в чужди детски очи.
Да погледнеш рисунката,
която с гордост ти показва,
но не мимоходом,
не бързешком,
докато си вършиш нещо друго важно.
Ако нямаш време
да бъдеш с онзи твой приятел, брат, познат, който
сега, точно сега е потънал.
Поне за малко. Поне за малко.
И само да бъдеш, там, за него, без да раздаваш
съвети на килограм.
И да се обадиш на другия, когото не си чувал
от векове,
а сте вървели рамо до рамо,
поне един път, някога.
И ако нямаш време
да отидеш в планината
и да усетиш живота там.
Да докоснеш и прегърнеш
не точно близък приятел,
а някой, който има нужда.
Точно сега, не утре.
Да помълчиш с близък, с чужд,
със себе си.
Поне за малко,
за да чуеш онова,
което в шума не се чува.
Ако нямаш време
да послушаш хубава песен,
да потънеш в някоя книга,
да плачеш поне веднъж на месец,
защото за очите е полезно.
И за душата.
И да се смееш насред всичката нищета
поне веднъж на ден.
Ако нямаш време да наблюдаваш
децата си, докато са деца,
и са с теб, около теб,
докато спят, и те ядосват, и умиляват,
намират, вбесяват, и се смеят, и плачат,
и изкарват най-лошото от теб,
но и най-хубавото,
докато са край теб, защото после
ще си тръгнат. Ще растат, ще старееш,
защото всичко се движи и
нищо не стои на едно място,
защото животът е динамика. Промяна.
Ако нямаш време да падаш,
защото бързаш да се изкачваш.
Да бъдеш слаб, защото силните са на мода,
да грешиш, защото да се греши е лошо,
така са ти повтаряли цял живот.
Да тъгуваш и да се страхуваш,
да се загубваш и да се намираш.
Да поседиш на гроба на отишлите си
и да си поговорите
за онова, за което сте нямали време преди.
Да направиш нещо глупаво, а после смислено.
Ако нямаш време за живота
кога точно ще живееш?

Възможно ли е

Кафяво, топло кафене.
Тук, вътре, няма никой.
По тротоара оживен
приятели се викат.

Последно слънце. Затова
навън е олелия.
Боли те кръст, душа, глава
и в тъмното се криеш.

Безлюдно. Тихо. Само ти.
Невидимо зад бара
домашен дух кафе върти
през облаци от пара.

Пристъпиш ли, ще си отвъд,
при другите. Обаче
ти много дълго беше твърд
и вече ти се плаче.

Със пръст изписваш йероглиф
във захарта по плота.
Възможно ли е да си жив
и да не си самотен?

Мария Донева

It's a mystery to me
we have a greed
with which we have agreed
You think you have to want
more than you need
Until you have it all you won't be free

Society, you're a crazy breed
I hope you're not lonely without me
When you want more than you have
you think you need
and when you think more than you want
your thoughts begin to bleed
I think I need to find a bigger place
'cos when you have more than you think
you need more space
There's those thinking more or less less is more
but if less is more how you're keeping score?
Means for every point you make
your level drops
kinda like its starting from the top
you can't do that...

Не знам как могат да се намерят думи, които да опишат този филм. Филм, но всъщност действителна лична история. На пътя, на търсенето и намирането понякога, на смисъла и безсмислието, на свободата и оковите на обществото и тези в самите нас. То е същото, когато срещнеш нещо истинско в живота. Нямаш думи да го опишеш. Рядко се случва или пък не. Може би е навсякъде около нас, стига да не гледаме в грешната посока. Обич има там, във всеки кадър, във всяка една среща по пътя. Тази обич разтопява човешката дистанция, страховете прогонва, осмисля вдишването и издишването, прави възможна прошката, широко отваря очите за късчетата красота около нас. Тази история те хваща за гърлото и не те пуска дълго, след като е свършила. Не знам дали свършва някога, наистина не знам.
"Some people feel like they don't deserve love. They walk away quietly into empty spaces, trying to close the gaps of the past." 
 https://www.youtube.com/watch?v=g7ArZ7VD-QQ

Знам, че ме гледаш

Мислеше си за контрола. За това, че се стремим да запазим и съхраним нещата, които ни заобикалят, а и самите себе си непокътнати. За другите не беше сигурен, просто имаше някакви повърхностни наблюдения, но за него нямаше никакво съмнение. Тази мания за ред и чистота, всяко нещо да е на мястото си, това тичане всяка сутрин, често и вечер, упражнения във всяка свободна минута. И разбира се задоволството от резултата- слабо жилаво тяло без нито грам мазнина. Но изпитваше един натрапчив страх, от оня, от който не можеш да избягаш, че времето ще надделее. Ще победи усилията му да го спре на пауза, ще го смаже в крайна сметка и ще му се присмее. А той не просто ще е уморен и безвъзвратно остарял, но и ще се чувства като най-големия глупак. Прецакан от нещо, което дори не може да пипне. Нещо без материя, цвят, вкус и мирис, а всъщност най-големият му кошмар. Не беше ли предопределен резултатът от самото начало, още преди трийсет и четири години, когато се беше родил в един мрачен септемврийски ден, в болница, подобна на тази и не по-малко мрачна от нея.
Всичко това му приличаше на очакване. На едно такова самотно чакане да бъде намерен. И трябваше да бъде в перфектна форма. Да не би тя да се откаже, когато го види. Тези, които искат да ги намерят, стоят пред огледалото и се полират. Така си мислеше той. Когато вече си намерен, не забелязваш и дори се гордееш с белезите си. Тогава счупените неща, особено тия по теб и в теб, не са загуба, а спомени, имащи свойството да топлят.
Стоеше прав в коридора на болницата и докато чакаше резултатите, гледайки разсеяно през прозореца навън, си спомни за най-хубавото нещо, което беше виждал в живота си. Нея.
Един от съучениците му и най-добър приятел ставаше на осем и го покани у тях. Живееха в просторна къща с двор и празненството щеше да е навън. Както се очакваше се събраха десетина момчета, без ни едно момиче и игрите започнаха. Купища храна, музика, чист въздух и приятелите му, какво повече можеше да иска за един чудесно прекаран детски рожден ден. Винаги е бил стеснителен и мълчалив, но сред най-близките си другари се отпускаше и забавляваше искрено. Баща му беше напипал тая негова никому ненужна, според думите му, срамежливост и реши да я изкорени категорично. Когато усетеше, че се притеснява да каже или направи нещо, той настояваше да каже или направи точно това. Без алтернатива. Имаше собствени убеждения за това как най-успешно се отглежда и възпитава едно момче и ни най-малко не се съмняваше в методите си.
Ужасно изморени, със залепнали кичури коса и все още задъхани от игрите на индианци, седнаха в трапезарията на къщата, нетърпеливи да видят тортата. Вратата се отвори и десет чифта очи погледнаха в тази посока, проточили шии от очакване. Не беше тортата. А едно момиче. Изглеждаше две-три години по-голямо от тях. Тъмна коса, хваната на опашка, сърцевидно лице, изписани устни, памучна бяла риза с къс ръкав, шарена пола точно до коленете и къси бели чорапи. Без обици или друга дрънкулка, с каквито обикновено се накичваха момичетата на неговата възраст. Най-черните очи, по-тъмни и от беззвездна нощ.
А като погледна в тях, усети, че пропада в кладенец без дъно. Имаше сериозен поглед, непривичен за възрастта му. Откъде се взе това нещо, си мислеше удивен и защо сърцето му заби така силно. А тортата му се отяде. Разбира се, момичета беше виждал и преди, но това беше нещо друго. Тя ги погледна пренебрежително и някак надменно дори без да каже нито дума, приближи се до масата и понеже той беше в самия край на пейката, седна до него. Зае се мълчаливо с парчето торта пред себе си и той с мъка отмести поглед от нея, да не го види тя. Очевидно методите на баща му все още не даваха резултат. Другите момчета се разшумяха отново, нападайки чиниите пред себе си, сякаш нищо не се бе случило и сред всеобщата гълчава той се зачуди дали не му се беше привидяло само на него. Но нямаше нужда да поглежда вдясно от себе си, за да разсее обзелите го подозрения. Усещаше присъствието й с всичките си сетива. Още докато сядаше до него, той лекичко подуши въздуха. Вече не беше същия. Беше друг. Миришеше на мокра трева, мед и горска пътека едновременно. И на котки. Както после разбра, тя обожавала котки и непрекъснато ги прегръщала и си играела с тях.
По едно време я стрелна бързо с поглед, без тя да го види, докато беше заета с тортата, и забеляза острите й колене, долепени плътно едно до друго, подали се изпод полата. Много години след това щеше да ги търси къде ли не по света. Имаше слаби като клечици, ръце с дълги тънки пръсти на пианистка, които в този момент грациозно държаха вилицата и от време на време обгръщаха чашата със сока. Лактите й бяха също невъобразимо остри и току го докосваше с левия, досущ като допир на пеперудени криле.
Тъкмо когато си мислеше, че може да остане там, на онази пейка, завинаги и да я слуша как яде, диша и ухае, тя се обърна към него с един присмехулен поглед в тъмните очи и някак между другото му каза:
- Знам, че ме гледаш. Не си прави труда да се криеш.
Имаше нисък плътен глас с вкус на сметанова торта и малинов сок. От сока устните й бяха станали още по-невъзможно червени. Точно като лицето му в този момент. Не знаеше какво да отговори. Беше хванат на местопрестъплението. А и тя не го питаше. Тя констатираше и това сякаш изобщо не я касаеше. Най-спокойно си довърши тортата, бавно изпи последните глътки сок, избърса си устата внимателно със салфетката и си тръгна. Без повече да го погледне, без да каже и думичка на никого в стаята, без той да може да й отвърне подобаващо, тя си отиде, откъдето и да беше дошла.
Нещо на света се беше променило. После разбра, че е братовчедка на приятеля му, рожденика. Дете на разделени родители, често гостуваше в къщата им. Как не я беше срещал досега? От този ден нататък все си намираше повод да ходи у приятеля си, да му помага в домашните, за игри и каквото и да е само да я види отново. Представяше си как ще събере смелост и ще я заговори. Ще я покани да излязат, само те двамата. Ще я заведе в единственото кафене в селото и ще й купи малинов сок. Няколко сока, за да я гледа как хваща чашата с тънките си пръстчета и с полуотворена уста отпива от наклонената чаша. Ще си говорят за каквото тя пожелае или пък ще мълчат. И това ще му стига. Може да й каже за мечтата му. Летенето. Ще се наведе към нея, за да вдъхне отново онова ухание на гора и ще й прошепне, че копнее да лети като птиците. Като орлите. На най-високото, над всичко и най-далече. И ако някой ден успее, кой знае, може да вземе и нея, стига тя да иска.
Но не я видя повече. Беше изчезнала, така както се беше появила, като че ли завинаги. Сякаш никога не я е имало. И приятелят му мълчеше по въпроса.
Отиде да учи далече от тук и остана, след като завърши. Колко пъти е вървял по някой тротоар и е виждал тъмна коса, вързана на опашка, тънко вратле и остри рамене, и нещо отдавна забравено започваше да се блъска в гърлото и корема му.
Видяха се отново на сватбата на приятеля му. Точно след двайсет и пет години от единствената им среща като деца. Предполагаше, че тя ще е там, но когато съзря профила й, се изненада от биещото си до полуда, сърце, блъскащо се в гърдите му точно по същия начин като в онзи далечен летен ден преди толкова години. Видя я в полу-гръб, докато си вземаше чаша с питие, след като приключи церемонията. Висока, със съвсем къса до ушите, коса, иначе същите слабички ръце, които му внушаваха желание да закриля, същото смугло лице с най-тъмните очи и когато вдигна поглед към него, застанал на пътя й, видя нещо ново в тях. Умора. Надменността се беше изпарила. Досущ като срамежливостта му.
- Гледам те. И не възнамерявам да се крия.- проговори първи той.
Тя се усмихна и в този момент той осъзна, че за първи път вижда усмивката й. С две съкрушаващи трапчинки, тъмното на очите, стоплено и все тка дълбоко, изострените от годините, черти, за един кратък миг смекчени. Ужасно му се прииска да я прегърне, но остана на мястото си. И по дяволите, затрепераха му ръцете, та ги скри в джобовете си.
- Мълчаливото малко момченце, в края на пейката, което крадешком ме зяпаше.
- Все още не обичам да говоря и все така си зяпам.
- Само дето момченцето вече е голямо.- усмихна се кротко пак тя.
Останалата част от вечерта я прекараха в една беседка, встрани от шумотевицата и останалите гости, седнали един до друг, без да се докосват, говорещи, мълчащи и пак говорещи, да наваксват пропуснатото време. Отложено поради неведомите пътища на съдбата. Накрая, когато трябваше да си тръгва, понеже на другия ден имаше полет, а не знаеше как ще си тръгне от тук, как ще стане от тази беседка и дали ще го издържат изтръпналите му крака, как ще се договори със сърцето си, което вече го болеше от предстоящата й липса още преди да я няма, как ще измине невъзможния път от това пораснало момиче до хотелската си стая, а утре ще трябва да управлява самолет, както и в следващите си години и най-вече да живее без нея, той я погледна в очите, потъна за сетен път в тези бездънни кладенци и й каза:
- Толкова много навярно не съм говорил за целия си живот досега, а не успях да ти кажа най-важното. Утре заминавам, но ти предлагам да се видим тук, на това място, след точно една година. По залез слънце.
- За да ми го кажеш тогава?- слисана го погледна тя.
- За да повярваш, като ти го кажа тогава. И за да те черпя един малинов сок. От дете ми е мечта.- ухили се като хлапак, хванат да прави пакост.
Съгласи се. Той замина и цяла година живя с мисълта, че сякаш вече е намерен, неуморно продължаващ да тича и тренира, да подрежда всичко в себе си и около себе си, да се надпреварва с времето и да уговаря съдбата. Понякога се събуждаше нощем, облян в ледена пот, зъзнещ от ужас пред нещо неопределено, нещо по-голямо от живота, безименно такова, дето се крие и все не може да му види лицето, нито да пипне, но по-реално, осезаемо и плътно от мокрия чаршаф, омотан по тялото му.
Малко по-късно стоеше отново в коридора на болницата, току-що излязъл от лекарския кабинет с изследванията в ръка и подкосени крака, залутан и объркан из лабиринтите на страха и болката.
- Все още виждате добре, макар и с тези бели петна, които сам споменавате, че виждате. Те бързо ще се увеличават и ще се се появят и черни. Докато накрая...- докторът замълча красноречиво, след като му беше обяснявал един час диагнозата и пътят на болестта.
- Няма да мога да летя с нея.- помисли си на глас замаян.
- Моля? Да летите? Да, със сигурност ще трябва да преустановите това веднага.
На следващия ден беше уговорената им среща в онази беседка отпреди година, но той се прибра от болницата право вкъщи, приготви си малко багаж и отиде на морето. Нае една къща до самия плаж, където реши да остане, докато съвсем не можеше да вижда разкриващата се великолепна гледка пред себе си. Трябваше да запамети разликата в синьото на морето и небето, невъздържаните избухвания на изгрева и кротката тъга на залеза, лунната пътека, приканваща го да се разходи по нея.
На нея й изпрати бял плик с едно малко листче в него. Ти си най-хубавото нещо, което съм виждал в живота си. Само това й написа. И приключи с очакването. По-сам и изгубен никога не беше се чувствал, както сега.
Един късен следобед, две години по-късно, седеше на пейката пред къщата срещу морето, заслушан в шумоленето на дърветата над главата си. Беше решил да остане тук, дето животът му минаваше като сянка, напълно попаднал в капана на мрака. Кой беше казал, че само глупакът може да е самотен? А слепият глупак? Лятото си отиваше, за да отстъпи място на есента и той съвсем отчетливо чуваше как бавно и меко падат листата, навярно пожълтели, поаленели преди неизбежното гниене. Представяше си последния им танц, кратък, но запомнящ се, непреодолимо привлечени от топлата земя.
- Дължиш ми един малинов сок.- сепна го забравен глас от миналото.- Ти не дойде.
Кроткият укор го сряза директно вляво под гърдите. Бързо се окопити от изненадата и вдигна глава по посока на познатото ухание.
- Защото нямаше да мога да те видя.- усмихна се отчаяно той.
- Не мога да имам деца.
- Не мога вече да летя.
- Сутрин като стана съм ужасно кисела.
- Ще внимавам тогава да не те будя. Няма да мога да те виждам.- допълни глухо той.
- Ще ти описвам как изглеждам всеки ден.
- Няма да виждам кльощавите ти крака.
- Ще се постарая да ги усещаш.
- Нито пък усмивката ти.
- Обещавам ти, че ще я чуваш.
- Няма...- тя сложи пръст на устните му, наведе се и го целуна по слепите очи, едно след друго, като допир на пеперудени криле.
Имаше същия мирис на гора и мед. Дорева му се.
- Ще ме виждаш. Ще ме виждаш, чуваш ли? И аз теб. Видя ме преди толкова години. Когато не виждах нищо, заета със собственото си объркано детство. Намерих те и никъде няма да ходя.
Не беше ли дяволски ироничен тоя живот? Но пък след като те нокаутира, не намира ли най-подходящия начин да те приласкае и утеши, мислеше си по-късно той, докато я слушаше как спи в леглото, къщата и съдбата му.