Спусъци

Минават дни, месеци. Години. Дълги години. Ослушваш се от време на време дали още е там. Сякаш го няма. Не се чува. Не ти говори. Не го усещаш. Сърцето ти, мозъкът ти, всяка молекула в теб ти казва, че си минал успешно от другата страна. Жив. Оцелял. Не невредим, но все още дишащ с уморените си дробове. Все още съсипан и с пропити от тъга, кости, но знаеш, че не можеш да искаш много. Не може да си нетърпелив и амбициозен. С времето ще се изправяш по малко. С всеки изминал ден погледът ти ще се избистря. Инстинктът за живот ще надделее над умората и апатията. Инстинктът за щастие ще превъзмогне мрака в теб. Ще изпари желанието ти да избягаш и да се скриеш.

Ще се стараеш да не поглеждаш назад. Там те дебнат призраци, които няма да се поколебаят да те придърпат обратно. Гладни за кръвта и живота ти. Те винаги са гладни и се радват на чудесен апетит. Погледнеш ли назад и започваш да пропадаш. В пропаст без дъно. Носиш се безтегловно в една единствена посока. Надолу.

Затова стоиш тук. В днешния ден. Не надзърташ твърде напред. Нямаш работа там. Все още.

Но не трябва да се заблуждаваш. Онова нещо не е изчезнало от теб. Безследно. Като преследван беглец. Не, то си стои там вътре. Чака търпеливо. Знае, че рано или късно ще дойде и неговото време. Винаги така става. Можеш да разчиташ на това. Понякога спи и решаваш, че наистина си е отишло. Няма регистрирани движения и наивно приемаш, че си приключил с него. Друг път е будно и наострило всичките си сетива за лов. Гладно е и си чака полагащото му се. Може да чака години. Колкото е нужно. Няма проблем. Това е точно по времето, когато си мислиш, че всичко е наред и няма за какво да се тревожиш. Освен обичайните ежедневни грижи. Това е времето на безметежното леко минаване през живота. Без лавинообразни събития и драматични сътресения.

После в един чудесен ден нещо се случва. Не непременно голямо и шумно. Може да е малко и мълчаливо. Достатъчно силно, за да натисне ония забравени спусъци в теб. Забравени и забранени. Вдига предпазителя и вече няма връщане назад. Заспалите се събуждат, освирепели от глад. И тръгват на кървав лов. Призраците прииждат на тълпи и те притискат отвсякъде. Няма накъде да мръднеш. Да избягаш е съвсем невъзможно. Стисват ти гърлото с ледените си ръце, сядат на гърдите, извиват ти ръцете и затискат краката. Почти не можеш да дишаш. Мъртъв не им трябваш, затова от време на време отпускат хватката. Колкото да поемеш глътка въздух. Хапят те безжалостно до кръв и кост, дърпат ти косите, докато ти извият гръбнака. Отмъщават си за времето, когато си ги оставил гладни. Когато си ги приспал, без да се погрижиш за нуждите им. Когато си бил лош стопанин. Сега е дошло тяхното време и нямат никакво намерение да те пуснат този път. Ще се молиш за милост, макар и напразно. Ще ти се иска това да е някакъв ужасен кошмар, който да се изпари веднага, щом се събудиш.

Призраците не бродят из изоставени замъци и гробища, както упорито се твърди. Безплътните им тела живеят в теб. До самия край. Раждат се в онзи момент, когато нещо се пречупи в теб. Когато тръгнеш срещу себе си, когато започнеш да се отдалечаваш от себе си. Раждат се в опустошеното ти сърце, в безутешната ти душа, в изоставените мечти, в счупените копнежи. Хранят се от страховете и вините ти, от малките ти ежедневни бягства от самия себе си. Сдобиват се с плът и кръв всеки път, щом чуеш нещо да се къса в теб, всеки път, когато детето в теб заглъхва и избледнява, докато накрая остане само сянката му. Просто е. А седиш и се чудиш откъде е дошло. И как така ти се случи. Отново. Уж беше двойно по-предпазлив и внимателен. Уж беше убеден, че повече не може да ти се случи. Може. Може да ти се случва до последния ти дъх. Бутончетата са там и чакат да бъдат натиснати. Призраците и те. Това е. Животът ти се случва.