На Наото Матсумура, чиято лична история за любов, смелост и
доброта ме вдъхновиха да напиша този разказ.
Някой ден ще се събудя и ще съм старец. Мисълта премина
светкавично през помътеното му от съня съзнание. Ще се събудя и ще съм
най-самотният старец на света, мълчаливо се поправи. Скочи пъргаво от леглото и
се запъти право към кафемашината. Няколко минути по-късно с чашата в ръка се
взираше невиждащо през прозореца навън. Не че имаше нещо за гледане. Същото,
каквото и преди шест години, когато се върна тук. Няколко сгради оттатък
улицата, тротоар, между плочките на който беше покарала трева, улична лампа, отдавна
несветеща, късче синьо небе. Обърна рязко гръб на прозореца и обходи с поглед
стаята. Спартански обзаведена, минимализъм в мебелите, най-необходимите вещи и
прах навсякъде. Дълго време не се примирява с него, забърсваше го всеки ден, а
на другия ден го намираше пак там. Като някаква влудяваща детска игра.
Последните месеци просто го остави да се стеле свободно. Нямаше смисъл да се
бори с него.
Взе си пътьом овехтялата шуба от закачалката до вратата, метна я бързо на гърба
си и след като изпи последната глътка кафе, излезе навън. Свежият февруарски
въздух го перна право през носа. Как да повярва човек, че е отровен? Вдиша
дълбоко с цели дробове, без капка страх и тръгна бавно по пустата улица. Денят
започваше. Слънцето беше изгряло преди половин час и той постепенно ускори
крачка. Имаше много работа за вършене.
Обходи малкото градче за час и половина, както всеки друг ден. Всичко изглеждаше нормално, доколкото обстоятелствата го позволяваха. Разбира се, не срещна жива душа. Градът с един-единствен жител. Родният му град.
Преди точно шест години и един месец бяха събудени призори от сирените. Никога нямаше да забрави онова безумно виене, от което му писнаха ушите и дори сега често го чуваше в сънищата си. Трябваше да се махнат от там. Веднага, без да се бавят. Онези, които останаха да събират багажи, направиха грешката на живота си. В буквалния смисъл. След като бяха евакуирани на безопасно място, им обясниха за аварията. Не точно причините за възникването й, колкото за неизбежните последици. Нямаше да могат да се върнат повече в домовете си. Поне в близките години. Последва категорична забрана дори за околностите, съпроводена с недвусмислени заплахи. Ако някой все пак се върнеше там, пътят назад щеше да е невъзможен.
Обходи малкото градче за час и половина, както всеки друг ден. Всичко изглеждаше нормално, доколкото обстоятелствата го позволяваха. Разбира се, не срещна жива душа. Градът с един-единствен жител. Родният му град.
Преди точно шест години и един месец бяха събудени призори от сирените. Никога нямаше да забрави онова безумно виене, от което му писнаха ушите и дори сега често го чуваше в сънищата си. Трябваше да се махнат от там. Веднага, без да се бавят. Онези, които останаха да събират багажи, направиха грешката на живота си. В буквалния смисъл. След като бяха евакуирани на безопасно място, им обясниха за аварията. Не точно причините за възникването й, колкото за неизбежните последици. Нямаше да могат да се върнат повече в домовете си. Поне в близките години. Последва категорична забрана дори за околностите, съпроводена с недвусмислени заплахи. Ако някой все пак се върнеше там, пътят назад щеше да е невъзможен.
След първоначалния шок хората постепенно започнаха да
изграждат живота си наново. Не че имаха някакъв избор. Все пак им бяха
осигурени покрив над главите, работа, сигурност. Докато голяма част от тях не
започнаха да се разболяват. Странни редки болести, дошли сякаш от нищото, които
покосяваха безмилостно, но не отведнъж, а с години агония.
Той и синът му бяха настанени в малка къща, досущ като на
другите, където ги снабдиха с всичко необходимо. Една нощ, почти месец след
аварията, се събуди в леглото си облян в студена пот. Отново кошмари. Този път
по-реални от всякога. Дълго време лежа със широко отворени очи, докато накрая,
малко преди да се развидели, беше взел решение. Час по-късно, когато синът му
се събуди, той беше вече на път.
„Връщам се вкъщи. Някой трябва да се погрижи за животните.
Знам, че ще ме разбереш. И съм сигурен, че ще се справиш чудесно без мен. Ще ти
се обадя. Пази се. Татко.”
Когато пристигна пред очите му се разкри същински ад. Трупове
на животни по улиците, в дворовете на къщите, по полето, навсякъде. По-ужасна обаче,
беше гледката на агонизиращите. И на малките, чиито майки бяха болни или
умрели. Първите дни бяха неописуемо тежки. На няколко пъти се питаше, почти
съжалявайки, дали не беше сбъркал като
се върна. Трябваше да свърши много работа, непосилна за един човек. Да изгори
труповете, да нахрани и напои живите. Да гледа болните, които се гърчеха в
предсмъртни болки, без да може да направи нещо. Кучета, котки, коне, крави,
кокошки, овце, кози, прасета. Стотици. След няколко месеца бяха останали само
най-издръжливите.
Той заживя отново в къщата, в която се беше родил и живял
петдесет и две години, където се беше родил синът му и шест години по-късно
починала жена му. Заболяла и отишла си преждевременно навярно от вече
замърсения въздух, вода, почва и храна, както много други хора по онова време,
без някой да съумее да им даде каквото и да е обяснение. Или да ги предупреди.
До онази сутрин, в която неминуемото се случи.
Тишината беше едно от най-големите изпитания. Абсолютна
тишина, разпростряла се навсякъде и във всичко. В началото го смазваше, усещаше
я така плътна и притискаща, а после свикна. Както впрочем се свиква с всичко на
тоя свят. Изхранваше себе си и животните от онова, което си отгледаше в
градината и на нивата. А ниви, колкото искаше на разположение. С вода се
снабдяваше от планинските извори.
В ранния подиробед беше успял да нахрани животните и да им
сипе прясна вода. Огледа няколкото бременни крави и двете кобили, които всеки
момент щяха да започнат да раждат. Всичко изглеждаше наред. И за тях животът
продължаваше. Едва преди година животните се успокоиха и започнаха да се оплождат явно поокопитени от
шока и последвалата смърт на другите.
Уморен от дългата обиколка, седна под клоните на едно
вековно дърво и зарея поглед към планината отсреща. Така го успокояваше тази
гледка, такава силна утеха му носеше, че някъде вътре в себе си усещаше едно
неопределено топло чувство. Щастие навярно. Същото като онова, което изпита преди
толкова много години, когато взе в треперещите си ръце новородения си син.
Когато запленен, с мъка откъсна поглед от крехкото му телце и видя над него
уморената усмивка на майка му.
Обаждаше му се веднъж в месеца от една телефонна кабина,
която все още като по чудо работеше, недалеч от тук. В началото му звънеше
всяка седмица, но разговорите бяха така мъчителни, толкова натежали от неизречени
обвинения, че постепенно ги разреди. Дълго време синът му го увещаваше да
зареже всичко там и да се върне, но и двамата знаеха, че няма как да се случи
това. После спря. Сякаш се примири. Сухо го осведомяваше за случващото се. Пропусна
да му каже, че се е оженил. Разбра го едва когато беше информиран, че е станал
дядо. Почти изпусна слушалката, когато вече двегодишен внукът му изрече ясно и
отчетливо дядо от другия край на линията. Стисна очи, за да не заплаче, докато
слушаше думите, които детето се беше научило да казва и сега изреждаше нетърпеливо
с тънкото си, изпълнено с гордост, гласче. Само след още две години водеха вече
истински разговори. Какъв цвят е небето там при него? Кой му чете приказка за
лека нощ преди лягане, щом е сам? Какво правят току-що родените кончета? А
малките котенца боричкат ли се както при тях? Дълго си говореха с този малък
мъж, когото никога нямаше да види, нито да заведе за риба. Никога нямаше да
седнат на верандата пред бащината му къща и да му почете от любимите му книжки,
нямаше да го научи да язди и да помагат заедно на новородените да се изправят
на крака. Това бяха непоносими моменти на осъзнаване. Но в крайна сметка сам
беше взел решението си. Нямаше смисъл да гледа назад. Нямаше място за
съжаление. Знаеше, че се беше върнал не само заради животните, както знаеше и
че синът му никога няма да му прости това. Ти ме изостави, татко. Изостави семейството
си. Имах само теб. Имах нужда от теб не по-малко от проклетите животни. Когато
му изстреля тези думи при един от все по-редките им разговори, усети как му се
подкосяват краката. Отдавна синът му му беше дал да разбере какво мисли за
постъпката му, но когато го чу да го изрича, болката дойде неочаквано
съкрушаваща.
Върна се и защото жена му и родителите му бяха тук, както и
домът, където беше минал целият му живот. Неговите планини, реки, гората,
най-зелените полета, най-синьото небе, животните. Все някой трябва да се
погрижи за онова, което другите изоставят. И разбира се, да плати цената.
Късно нощем след последната за деня, обиколка, след
оскъдната самотна вечеря, с чаша коняк в ръка, излизаше и сядаше в един люлеещ
се стол пред къщата, наметнат с вълнено одеяло. Когато небето беше ясно, можеше
да види повечето съзвездия. Обичаше да си представя как ги показва на внука си.
Разиграваше въображаеми разговори с безконечни въпроси и отговори. Опитваше се
да предположи какво би го питало детето.
Или просто се връщаше назад в миналото, зареял поглед в проблясващите
точици над главата си. А то винаги го очакваше приканващо. Кратки откъслечни
моменти като разбъркани парченца пъзел, на които трябва да им намери мястото.
Седнали са на дървена пейка, а езерото се разстила пред тях.
Над него наднича планината със заснежените си върхове. Гледат упорито вперили
поглед напред. Раменете им едва се докосват. Тя не млъква, както винаги. Той я
слуша. Обича да я слуша. Да попива топлия й плътен глас. По някое време отпуска
глава на рамото му. Умълчава се. В този момент, в този единствен момент той си
мисли, че може да остане тук цял живот. На тази пейка, с нея. После си тръгват.
Спомените са така ненадеждни. Можеш да ги променяш според
желанията или нуждите си. Май за това си говореха тогава, в онзи далечен зимен
ден сякаш от друг живот. За миналото. Можеш да го хванеш и оформиш, както ти се
иска. А то не се противопоставя да бъде променяно. Не може.
Седеше на верандата пред родната си къща, в едно празно
градче, години по-късно и се чудеше реален спомен ли е този или плод на
фантазията му.
На седем години е. Отиват с баща си за риба. По познатата
пътека през гората, която ги извежда право на брега на езерото. Пътьом събират
гъби, билки, които майка му е поръчала, букетче цветя за нея. Чудесен слънчев
ден е. Един от многото в безгрижното му детство. Баща му го учи на всички
тънкости в риболова, така както всеки мъж във фамилията ги е предавал на сина. Вечерта
след приказката на майка му заспива с усмивка на уста.
Така ли беше, по дяволите все по-слабата му памет. Как да
разчита на тия спомени като не е сигурен дали са истински? Как да се опре на
тях в непосилната борба срещу самотата? Едно време обичаше да пише. Още в
училище малко след като се научи да държи стабилно молива и да заобля буквите
уверено, започна да мъкне тефтери навсякъде, където отидеше. Записваше си
всичко в тях. Какво се е случило през деня, кого е срещнал, какво е казал,
какво е изпитал. Запълваше редовете трескаво, бързаше да изпише на листа всичко
онова, което иначе щеше да потъне в забрава. Сякаш ако ги нямаше тефтерите,
които в един момент заплашваха да превземат къщата, нямаше да го е имало и
него. Сякаш детството и юношеството му нямаше да му са се случили. Когато се
ожени и му се роди момчето, продължи да пише. Спря в деня, в който си отиде
жена му. С нейната смърт рязко се пречупи и този безумен стремеж да се
надпреварва с времето. Да се мъчи да измами миналото, без да осъзнава, че
лекомислено краде от настоящето. Просто загуби вяра в думите. Нямаше полза от
тях, реши тогава.
Заспа отвън, хлътнал в стола, с чаша в ръка. Първото нещо,
което направи на другата сутрин, щом се събуди едновременно с изгрева, беше да
отиде в задната част на къщата и да отключи един забравен килер. Вратата,
неотваряна от Бог знае колко години, изскърца дрезгаво и сред полумрака и
тежката миризма на безвъзвратност той се озова пред десетки, а може би стотици прашни
тефтери, наредени по рафтовете. Тъгите му, грижливо прибрани надълбоко, го
пронизаха толкова внезапно, че му секна дъхът. Никога не предупреждаваха. Връхлитаха
рязко и отведнъж. Досущ като опустошителна буря насред спокойното само преди
миг, море. Докопа сляпо един стол, който стоеше наблизо и се тръшна с все сила на
него. Загледа се в купчините минало, кротко чакащи през всичките тия години. Дълго
ги съзерцава преди да вземе един от тефтерите. Внимателно избърса с длан плътно
покрилия го слой прах и го отвори с някакъв суеверен страх, че страниците ще се
разпаднат изпод пръстите му.
От този ден насетне вземаше по един тефтер и след като
нахранеше и напоеше животните, сядаше някъде, под дърво или на верандата си, и
бавно, без да бърза за никъде, потъваше с някакво нетърпение, граничещо със
смес от болка и наслада, в миналото.
Един ден, девет години, три месеца и дванайсет дни по-късно,
когато му беше останал последния непрочетен тефтер на празния рафт, се събуди,
но не можа да се накара да стане. Напоследък му беше все по-трудно да намери
причина. А и силите го напускаха. Може би това е краят, помисли си със залутан
поглед в тавана. Превърнал съм се вече в оня старец. Най-самотният старец на
света. В този момент се почука плахо на входната врата. Сигурен, че му се е
причуло или се е заблудило някое от животните му и все пак със сърце, изпълнено
с притеснение и крехка надежда, той се добра някакси до вратата. Отвори я.
На прага стоеше младо, срамежливо усмихнато, момче. Синко,
объркан прошепна. Да, това беше синът му, но на колко години? Тринайсет,
четиринайсет? Сякаш времето беше тръгнало назад вместо напред, докато е бил
тук, откъснат от всички и всичко. Откъснат от живия живот.
Здравей, дядо. Ще ме научиш ли да ловя риба? Татко каза, че
не познава по-добър учител от теб.
Изпусна дълбока, стискал в дъното на гърдите си толкова
много години, въздишка. Избърса влагата под очите, разтвори широко ръце и се
усмихна. Беше го дочакал.
