Топка

Стоя пред операционната и чакам. Чакам да я изкарат и да приключи всичко. Успешно. Особена е атмосферата в една болница. В коя да е болница. Постепенно осъзнаваш, че си излязъл временно от капсулата си, къде уютна, къде дискомфортна, и си влязъл в друг свят. С неприветливи стерилни коридори. Свят на болка, страх, отчаяние и надежда. Можеш да ги откриеш в почти всеки поглед тук. В очите на персонала виждаш предимно претръпване. Свикване със страданието във всеки смисъл. Хора, толкова различни, всеки с историята, багажа и диагнозата си, но с едно неизменно общо нещо. Страхът. Можеш да го подушиш във въздуха. Не е по-малко плътен и натрапчив от миризмата на препарати и лекарства. Полепва по кожата, сплъстява косите, разтреперва крайниците. Навлиза неумолимо в теб, колкото и успешно да си му се изплъзвал досега. А си го правил с такава лекота. Убедително и методично. Въоръжен с чувството си за хумор и самоирония, предпазващи те като най-непробиваемия щит. И ревниво пазейки ахилесовата си пета, която и без друго не е твърде известна дори след близките ти. Разтягаш усмивката, редиш напевно и безгрижно някакви шитове, и в един момент с лека изненада установяваш, че си успял да заблудиш дори себе си.
Колко дълго можеш да задържаш онова нещо в теб, което няма име? Колко време можеш да го пренебрегваш? Една такава топка, която се събира и оформя в тялото ти, и напира да излезе. Идеално закръглена топка, искаща да живее свой собствен живот. Да бъде освободена от затвора на тялото и съзнанието ти. Нямаш време дори да констатираш наличието й. Препускаш напред в луд галоп, улисан в безконечния списък от ежедневни задачи и грижи. Докато в някакъв момент не се наложи да спреш. Да се огледаш. Да се взреш. Да забележиш.
Стоя в сумрачния коридор и усещам. Наблюдавам и слушам. Чакам търпеливо, без особено вълнение. Почти без тревога. Емоциите са заключени някъде дълбоко. На повърхността съм самото спокойствие и самообладание. Винаги е било така. В драматични моменти, било то изпит или раждане, натискам този бутон за охлаждане. Действа безотказно. Гладко море без ни една вълничка. Но отдолу, на дълбокото се вихрят бури, невидими за просто око. Понякога са леки стихии без поражения. Друг път са опустошителни. Но само ти го знаеш. И плащаш цената.
Стоя и чакам. Дори осветлението е едно такова болно и измъчено. Стерилно и самотно. През деня болниците са така оживени, пълни. Със собствен пулс и ритъм. Вечер атмосферата е съвсем друга. Празни коридори, тишината кънти в ушите ти.
Особено в детското отделение. От време на време се чува проплакване. В следващия момент безутешен рев. Къса ти сърцето. Ивица по ивица. Парче по парче. Съдира го. Стоя в коридора, чакам яростно търпеливо и си мисля, че има нещо ужасно нередно в детското страдание. Адски сбъркано. Някога, някъде, някой е подреждал света и е направил тази неописуема грешка. Детска сълза, порой от сълзи, детски очи, мълчаливи, но пълни с болка. В това отделение виждаш постоянно такива неща. И не можеш да си затвориш очите, да отвърнеш поглед, да се преструваш, че го няма това малко същество пред теб. Да си сложиш слушалките с музиката и да не чуваш писъците. Някога, някъде, някой си, щом е сбъркал, като е подреждал света, трябва да се върне и поправи грешката си. Не можеш да останеш хладнокръвен, колкото и да ти се иска. Колкото и да си повреден отвътре. Колкото и да си счупен. Такива неща те хващат директно за сърцето и го стисват. Стискат го, докато закапе кръв.
Тръгвам си без него, защото имам мисия да се погрижа за нея. А за целта трябва да го оставя. За малко. Едно от онези трудни решения, които те съкрушават малко по малко, добавяйки още един бял косъм в тъмната ти коса, още една дълбока бразда в душата, още малко умора в очите. Децата не разбират от понятие за време. И един ден да му кажеш, и две седмици, все тая. Теб просто те няма и това му стига. Това го обърква и плаши неописуемо. Не можеш дори да си представиш какво се случва в малката му, чиста душа. Не плаче, не се сърди, не се тръшка. Просто ми казва по телефона „ Мамо, ще дойдеш ли да ме вземеш?” Всеки път, щом се чуем. Почти чуваш как капе сърцето ти. Кап-кап-кап. Казва го тихо, но с такава стаена надежда в гласчето. С такава надежда. Казва ми само това и не мога да отвърна нищо. Не мога, защото ако си отворя устата, онова безименното, онази идеално закръглена топка в мен ще набере сила и скорост, и ще разбие стените си. Ще ги разбие и ще ме залее. Леко пропукване, премигване, прехапване на устата. „Скоро ще дойда. И ще те взема. Скоро.”
Отварят вратата на операционната. „Всичко е наред. Събуди се.” Всичко е наред. Събуди се. Бурята утихна.