Sometimes there's so much beauty in the world...

https://www.youtube.com/watch?v=gHxi-HSgNPc&feature=share

"It was one of those days when it's a minute away from snowing and there's this electricity in the air, you can almost hear it. Right? And this bag was just dancing with me. Like a little kid begging me to play with it. For fifteen minutes. That's the day I realized that there was this entire life behind things, and this incredibly benevolent force that wanted me to know there was no reason to be afraid, ever. Video's a poor excuse, I know. But it helps me remember... I need to remember... Sometimes there's so much beauty in the world, I feel like I can't take it, and my heart is just going to cave in."
heart emoticon

пречат да върви...

Албатросът

Понякога из път, щом скука ги обземе,
огромни албатроси моряците ловят —
безгрижни спътници, които дълго време
над бездните горчиви след кораба летят.

На пода повален между въжа дебели,
той — кралят на лазура! — мълчи, скован и плах,
но става и криле огромни, снежнобели
като весла плачевно повлича покрай тях.

О, пътника крилат с походка тъй неловка!
Прекрасен в своя полет, как жалък е и вял!
Един му пуска дим в разтворената човка,
а друг след него куца, моряците разсмял.

Поетът е събрат на принца на ятата,
сред бурите се носи, стрела не го лови,
но долу, заточен сред гмежа на тълпата,
крилата исполински му пречат да върви.

Шарл Бодлер

Сърцето ти започва да броди извън теб

https://www.youtube.com/watch?v=E_Ci-pAL4eE&feature=youtu.be

 Гледах този филм вчера. Знам, че ще го гледам отново. Съсипа ме. После ме възкреси. Както често прави с нас животът. Заболя ме сърцето, буквално. Заради това, че съм майка на син, че съм изобщо майка. Заради последните тежки седмици, свързани с него и кошмарната мисъл колко крехък може да е животът му, и заедно с това колко жилав, и как той, самият, държи сърцето ми в малките си ръце. Заради безутешната новина, че една друга майка е загубила сина си. Една? Не, не е една. Не е една. Как беше- когато ти се роди дете, сърцето ти започва да броди извън теб. Да броди извън теб. Филмът е красив, болезнен, но красив. Разказва се историята за една майка и един син. За безграничната, извънземна любов между майката и сина. Това е.

Как да бъда човешко същество

"- Обикаляме в някаква мъгла. Мисля, че всички сме в транс. Обикаляме като зомбита. Не мисля, че дори осъзнаваме себе си и реакцията ни към света. Обикаляме по цял ден като несъзнателни машини, докато вътре в нас се развиват ярост, тревога и опасение.
- Точно така. Надигат се и изведнъж изскачат в неподходящ момент. Някакси социалният ни живот днес ни позволява да изразяваме чувствата си странно и индиректно. Ако ги изразиш директно, всички откачат.
- Всеки се носи през мъглата от символи и несъзнателни емоции. Никой не казва какво наистина мисли. След това хората подхващат шеги, които са като някакъв таен код. (...) Живеем в свят, в който бащи, необвързани хора или артисти се опитват да живеят според нечия фантазия за това как един баща, необвързан човек или артист трябва да се държи. Държат се сякаш по точно определен начин във всеки момент. И всички те изглеждат напълно самоуверени. Разбира се, в уединение хората са по-сложни. Не знаят какво би трябвало да правят с живота си. Четат всякакви наръчници.
- Господи, тези книги са толкова покъртителни, защото показват колко любопитни сме как всички други се справят в живота. Дори непрекъснато да играем тези роли, просто скриваме собствената си действителност от всички останали. Живеем в такова нелепо неведение един за друг. Обикновено не знаем нещата, които бихме искали да знаем за, предполага се, най-близките ни приятели. Ако преминаваш през някакъв ад в своя живот, би искал да знаеш дали приятелите ти не са преживявали нещо подобно. Но просто не смеем да се питаме.
- Все едно да помолиш своя приятел да прекъсне ролята си.
- Въобще не оценяваме възприемането на действителноста. Напротив, това наблягане на всички върху т.нар. "кариери" автоматично поставя на възприемането на реалността нисък приоритет. Защото ако животът ти е организиран около това да имаш успешна кариера, просто няма значение какво възприемаш или преживяваш. В известен смисъл можеш да изключиш ума си за години наред. Можеш да преминеш на автопилот.
- Умовете ни са фокусирани в целите и плановете, които сами по себе си не са действителността.
- Не. Целите и плановете са фантазия, част от един живот в сън. Нелепо е как всеки трябва да има някаква малка цел в живота. Абсурдно е, в известен смисъл, когато помислиш, че е без значение каква е тя.
- И понеже хората се концентрират в своите цели, всеки миг от техния живот е навик. Животът става привичен. И той е такъв днес. Ако действаш по навик, не живееш наистина. При санскрит коренът на глагола "бъда" е същият като "раста". (...)
Какво ни причинява живеенето в среда, където нещо толкова гигантско като сезоните, зимата, студа не ни влияе по никакъв начин? В крайна сметка сме животни. Какво означава това? Мисля, че вместо да живеем под слънцето, луната, небето и звездите, ние живеем във фантастичен свят, който сами сме създали. Комфортът може да те приспи до едно опасно спокойствие. Не виждаме света. Не виждаме себе си. Не виждаме как действията ни влияят на други хора. Ако си позволим да погледнем действията си, може да започне да ни се повдига. Как се държим с останалите? (...) Това да е началото на бъдещето, като отсега нататък ще има само обикалящи роботи, които не чувстват и не мислят. И почти няма да остане някой, който да им напомни, че е имало вид, наречен "човешко същество" с чувства и мисли. И че историята и паметта в момента се заличават и скоро никой няма да помни, че на планетата е съществувал живот. Според Бьорнстранд почти няма надежда. И вероятно ще се върнем към много див, беззаконен и ужасяващ период. (...) Не знам за теб, но аз трябва да вляза в тренировъчна програма, за да се науча как да бъда човешко същество. Как се чувствам в дадена ситуация? Не знам. Какви неща харесвам, с какви хора наистина искам да бъда? И се сетих за един начин- просто да премахна всичкия шум, да спра да играя своите роли и да слушам това, което е вътре в мен. Мисля, че за всеки идва период, в който има нужда от това. За да го направиш, може да се наложи да отидеш до Сахара. Може да го направиш и вкъщи, но трябва да премахнеш целия шум.
- Лично аз наистина не харесвам тези тихи моменти. Не знам дали е нещо фройдистко, страх от подсъзнателните импулси или собствената ми агресия, но ако стане прекалено тихо и аз просто си седя на едно място, независимо дали съм сам или с някого, ме връхлита чувство като "Господи! Ще бъда разкрит!" С други думи, склонен съм да върша каквато и да е задача, но не и просто да бъда човешко същество. Ако съм затворен и не мога да върша нищо, освен просто да бъда там, няма да мога. Мога да премина всякакъв друг тест, дори да получа шестица, ако положа необходимото усилие. Но не знам как да премина този твой тест. Разбира се, осъзнавам, че това не е тест, но го виждам така и че ще се проваля. Доста е плашещо. Чувствам се като в открито море. Мисля, че точно мигът на контакта с друг човек, ни плаши. Когато застанем лице в лице с друг човек. В момента не бихме го помислили за плашещо. Странно е, че въобще го намираме за такова.
- Не е толкова странно. Има си сериозни причини да бъде плашещо. Човешкото създание е сложно и опасно същество. Ако започнеш да изживяваш всеки момент- ето ти предизвикателство. Но да се протегнеш и да докоснеш другия- това наистина е вече нещо, към което да се стремим."
My dinner with Andre (1981), movie

"Отивам да си прибера мечтите от върха."

http://patagonia.dragontales.bg/%D0%B2%D0%B8%D0%BA%D1%82%D0%BE%D1%80-%D0%B2%D0%B0%D1%80%D0%BE%D1%88%D0%BA%D0%B8%D0%BD-%D0%B7%D0%B0-%D1%81%D0%B5%D1%80%D0%BE-%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B5/
Великолепно описано преживяване. Почти го виждаш и усещаш.

Comfortably numb

https://www.youtube.com/watch?v=hDjRO6SjjhM
Двама големи, много големи и любими Човеци...
When I was a child I had a fever 
my hands felt just like two balloons.   
Now I've got that feeling once again 
I can't explain you would not understand  
this is not how I am. I have become comfortably numb.

Коледна приказка

Слиза от мотора и се запътва към хижата. Сваля каската в движение и мразовитият вятър го близва по лицето. Толкова време е тук, а няма свикване със студа. „Тук” е на края на света, въпреки че това място го няма на никоя карта. Студът тук не влиза в никакви измервания и категории. Отвъд тях е. Не щипе закачливо, а хапе безмилостно, реже и смъква кожата от кокала. Виелиците са нормално явление, слънцето-рядко. Колкото и да бродиш, няма да срещнеш ни едно живо същество. Освен него и Кай.
Забързва по едва виждащата се пътека към къщата и затваря с облекчение тежката врата зад себе си. Топло. Констатира топлината с цялото си премръзнало същество. Не е най-разумното нещо да караш мотор в такова време. В такъв неподдаващ се на дефиниция, климат. Отива до камината, хвърля някое и друго дърво, уверява се, че няма опасност да загасне скоро. Заглежда се в огъня хипнотизиран и усеща как топлината плъзва по тялото му. Въздъхва от удоволствие. Какво нещо. Въздишка от тежест. Въздишка от наслада. Един нюанс разлика.
Отива до бюфета и си сипва едно малко. Секунда размисъл и го удвоява. Тежък ден. Тежка професия. Връща се и се отпуска в креслото срещу камината. Отпива малка глътка и отново усеща прогаряща топлина. Този път по небцето, в гърлото и до стомаха. Разлива се и се разплисква щедро из тялото му. Въздъхва отново. Пламъците танцуват пред очите му и неканени спомени прииждат. Леко пробождане в сърцето. Безвъзвратно отминали моменти, забравени мечти, пречупени копнежи. Пустота. Късно е вече за тия спомени. Винаги е било късно. И за какво са му изобщо? Да го топлят на старини? Не, не са му нужни. Няма и 40, а понякога се чувства като старец. Всъщност често. Така популярната представа за външността му е пълна глупост. И той не знае откъде се появи и така се разпространи с мълниеносна скорост из целия свят. Добродушният, закръглен, даже откровено дебел старец с бяла коса и брада и червени одежди. Винаги е бил слаб, висок, с жилаво тяло и черна коса. Брада, повече от тридневна, никога не е имал. Кротки, топли очи, нежна усмивка, но често тъжен и уморен поглед. От това, което вижда през повечето време. За разлика от обикновените хора той има способността да вижда на много места, едновременно. И да чувства вътрешния свят на другите. Освен радостта им, и болката. Ех, а тя винаги е повече. Винаги. Да вижда болни деца, страдащи родители, липсващи деца, липсващи хора. Да вижда теглото на хората, толкова различно при всеки и толкова еднакво. Да вижда самотни хора. На Коледа. На най-самотния празник. Понякога наистина мрази работата си. А така да обича децата. Така да ги обича. И да е безсилен пред болката в очите им. Все пак чудеса не може да прави. Просто им носи поръчаните подаръци. Играчки, дрехи, обувки, сладкиши. Такива неща. Но ония другите не може. Забранено му е. В тия неща му е забранено да се меси. По дяволите. Оттам идва умората му. А не че обикаля цял свят за кратко време. Умората, просмукала се в костите и очите му, в ръцете, но не от чувалите с подаръци. Тази умора тежи, колкото всичката мъка по света. Непосилна е, но това му е работата. А и не е само работа. Дълг, любов, съдба. Кой знае.
Присвива очи срещу огъня и се замисля. Кай пристига безшумно и се настанява в скута му. Погалва го разсеяно и черният котарак замърква от удоволствие. Другата жива душа тук освен него. Кръстил го е на онова момче от Снежната кралица. Любимата му детска приказка. Прави му компания, колкото да не е съвсем сам.
Обича да е сам. Обича това място тук, на края на света. Хижа в планината, както винаги си е мечтал. Креслото, камината, Кай, собствените му мисли. Какво повече му трябва? На хората все нещо не им достига, все търсят, искат още. Мъчат ги липси, лутат се, терзаят се, блъскат се. Не разбират, че не това им е проблема. Не това ги прави нещастни. Гневни и уморени. И тъжни. И изгубени.
Тук е домът му. Нещо, което преди, в миналия му живот, никога не е имал. Не е познавал това усещане за уют и топлина. И принадлежност. Прокарва пръсти през косата си, която впрочем е започнала да побелява. И тия бръчици покрай очите. Не го е грижа. Не мисли за това. Никога не е мислил. Мисли за хората, за децата, особено за ония, изоставените, за болните, за непоисканите деца. За войните по света, за лошото, равнодушието и студенината, за алчността, за безграничната суета и вечно гладното човешко его. Тия хора сами ще се затрият. През цялото време мисли и почти не спи. Освен многото работа през деня. Свикнал е да не спи. Няма време. Ако хората разберяха, че нямат това време, което си въобразяват, че им се полага...По-добре, че не знаят. Това, което не знаеш, не може да те нарани.
Сега и шейната се повреди и трябваше да я остави за поправка. Спешна поправка, че Коледа наближава. Елените остави на сигурно място, на топло, където знае, че ще се погрижат за тях. И в този невъзможен студ трябваше да се прибере с мотора. Почти не усещаше пръстите на ръцете си, когато стигна до хижата. Все пак има нещо човешко у него. Нещо останало отпреди. Освен сърцето. Неуморно биещото му уморено сърце.
Леко е притеснен за шейната, защото няма как с мотора да обиколи навсякъде, че и с всичките чували. Помощници няма. Това с джуджетата е също някакъв нелеп и абсурден филм. Винаги, от самото начало е бил сам. Не е сигурен дали да се оплаква от това. Достатъчно хора вижда, за да му липсват тук. Тук е неговият покой, така жадуваната тишина, свободата, за която винаги е копнял. Топлината и Кай. Кай, който го обича и чака. Снежанка също няма и само при мисълта за тази също измислена особа, се засмива горчиво.
Жена тук, колебае се. Не може да реши дали иска. При мисълта за жена го заболява гърлото. Не знае защо. Задрасква го, че и очите. Нещо му залютява и започва да премигва яростно, докато отмине. Бяло петно. Още един момент от миналото, който е изтрит. Явно не е трябвало да помни. Само реакциите на тялото му при мисълта за това му показват, че не са завършили добре нещата. Преди малко усети, че прииждат спомени, но не идват напълно. Сякаш спират до вратата, надникват и решават да не влязат. И си тръгват. Това го побърква. Колко нощи е стоял и се е взирал през прозореца навън с надеждата да ги улови, щом доближат. Но те са по-бързи. Появяват се, колкото да го подлудят, да се разсъни и да не може да заспи повече. И никога не остават с него. Все се надява, че някой ден ще ги изпревари. Постоянно вижда как хората се надяват за едно-друго и понякога им се получава. Защо да не се получи и при него? Вижда и как няма хора без минало, като него. Как са се вкопчили в миналото, съжаляват или копнеят за него, но са в него. В спомените си. А той не. И той си ги иска. Негови са си и му се полагат. Човек без минало сякаш е наполовина човек, сякаш нещо важно си оставил някъде и си забравил къде. Мъчи се да си спомни, но колкото повече опитва, толкова по-плътна стена се спуска между него и тях. И нея. Тази без името. И без лицето. И ръцете й не може да си спомни. Как можеш да забравиш ръце, които са те прегръщали, очи, които са ти се усмихвали, коси, които дълго си ресал и подреждал? Помни само усещането от нея. Усещане за завръщане. За дом. Жена. Нечия дъщеря, майка, любима. Неговите ли? Не знае.
Докосва несъзнателно лицето си. Влага под окото. За момент се изненадва. Поглежда към Кай, който си спи невъзмутимо все така в краката му. Засмива се на себе си. Ако можеше някой да го види сега. Дядо Коледа да плаче. А толкова работа да го чака.

( Един от първите ми разкази, да не кажа първия.)