ТОГАВА

 Когато се усъмниш в себе си,

да - в себе си, кажеш си:

Аз съществувам ли въобще, тук ли съм

или съм там,

когато се почувстваш слаб

(а така да не понасяш това),

когато се усетиш изгубен,

счупен, куцащ, несекси

(не ти стои секси да си изгубен, счупен и куцащ),

когато се сетиш, че си почти на 40,

а така често да се чувстваш на 14 и

на 4 и на 104 едновременно,

когато просто искаш да зарежеш всичко,

ама наистина всичко, и да се отпуснеш,

да се отпуснеш мащабно като ръбесто камъче

в гладко езеро - точно така -

което от тежестта си пада директно

на дъното и остава там,

камък при вода, а не прах при прахта,

когато си толкова уморен от себе си

и от другите - от сладките им, съблазнителни думички,

които просто искат да те впримчат,

това е думата - впримчат,

да си нахранят егото -

адски модерно е това с егото, но и адски вярно,

но най-вече уморен от себе си, от глада си,

тоя нестихващ глад, който те яде отвътре, изначално

и докрай, глад за... попълни свободно, и това

трескаво търсене, търсене на какво,

за бога и по дяволите,

тогава поглеждаш нагоре и виждаш

всички тия ослепителни светулки в мрака

и в небето, заслепяващи

до сълзи - точно така -

до сълзи в иначе сухите ти очи

тогава чуваш синът ти да се провиква от другата стая

Идвай, мамо, чакам те,

дъщеря ти да пише гневно във вайбър

Потърси ми в къщата оня гланц за устни,

който забравих, важен ми е,

споменът за баба ти - слабата ти ръка,

държаща нейната изящна, изчезваща ръка,

същата, която държеше твоята в оная

призрачна, нафталинена стая на спомените ти

или детството май,

котките на село, които си оставил, отивайки си,

и не спираш да ги мислиш,

и всички ония души́ по пътя си,

които си оставил, отивайки си,

но не спираш да ги мислиш

със съкрушено, кървящо сърце,

процеждащо бавно

кап-кап-кап,

но галопиращо с пулс 120, няма време, разбери,

пълзи, върви, движи се, но не спирай,

тогава избърсващо плъзгаш показалец

по издайническата влага в очите,

в иначе сухите очи, винаги сухи - желязното ти правило,

което за нищо не ти върши работа, човече,

и се усмихваш широко,

клоунът не си тръгва уморен след чаша чай,

ама разбира се,

изпъваш гръбнак, гърди и брадичка,

и продължаваш към непроницаемия хоризонт нататък,

където и да е това нататък.

януари, 2021

Литературно ревю на "Кая"

 „Фама“ напоследък се обърна с лице към не особено познати или пък познати, но все още неутвърдили се български разказвачи: Еди Румян („Баница с локум“), Зорница Гъркова („Те никога не казват“), Милен Стоянов („Дебют на черния кон“)… Току-що, пресен-пресен, излезе и вторият сборник с разкази на Горан Атанасов „Махалата на совите“ (за него повече по-нататък). И – макар и не всякога равностойни, в избора личи вкус и мисъл за добрата литература (дали пък няма да е зле да дадат най после име на поредицата, например „Свежи гласове“?) „Кая“ на Дияна Тончева е част от тази вълна, наистина свежа. Най-напред идеята главна героиня на всички разкази да е Кая: аз харесвам такива концептуализации, има в тях промисъл за единство и цялостност (смятам например, че Любов Кронева щеше още повече да е стилна и увличаща, ако беше свързала разказите в „Бабини Ягини“); за писателска грижа. Това са всекидневни разкази, за живота на една жена първо малка, после голяма, първо внучка, после майка; изобщо семейството, връзката между поколенията е важна тема в сборника. Как да ги запазим във време, което ни раздалечава един от друг с вселенска скорост? Как да обичаме, когато сякаш всичко ни подтиква да обичаме най-много себе си? Как да постъпваме с децата си след изнурителен ден, а те са капризни и изискващи? Такива истории вървят през „Кая“, които на моменти стават малко монотонни, но пък – от друга страна, има ли бит, обикновен живот, житейски грижи, които не са монотонни? В тази връзка Дияна Тончева умело преплита досадата от/на съществуването и атрактивността на/от разказването: с всеки разказ се увличаш все повече в битието на Кая, все повече ѝ съчувстваш, все повече тегобите ѝ стават твои. Тази жена с остри рамене и гол гръб, обърнат към нас, ту се замержелява, ту се уплътнява и цялото сноване между изчезването-появяването неусетно ни води към това, че започваш да я виждаш, все по-осезаемо започваш да я виждаш. А виждането е особено значима част от житието на героите, на всички герои без изключение; няма разказ, в който очите да не играя роля – било тя главна или второстепенна. Очите и синьото, небето преди всичко: на/срещу всекидневните битовизми се отвръща с поглед към небето и тогава осъзнаваш простора, безбрежността, добротата. Особено добротата, която е и достойнство: този жизнеутвърждаващ синергичен възел откриваме в образа на бабата – мъничка, съсухрена, с преминал вече живот в труд и закрила за другите, забравила себе си, никога не поставяща себе си на първо място. О, Боже, че тя на никакво място не се е поставяла, просто е правила онова, което е смятала за нужно! Великолепен образ, който може да възприемем като метафора за цялата книга: тиха, кротка, без фойерверки, повече просмукваща се, отколкото ослепителна, тя реди редовете си на обикновен живот, за да ни каже: няма обикновен живот, всеки живот е необикновен, пък бил той даже и най-обикновеният… Затова „Кая“ е топла книга – книга, която сгрява. А заради студа, дъжда и мъглата навън може би точно такава книга ни трябва…

- Митко Новков за "Кая"

Там

Има вятър там. Провира се и ръмжи между клоните.

Има и слънце понякога, проболо разкъсаните облаци. 

Тези облаци с перверзни имена, помниш ли?

Има дъжд, който мие забравените празнични знаменца за нечий рожден ден. Спускат се капките по тъжните им канапи.

Там, в рождения ден има глад, храна по чиниите, обърнати маси, музиката е оставена на самотек и вървят ретро хитове, които никой не слуша. 

Там някъде седя прогизнала с празна хартиена чиния на шарени балони. С празнична триъгълна шапка, висяща на врата ми.

Празнувам с лице на клоун в почивка. С размазан грим, изядено червило…Седя и те чакам под дъжда. Сама.  И ми е студено.

Anna in your head

Нищо не е такова, каквото изглежда

Тази нощ, докато гледах от терасата на хотелската стая блестящата синя вода на басейна и слушах морето - не го виждах, тъй като терасата не гледа към него, но го чувах идеално - се сетих за онзи разказ на Селинджър, в който Теди говори как оставаме само в съзнанието на хората, щом излезем от стаята. Или нещо такова.

Още първия ден, щом дойдох тук, забелязах празните лястовичи гнезда. Сега и хотелът се изпразни. В късната вечер изглеждаше като призрачен, тук-там блещукаше само по някоя светлинка. Странно усещане. Знаеш, че преди и то съвсем неотдавна, е било пълно с хора с всичкото им, гнездата - с лястовичета. Сега всички са си отишли. Сега е пустош.

Лятото си отива. Виждаш го, с очите си го виждаш как се отдалечава неумолимо, почти се е скрило зад ъгъла, махайки за сбогом. Хората си отиват. Някои са като бумеранг - връщат се малко или много по-късно. Други си отиват завинаги.

В крайна сметка какво правим в тоя живот? Местим се от едно място на друго, вършим нещо там, изпитваме някаква емоция, нещо. После преминаваме нататък. Присъстваме, отсъстваме, чувстваме, уморяваме се. Пълнота. Празнота. Repeat.

Точно преди да вляза в стаята, се сетих. Не виждам морето, но го чувам. То е там в тъмното, вляво зад ъгъла на хотела. Гнездото е тук, над главата ми, разположено върху лампата на терасата. Вярно, празно е, но само засега. Сетне чух щурците. Не ги виждах, но ги чувах някъде наблизо. И хората са там някъде. Дори отишлите си.

Нищо не е такова, каквото изглежда.

После допих виното си и влязох вътре, а терасата се опразни.

Или пък не.

септември, 2020

Да се научим да се разделяме

Дори да сме се сдобили с най-новия модел айфон или ауди, или кабриолет (че така по-арт ни се веят косите), да сме си направили най-жестокото селфи с 10001 лайка, да сме супер инстаграмъбъл, да сме изчели хиляда вагона с книги и да имаме най-блестящите дипломи, окачени гордо по стените, да сме написали най-силната, най-"докосваща" книга, да сме хванали най-добрата разпродажба в мола, да сме се качили най-високо (там дето е силно ветровито и яко духа, как духа само) по стълбичката на кариерата, да ходим на най-яките партита тук и по света (за сведение Peggy Gou прави най-яките партита, хайде и Nina Kraviz), да обикаляме като цветарки последователно и методично всички европейски, че що не и всички останали столици, да плаваме с яхта всяко лято, без изключение, да сме вкусили от най-умопомрачителния секс, да сме изпитали и опитали най-изумителните оргазми, наркотици, уиски, моет, раци, омари и пр., да сме изградили с труд, постоянство и стоицизъм оня секси саркастичен, небрежно-ироничен, хипстърски, невинно-перверзен, бохемски, изтънчен, циничен стил/имидж/фейс/стайлинг/аутфит, да сме заобиколени от много хора/последователи/фенове, цели тълпи, скандирайки името ни, едно е сигурно.

Така и не се научихме да се разделяме.

Да приемеш, че може да си бил с някого хиляда години, и сте преживели какво ли не, и пак да се разделите. Случва се постоянно. 

Че децата ти, в които е съсредоточено Всичко, и всяка тяхна болка директно е изстисквала сърцето ти до кръв, ще пораснат, те вече пораснаха, и ще си тръгнат по пътя, няма как. Може и да ти помахат за сбогом, може не. Да ти се обаждат от време на време, а може и веднъж на пет години. И да живеят в друг ден от теб, например. Много е възможно. 

Че хората, с които си в момента на море, планина, в чужбина, на село или където и да е, и си изкарвате страхотно или просто хубаво, ще си тръгнат, щом свърши почивката. Както свършва всяко нещо, например както свършваш ти. Във всеки смисъл. 

Че онзи, с когото си изкарал една случайна, но незабравима нощ, няма непременно да се обади на другия ден. Той просто е много зает човек, разбери. Нещо като Атлас, дето крепи земята на мощните си мишци. И нямаш и нищожен шанс да го видиш повече. Но пък, хей, не си ли изкарахте добре? Тук и сега, живей за мига и пр.шитни.

Че кучето, дето си спасил и върнал от оня свят, и лекувал с всичката вяра и надежда упорито, ще умре все пак. Че твоята котка може да умре в съня си, без да е боледувала и един ден. Че хората, които обичаш, си тръгват по един или друг начин, и ти им виждаш гърбовете. И нищо не можеш да направиш. Че хората, които обичаш, умират. И нищо не можеш да направиш. Че хората, които не обичаш, но нямаш нищо против да са наоколо, също умират.

Че ти ще умреш.

Не се научихме да се разделяме.

Напоследък бях на Вонегът, Кормак Маккарти, Уелбек, Херман Кох, Дейвид Линч, плавно финиширайки с Чък Паланюк. Май предозирах. Та сигурно затова така, нале. Май ми трябва позитивно четиво, нещо жизнерадостно, лекичко. 

Шегувам се.

Книга "Кая", Дияна Тончева

Новата ми книга "Кая", изд. "Фама" вече е факт. :)

Може да бъде намерена по книжарниците в страната и на сайтовете на съответните книжарници. Може да бъде поръчана и при мен (при желание ми пишете на didagirl@abv.bg или на лични във фб профила ми). 

Премиерата се очертава да се случи през есента, ще пиша допълнително.

Все още

Онзи ден сутринта разглеждах албуми със снимки. Истински хартиени снимки, които можеш да пипнеш и помиришеш.
Усещането е за топлина, но и за тъга от осъзнаването, че тия времена са отминали. Отишли са си и няма да се върнат повече. Засилил си се по пътя си, ама с адска скорост, не знаеш как да спреш, да намалиш или паузираш направо, може дори да си в края, кой знае, със сигурност не в средата. И докъде стигна, какво направи со фар?
(Някъде чух или прочетох, че умираш напълно, когато спрат да споменават името ти.)
Виждаш хора, които ги няма вече в тоя свят. Виждаш себе си такъв, какъвто вече не си в този свят.
Особени времена са настанали, поне за мен - загуби от всякакъв порядък. Уроци за пускане и сбогуване и прочие дивотии.
Усещам как неусетно се отдалечавам от себе си и от другите. Като ония балони, които пускаме в един момент, и те отлитат в небето.
Все едно отиваш там някъде, нависоко, в Космоса, ако щеш, и наблюдаваш другите през някакъв бинокъл. И се усещаш напълно отстранен, не от тоя свят, в който така или иначе не се вписа. И се изкушаваш да не намериш пътя наобратно. Да не се върнеш.
После синът ми ми казва: Обичам те до края на Космоса. И ме поглежда очакващо, търпеливо. Секунда, две, три.

И аз му отвръщам: И обратно.
И намирам пътя наобратно. Все още.