Намерен

- Знаеш ли какъв е най-често повтарящият ми се кошмар?
От няколко минути я наблюдава мълчаливо, подпрян на възглавницата в леглото. Обича да я гледа как се реши. Съкрушава го гледката на четката, потъваща в лъскавия златист водопад над голия й гръб. Настръхващо слабия й гол гръб. Нагоре-надолу. Отново и отново. Съкрушава го и едновременно с това му дава някаква утеха. Като самата нея. Почти се унася от методичните й движения и за момент забравя за какво говори. Тя се обръща с разтревожено лице към него.
- Не си ми казвал, че имаш кошмари, още по-малко повтарящи се.
- Не е кой знае какво. – опитва се да омаловажи казаното, виждайки реакцията й. Но после си спомня за уговорката им да не си спестяват нищо. -В съня ми се събуждам и постепенно разбирам, че съм останал в миналото. Че всичко си върви напред, а аз съм останал на същото място, разбираш ли? И започвам да тичам, за да догоня настоящето. Тичам, тичам, ама луд спринт и нищо. Не мога да го достигна. В следващия момент се озовавам на брега на някаква река. А ти си на другия бряг. И не ме виждаш. Отдалечаваш се. Викам те, но не ме чуваш. После осъзнавам, че е така, защото аз съм в миналото, а ти в бъдещето. По дяволите.
Прокарва ядно пръсти през косата си и потръпва при спомена за съня. Тя става бързо от стола и идва при него в леглото. Поглежда го право в очите и му казва тихо, но ясно:
- Това е просто сън. Аз съм тук, с теб и винаги ще е така. Като Кай и Герда. Помниш, нали?
Естествено, че помни. Притваря за миг очи.
Деца са. Живеят един срещу друг точно като Кай и Герда. Зимно време тя му идва на гости и баба му им чете Снежната кралица. А когато не са заедно, си говорят със знаци през прозорците. И монетите, разбира се. „Ти моята Герда ли си?- пита я често той, вече пораснали. –„ В къщичка до моята, лепяща горещи монети по замръзналото стъкло.”
Така прекарват цялото си детство. Той, тя и баба му. Тримата са си достатъчни и нищо повече не им трябва. С нея си имат едно любимо място, близо до гробището. Огромен стар дъб, под който си играят необезпокоявани по цял ден, а понякога се престрашават да влязат и да се разхождат в самото гробище. Разбира се, че е зловещо, но нали са заедно. Вървят бавно по алеите между паметниците, стиснали ръце за кураж. Той не е сигурен кой от двамата е по-уплашен, но за нищо на света не й го показва. Нали е мъж.
- Искаш ли да тръгваме? Ще закъснеем за тържеството.
Ръката й го погалва по главата и той с мъка се откъсва от придошлите спомени. Сигурно от час е тук. При баба му. Единият от основните герои в детската му приказка, който вече го няма.
- Да, ще вървим. Тя къде е?
Изправя се леко несигурно и тя го прихваща здраво с двете си ръце.
- Играе си под дъба.- усмихва се и му прошепва, сякаш някой може да ги чуе тук.- На нашето място. Показах й скривалището ни и така й хареса, че не знам как ще я накараме да си тръгне.
Вървят по тясната пътека, точно както едно време. С вплетени ръце.
- Ще бъде чудесно парти. Аз се вълнувам сигурно повече от нея. Все пак веднъж се става на шест. Помниш ли твоя рожден ден? Аз ти подарих...
Чува гласа й някак отдалече. Но пък стиска силно ръката й, пристъпвайки като безпомощен слепец. Сигурно така се чувстват прилепите на дневна светлина. Трябва му малко време да се откъсне от паяжината на миналото и неизменната тъга. Тя го знае и го води кротко. Търпеливо.
- Така поникват крила. Само когато топли ръце те прегърнат. Може би, защото не са важни тогава утрото или бъдещето толкова, а че няма да минеш сам през тях.
Чува се да казва мислите си на глас. Не за първи път.
- Да. Няма да минеш сам през тях. И дори да се изгубиш, аз ще те намеря. Каква Герда ще съм иначе?- шегува се тя.
- И ще се изправиш дори срещу Снежната кралица?- влиза в тона й той.
- Нищо работа. Снежните кралици ги ям на закуска.
Минало, настояще и бъдеще спират да имат значение от един момент нататък. Сезони, стихии и кралици избледняват, когато не само единият, но и другият главен герой в детската ти приказка си отиде. Той знае с всяка молекула в тялото си какво е тя за него още от първия миг, в който я вижда. На шест. Никога не е бил добър в думите и не обича да ги използва току-така. Все му се струва, че като се повтаря едно нещо, то ще свърши. Логика, страх или суеверие, но не иска да рискува да я изгуби. Не знае какво би правил тогава. Кой ще го намери и върне? Чии коси ще реши? Простички въпроси, но с невъзможен отговор. Затова не говори твърде много за това в него, но то го изпълва през всичките тия години и той с цялото си сърце се надява тя да го знае. Спомня си думите на Маркес. „ Бяха живяли заедно достатъчно дълго, за да разберат, че любовта е любов във всяко време и навсякъде, но става толкова по-силна, колкото повече се приближава до смъртта.”
- Помниш ли? Каза, че е просто сън. А сега си на другия бряг. – с лек упрек й разказва отново за онзи свой повтарящ се кошмар.
После дълго време гледа тяхното дърво. Вечният дъб, който ще ги надживее. Изправя се бавно и й казва беззвучно „До скоро.” Има да свърши още нещо важно.
Намира без усилие мястото, сякаш вчера се беше случило. След няколко минути е в ръцете му. Проста тенекиена кутия, но с цяло съкровище в нея.
- Искаш ли да я скрием така, че никой никога да не я намери и след много, ама много години да я отворим?- пита го веднъж, някъде към деветата им година. Беше дотичала у тях с кутията в ръце, кой знае къде намерила я. Задъхана и зачервена от вълнение и нетърпение дали ще му допадне идеята й. Допада му. И още как. Слагат тяхна снимка от рождения му ден, затварят капака тържествено и я скриват на едно място близо до дъба. Само че, без тя да знае, години по-късно той намира кутията и добавя още нещо. Мислеше тази година за годишнината им да я изненада, защото беше сигурен, че е забравила съществуването й. Но тя отиде на другия бряг. Без него.
Отваря с известно усилие ръждясалия капак. Пожълтялата снимка с тях. Ухилени хлапета. Щастливи. Срязване там отляво без предупреждение. Ахва от внезапната болка. Малко пликче с кичур от косата й, който си беше прибрал веднъж след едно нейно подстригване. В пликчето почти разпаднала се бележка с неуверения му младежки почерк. „Ти не си просто Герда. Ти си всичко.” Това добавя скришом от нея в деня на сватбата им.
Точно преди да затвори капака, го вижда. Листче, но не неговото. И не с отпечатъците на времето. А като от тия дни. Една сълза капва върху него и той бързо я изтрива, преди да е размазала думите. „Винаги съм знаела. И съм тук.”
- Дядо, мама каза да идваш, че ще закъснеем.
Гласчето й го сепва и изтрива очите си секунда, преди да е надникнала над рамото му.
- Ауу, това баба ли е?
- Да, миличка. Тук сме на твоите години. Празнуваме рождения ми ден точно, както ще празнуваме твоя след малко.
- Еха, баба много е приличала на мен.
- Искаш да кажеш, че ти приличаш на нея.- усмихнато я поправя той.- Да, наистина. Много. И не само по външността, уверявам те.
- Дядо, ще ми разкажеш ли пак за Снежната кралица?
Хваща го за ръка и го повежда уверено по познатия път. Намерен е. Отново. От една малка Герда.