Enclave

https://www.youtube.com/watch?v=Ac-2S1IsHNw&feature=share

Това не е лек, приятен филм, подходящ за гледане около празниците. Тя и войната не е подходяща по празниците, че и изобщо, но е отчетлива реалност. Сурова, почти мълчалива картина през очите на едно дете. Чиста болка, отново почти мълчалива, страх, но и обич, и прошка. Децата са най-добрите учители на възрастните, освен техни собствени огледала. Факт.

The young pope

https://www.youtube.com/watch?v=N2ZFdepTu-w&feature=share

Изгледах го на един дъх. Чиста наслада за сетивата. Великолепният стил на Сорентино личи във всеки кадър, звук, реплика. Естетика и безупречност във всеки детайл. Перфекционист като мен няма как да не го оцени високо. Нямам поглед върху историческия аспект на сериала, нито съм компетентна по папските въпроси във всеки смисъл. Добър, лош, с безумни идеи, светец или дявол, арогантен или смирен- конкретно тук папата го виждаме във всякакви светлини (Джъд Лоу е както винаги изумителен като присъствие и игра). Но при него липсва една така разпространена, за съжаление, човешка черта. Лицемерие. 
Веднъж попитах младата монахиня (всъщност моя връстничка) от един манастир- кое е страшното в живота? Лицемерието, отвърна тя, без да си замисли. 
Сериалът е чуден. Сорентино е голям, голям. Титан.

Au Revoir Les Enfants

https://www.youtube.com/watch?v=lKV9gCf6VvM&feature=share

Топъл, човешки филм за абсурда, студа и безсмислието на войната. Но повече за обичта и достойнството, които нищо и никой не може да отнеме. 
"... на човека може да се отнеме всичко освен едно: последната човешка свобода да избере своето отношение при всякакви обстоятелства..." Виктор Франкъл

За древните души

Срещаш някого, взираш се в очите му, проследяваш линията на носа, ъгълчетата на усмивката и още преди да сте се запознали, го разпознаваш. И не, не става дума за любов от пръв поглед. Или поне не е задължително да е това.

По-скоро разпознаване на душите от пръв поглед. Не вярвам толкова в разума и сърцето, колкото в душата и духа. Вярвам в безсмъртието им. Те са древни и незаличаващи се. В този смисъл нищо не свършва и няма никакъв край. Напротив, има само една безкрайност. Харесва ми този термин в математиката: минус безкрайност, плюс безкрайност. Когато видя картинка на Космоса, я виждам и усещам тази безкрайност.

Та когато срещнеш душа от миналото, не непременно близкото минало, а някакво далечно минало, ти разбираш. Рано или късно разбираш, че и преди сте се срещали, и отново ще се срещнете тук в този свят или някъде другаде. Може да изплуват неясни спомени, откъслечни моменти, а може и да не се появят такива. Вместо това имаш само усещанията.

Думичката усещания не е много уместно използвана тук, защото всъщност усещанията са всичко, което имаш. Истината за нещата се усеща, обичта се усеща, топлината, нежността. Познанието, мъдростта се усещат. Изобщо всички ония безименни неща, дето ако се опиташ да ги хванеш и назовеш, и ще се разпаднат. А не бива. Не можеш да ги пипнеш, можеш само да ги усещаш. Те те изпълват и те карат да се чувстваш жив. Понякога имаш подчертана необходимост да се чувстваш жив. И смислен.

Разбира се, възможно е да изпиташ страх, болезнен страх от загубата на такава душа. Ето, отново си я намерил, кой знае след колко време, години, хилядолетия дори, и ако я загубиш пак, как ще запълниш празнотата? Може дори дълго да те държи парализиран този страх, да се е впил в теб коварно и да не те пуска. Да не те пуска да изпиташ чистата радост от шанса, че изобщо си я срещнал. И си я разпознал.

После минава време, понякога не много време, друг път много, много, безконечно дълго време, и един ден разбираш. Разбираш, че няма нужда от страх, няма нужда от притежание, от тревога. Някак са си отишли. Няма ги. Вместо тях е останало, какво е останало, да видим. Щастие, че тази душа или души изобщо съществуват, ходят там някъде по света, по Земята, усмихват се, дишат същия въздух, натъжават се, защо не, изпитват всички човешки емоции, защото са се родили като хора и го имат този живот, даден им е да го изживеят, а след това душата просто ще продължи нататък. Не знам точно къде, но със сигурност някъде нататък в безкрайността.

Щастие, че си имал безценната възможност тук, в този кратък или пък дълъг живот, кой знае, да срещнеш такава душа и да я разпознаеш. Твоята древна душа да познае другата древна душа след толкова път, толкова пътувания, отвъд тленността, отвъд ограниченията на ума, отвъд всичко. И въпреки всичко.

Може понякога да има тъга, дори болка насред всичко това, не е изключено, даже е напълно възможно, но не е болка за умиране, както се казва. Отминават, нужно е мъничко търпение и остава другото, важното, смисленото. Всичко останало е без особено значение.

Може би затова я има думичката „завинаги“. Харесва ми. Завинаги. )

Captain Fantastic

https://www.youtube.com/watch?v=D1kH4OMIOMc&feature=share
Чудесна лента. Има от всичко- смях, чиста радост, загуба, тъга, сълзи, прошка и още, както казах: всичко. Кара те да се замислиш (отново) за чудесата и капаните на цивилизацията, комфортната зона, смазващата мощ на обществото и общественото мнение и абсолютната свобода, когато успееш да се отърсиш от нея. За вътрешната сила, за човешките страхове, за безусловната любов на родителя към детето. И разбира се, грешките, които допускаме, защото природата ни е такава, на нас, хората. Да грешим, в което няма нищо чак толкова страшно. Страшното е другаде. Великолепен филм. Евала.

...

На какво се учудвам, не зная -
нищо повече от смъртта.
Ще ухая с липите в безкрая,
ще се качвам, ще слизам с дъжда.
Ще се качвам, ще слизам с дъжда,
ще обличам и храня дървото.
Нищо повече от смъртта.
Нищо повече от живота.

             ....................


Вървя срещу смъртта, но аз не зная

тя има ли си дом и как изглежда.
И аз навярно там си имам стая,
която тя усърдно обзавежда.
Живее ми се тук, ала не мога.
Мъглата ми е ясна – с всички ребуси.
И ще поискам гражданство от Бога.
Или ще емигрирам в себе си.

 Добромир Тонев 

Гениалността в простотата

Тази нощ в хотела, в нашата стая, с дългия празен коридор отвън, с нашите обувки пред вратата, дебелия килим върху пода на стаята, вън дъждът вали по стъклата на прозорците, а вътре в стаята светло, приятно и уютно, после тъмнина, гладките меки чаршафи и удобното легло, и чувството, че си се върнал у дома си, че не си вече сам, и през нощта, когато се събудиш, намираш другия до себе си, а не заминал нанякъде — всичко останало ти изглежда нереално. Изморени, заспиваме и ако единият се събуди, и другият също се събужда, и не се чувствуваме сами. Често един мъж изпитва нужда да бъде сам, една жена също изпитва нужда да бъде сама и ако се обичат, те стават ревниви, когато единият забележи това у другия, но мога да кажа съвсем искрено, че с нас двамата това никога не се случваше. Когато бивахме заедно, понякога се чувствувахме сами, но само по отношение на другите. Това чувство изпитах само веднъж. Бил съм самотен с други жени, а това е по-лошо, отколкото действително да си сам. Но ние двамата никога не се чувствувахме самотни и никога не се страхувахме, когато бяхме заедно. Зная, че нощта не е същата като деня, че нещата изглеждат различни тогава, че това, което преживяваш през нощта, не може да се обясни на дневна светлина, понеже тогава престава да съществува, и че нощта може да бъде страхотна за самотните, щом осъзнаят своята самота. Но с Кетрин нямаше никаква разлика между деня и нощта, освен може би тази, че нощите бяха по-хубави от дните. Когато хората се изправят пред света с толкова кураж, светът може да ги сломи само като ги убие. И той, разбира се, ги убива. Светът пречупва всички и у мнозина пречупеното място става по-здраво, но ония, които не се оставят да бъдат сломени, тях светът ги убива. Той убива безпристрастно и много добрите, и много кротките, и много смелите. Ако не си между тях, той пак ще те убие, но без да бърза.

из "Сбогом на оръжията", Хемингуей