Инстинкт

Някъде над главата ми плаче дете. Един или два етажа нагоре. Не бебе, а дете. Плаче безутешно и дълго. С часове. За първи път го чух преди няколко седмици, когато останах сама вкъщи. Тишината беше оглушителна и тогава го чух. Този безкраен отчайващ плач. Не мога да се съсредоточа за нищо друго. Това не просто ме разсейва. Усещам как нещо вътре в мен се стяга и място не мога да си намеря. Тази вечер сядам да пиша и го чувам пак. И забравям за какво щях да пиша. А то не спира. Реве сякаш е събрало цялата болка на този свят. И за да я изкара от себе си. После спира. Настава тревожна тишина. Иска ми се да вярвам, че не е за малко и утре вечер няма да го чуя отново. Че е приласкано и утешено. Тогава си спомням. За различните щях да пиша.

Различен (значение)- който се отделя със свои специфични особености от друг, нееднакъв, инакъв.

-          разнообразен, всевъзможен, всякакъв, какъв ли не.

Харесва ми това. Инакъв, всякакъв, какъв ли не.

„ Във всяка секунда на този свят има една дълга върволица от плачещи хора и една по-малка от смеещи се. Но има и трета върволица, която вече не плаче и вече не се смее. Най-тъжната от трите. За нея ми се говори.” Георги Господинов

А на мен ми се пише за различните.Тези извън нормата и етикетите, извън категориите ни за нормалност. Онази различност, която често смущава, притеснява, дори отблъсква. Онази, която се страхуваме, че е заразна, опасна и ще ни навреди трайно. Не съм сигурна откъде е тази слабост към различните, но имам безпогрешен радар за тях. Интересни са ми и дълбоко ме вълнуват. Дали са докоснати от бога или от дявола не знам дали има значение. Просто те изкарват от коридора, завладяват те по някакъв необясним начин, така че да не можеш да ги забравиш. Кои са различни? И с какво? Пише ми се за различните деца. Различни във всякакви нюанси и значения.

Има едно момченце в класа на дъщеря ми. Като диво зверче е, разбира се, хулено и гонено от всички. От възрастни и деца. Закъснява често за училище и най-вероятно поради причини, произтичащи от семейството. Случва се и да отсъства напълно. Вкаран е вече в категорията на „тия, от които няма да станат хора.” Не се забелязва проявен интерес към първопричината за отклоненото поведение. Важен е резултатът. Важно е, че се държи неприемливо, че налита на бой и не слуша. Съдено е и осъдено, без самото то да знае. Включително от съучениците си. Също деца. Не се пита защо закъснява и дори не идва, яло ли е, спало ли е. Нещо боли ли го. Тъжно ли му е.

Наскоро бях в зоологическата градина и особено впечатление ми направи един чакал. Всъщност всички животни там ми правят впечатление с безвъзвратната загуба на инстинкта си за живот. Те не са гладни и вероятно не мръзнат. Хранени са, гледани и обгрижвани. Но те са примирени, пречупени и тъжни. Те са животни в клетка. Орел в клетка, висока клетка, но той се блъска в нея, щом се опита да лети. Доближавам се и го гледам, кацнал на възможно най-високия клон в клетката. Опитвам се да уловя погледа му. Непроницаем и далечен за околната среда. Чужд на всичко наоколо, чака. Какво чака? Отказал се е от безметежните простори на онова замайващо синьото горе. От свободата се е отказал, а навярно дори не помни вкуса й. Какво можеш да прочетеш в очите на един уловен и затворен орел в клетка? Нищо. Празен поглед. Съкрушен вече не. Съкрушен е бил в началото. Може би дълго време. Но един ден се събужда и за пореден път установява, че е там. И винаги ще бъде там. Затова вече погледът е празен. Вече чака само края на тази агония. Защото това е агония. И за животните, и за хората в клетка. Клетка във всеки смисъл на думата.

Клетка (значение)- помещение за диви животни, оградено с желязо или метална мрежа.

-          кафез за птици

-          в биологията- основна структурна единица на живия организъм

-          прен.- основна градивна единица на нещо

Та за разлика от другите, лениво налягали наоколо, нехаещи за зяпащите ги хора, този чакал вървеше напред-назад. Както се казва като животно в клетка. Ама този път буквално. Гледаше към мен и тичаше напред-назад. Напред-назад. Хипнотизира те. Предполагам е бил малък или скоро докаран, за да е вече пречупен. Навярно подозираше, че това не е животът, който му е обещан при раждането му. Че има още там някъде. Отвъд телената мрежа. За дългото време, докато бях там, не спря да снове. А може и да полудяваше. Знам ли. Някои от животните със сигурност полудяват. Търчат от единия до другия край на клетката, докато паднат от крайно изтощение. Или се блъскат в металните пръчки до изнемога. Или просто отказват да се хранят. Мога дълго да пиша за животните в зоопарка. За равнодушно полегналите лъвове и тигри, за сломените мечки и слонове, за уморените, но не от тичане маймуни. За замръзналия живот, застинал на пауза, с истинско начало и без край. Или с край, предсказуем и предначертан, и именно поради тази причина протяжен и изстискан като вик на ужас и страдание. Затворени там, за да ни забавляват. И да показваме на децата си колко е важно и необходимо да има йерархия в света. Някои свободни, други в клетка. Някои в услуга на другите, други в услуга само на себе си. Такива неща им показваме. И да, показваме им, че и животните познават тъгата и самотата. И света на робството, дето уж вече го няма в днешния свят.

„Мамо, няма да кихаш, защото спя.” Така ми казва, докато го приспивам. Имам неблагоразумието да кихна, за което се извинявам. Приема се.

Подало се краче изпод завивката, целуваш го. После пак. Вдишваш косичката, оправяш внимателно завивката, да не го събудиш. Отново целуваш петичката, пръстчетата едно по едно. Наредени като перлички. Заоблени, розови и меки.Преди по-малко от пет минути „Мамо, тук ли си?”, провиква се от детската. „Тук съм, тук. Спи спокойно.” Сякаш мога да бъда някъде другаде. Но той има нужда отново да чуе, да знае, да се увери, че съм тук и никъде няма да ходя. За да се отпусне малкото му тригодишно сърчице и да заспи. И за да се събуди по някое време през нощта, и да изтопурка в леглото ми. Вече сам. Събуждам се още преди да е дошъл и чувам припряната му прибежка. Почти без да говорим го вдигам и слагам до мен. Заспива моментално. Понякога и аз заспивам веднага, друг път го съзерцавам в мрака известно време. Лекичко похърква, подпрял ръчичка под главата. Устата полуотворена, а кожата мирише на безгрижно детство. „Изглежда щастлив.”, споделя наскоро приятел.

За разлика от онова другото дете. Различното. Прокудено от своите. От себеподобните. Човеците. И то е било бебе.  Сладко и ароматно като всички бебета. Безпомощно и каращо те да го гушнеш, и да го закриляш. Да му обещаеш, че ще бъде свободно и обичано, че инстинктът му за живот е свещен и ще остане ненакърнен. Но нещо се случва някъде по пътя. Нещо се случва и това бебе, символ на чистотата и невинността, пораства. Става символ на лошото и неприемливото. Още по-ужасно, става символ на различността. Растейки в тази невидима клетка, то ще се блъска в металните й пръчки, докато другите го гледат отвън и го дразнят. Колкото повече го дразнят, толкова повече ще се ожесточава. Като всяко ранено диво животно. Докато един ден се изтощи и погледът му опустее.

На тържество съм в училище и всички деца са на сцената. Включително и то. Дребничко на ръст, тъмна коса и живи блестящи очи. Със същото затрогващо костюмче от бала по случай края на предучилищната. Бяла риза и вратовръзка. Казва си безукорно стихчето, леко фъфлещо заради сменящите се зъби. Без да се запъне изобщо и аз тайно се гордея с него. Не мисля, че някой в залата в този момент го прави и аз с всички сили се гордея, за да компенсирам другите. Накрая се усмихва точно по детски, както само едно дете може да се усмихне. Тогава виждам превръзката на едната му длан. „Видя ли му абоката, мамо? Отдавна не беше идвал на училище, бил в болница и дошъл само за тържеството. После пак се връща за дълго.”

Онова дете отново заплаква над главата ми.

Прах

Прах просмуква се навсякъде
в шкафа, по ботушите и в теб.
Бършеш го безсмислено понякога
от мебелите, а в душата е безчет.

Така минават си годините,
умора тиха костите сковава.
Назад чернеят пътища изминати,
неволи лични, наши си ни съкрушават.

Но ето, пролет плахо съживява
духа ти прашен, но нетленен.
Показва нежно и, че всичко отминава,
и друго идва, за да те намери.

Щастие

Говорим си с приятели за щастието. Тази отчайващо изтъркана от употреба, дума. Толкова безразсъдно използвана, че е избеляла, изтъняла, прокъсана дори на места. Би трябвало да е като ония изчезващи видове, защитени от създадени за целта, организации. Да се използва изключително рядко и с пълна отговорност, произтичаща от това. Както всъщност редица други думички. Не съм сигурна дали изобщо я харесвам. Натоварва ме по някакъв особен начин със значението, което носи и под чиято непосилна тежест се е огънала. Потиска ме със смисъла, вложен от хората, с безумните очаквания и надежди, вплетени в корените й. А това е просто една думичка. Със шест букви. Щ-а-с-т-и-е.
Веднъж предприех социален експеримент, който се състоеше в това да питам познати дали са щастливи. Резултатът беше повече от незадоволителен, не защото казваха очаквано не, а защото повечето, да не кажа всички, бяха неискрени. Впускаха се в обяснения и оправдания, някои мълчаха красноречиво. Както и да е. Та седим си в луксозното заведение, хапваме екстра храна, пием си питиетата и си говорим за щастието. В някакъв момент единият ми приятел се навежда леко през масата, сякаш ще ни разкрие дълго пазена тайна. Истината на истините. Щастието в цялата му гола прелест.
Били на вилата на негов приятел. Някъде на около седемнайсет. По едно време приятелят му видял по пътя край вилата да минава едно момче. Оставил компанията и отишъл да се види с него. Отишъл, но се забавил. Дълго време, според моя човек. „Поне час го нямаше и отидох да видя какво става. Бяха седнали на едни стълби и си говореха. Приближих се и се заслушах. Момчето не говореше като другите, явно нещо му имаше. После разбрах какво. Но въпреки това те стояха там и си говореха задълбочено, и това момче изглеждаше щастливо.” Това ни сподели приятеля ни. После продължихме по други теми.
На другата сутрин се събудих с мисълта за нещо недовършено. Както често съм си мислила, че дадена ситуация минава покрай мен и заминава, а всъщност се оказва, че ме е докоснала и останала там вътре. Защо този чужд спомен ме впечатли? Мислих за това цял ден. Не точно да седна и да мисля, а действайки другите си неща. Това си стои кротко там и си човърка методично. Преповтарях си последните думи от разказа. Именно те не ми даваха мира. Изглеждал щастлив. Щастлив от какво? Какво точно е изпитвал, какво е било в главата му в онзи момент на стълбите?
Свързах се с източника. С нашия общ приятел. С онзи, който е говорил тогава с момчето. Ако искаш да сглобиш една история, но такава, каквато реално е била, а не съшита от въображението ти, търсиш първоизточника. Там, откъдето е тръгнало всичко. Сега той живее на друг континент, в друг свят. В друга реалност. Може спокойно да се каже, че сега той има друг живот. Преди и след, както се казва. Моля го да си спомни една конкретна случка от преди. Може сега да е в друга реалност, но спомените му са си там. В него. В кръвта, в дробовете му, в паметта на костите. Той трябва просто да си спомни. Да си спомни за едно момче от планината и онзи единствен момент на замръзнало щастие. И той си спомня, разбира се. Прилагам спомена му като доказателство за съществуване на понятието щастие.
Помня това момче. Беше преди десет-дванайсет години. Тогава да е бил на около трийсет. Казва се Данчо. Син на семейство, чиято къща е на около пет километра от вилата ни. Самотна къща в планината, до която се стига по черен път, непроходим през зимата. Къщата е без ток и канализация. Отопляват се на дърва и се осветяват с газ. Единствено дете, доколкото си спомням. Развива тежък менингит като бебе, който най-вероятно получава, когато семейството му засяда някъде из снега на път за вкъщи. И това води до мозъчно увреждане. Центърът му за говор работи по малко по-странен начин. Звучи като идиот, но не мисли като такъв. Можеш да говориш с него, след като научиш думите му. Бу-бу-автомобил, пр-пр-електрогенератор, ие-ие-аз и т.н. Но понеже не може да говори като другите и живее в село от седемдесет човека всеки го смята за идиот. Животните в гората бяха свикнали с него до толкова, че не бягаха, щом се приближеше. Правеше всичко, което се очаква от човек, живеещ в планината. Събираше билки и гъби, пасеше кози, овце, доеше, грижеше се за животните. Сигурно още го прави. Наглеждаше вилата, когато нямаше никой и ми даваше отчет какви коли и кога са минавали, защото имаше проблеми с липсващи вещи. Винаги ми се е струвал като нормален човек, интелигентен за нивото на което е, т.е. без каквото и да е образование. Баща му го е научил да чете и пише. Главата му работеше напълно нормално. Просто нямаше механизъм за изразяване, който хората около него бяха склонни да разберат. За него да отиде от вкъщи до Търново, беше като България- САЩ. Не се случваше често, както се досещаш. Затова се радваше и идваше, когато бях във вилата. Като се замисля, последният ми спомен от него е този. Там на стъпалата. Не съм го съжалявал. Очите му винаги бяха усмихнати. Доста радостен човек. Върна ме много години назад.
Това последното го казва така, че не мога да преценя дали това е хубаво или не. Т.е. написва го, затова ми е невъзможно да усетя емоцията, да видя очите му, докато ми разказва. Има ли блясък от заравянето в миналото, гласът потреперва ли или е съвършено равен. Такива неща, дребни на пръв поглед, но важни за която и да е история.
После дълго време ще мисля за онова момче. Ще си върша другите неизбежни неща от деня ми, но ще нося в себе си разказаното. Ще се чудя дали е нужно да се повредят там някакви загадъчни връзки в главите ни, за да бъдем щастливи. По детски щастливи без предварително приготвени списъци с условия. Ще се опитвам да си представя какво е в главата на това момче, вече мъж на средна възраст. Как вижда света около себе си и този в себе си. Хората различни ли му се виждат от него самия или същите, всички добри ли ги намира или само някои са източник на радостта му. Ще си представям идеално картината на стъпалата. „Чакайте, едно приятелче дойде, ще го видя и ще се върна.” Седнали непринудено един до друг, а всъщност в два паралелни свята, говорейки си за обикновени неща, от тези, които уплътняват ежедневието ни. Щастливи ли са? Ето, заставам внезапно пред тях и ги снимам без предупреждение. Вдигнали рязко глави с израз на почуда в очите, допрели рамене. На седемнайсет и трийсет съответно. Момент от живота им, който никога няма да се повтори. Най-вероятно няма да се видят повече. Но сега, в този отрязък от тяхната история те са си най-близките хора. Ни повече, ни по-малко. Най-близки са си, защото всеки вижда в другия човешкото същество, а не различността. Непресторената искреност на срещата и разговора. Смиреността и смелостта да гледаш на другия, който и да е той, не отгоре надолу, а на същото стъпало, където си и ти. Щастливи ли сте, ги питам? Няма нужда да ми отговарят.
Какво е щастието, питам упорито себе си този път. Колкото и да се изгубваме в този живот, да бъдем намирани понякога. Не непременно често. Да ни се случват срещи като тази, кратки мигове, които ни осмислят. Какво повече ни трябва? И един път да извървим. Нашия си. Пътят на живота ни.

Намерен

- Знаеш ли какъв е най-често повтарящият ми се кошмар?
От няколко минути я наблюдава мълчаливо, подпрян на възглавницата в леглото. Обича да я гледа как се реши. Съкрушава го гледката на четката, потъваща в лъскавия златист водопад над голия й гръб. Настръхващо слабия й гол гръб. Нагоре-надолу. Отново и отново. Съкрушава го и едновременно с това му дава някаква утеха. Като самата нея. Почти се унася от методичните й движения и за момент забравя за какво говори. Тя се обръща с разтревожено лице към него.
- Не си ми казвал, че имаш кошмари, още по-малко повтарящи се.
- Не е кой знае какво. – опитва се да омаловажи казаното, виждайки реакцията й. Но после си спомня за уговорката им да не си спестяват нищо. -В съня ми се събуждам и постепенно разбирам, че съм останал в миналото. Че всичко си върви напред, а аз съм останал на същото място, разбираш ли? И започвам да тичам, за да догоня настоящето. Тичам, тичам, ама луд спринт и нищо. Не мога да го достигна. В следващия момент се озовавам на брега на някаква река. А ти си на другия бряг. И не ме виждаш. Отдалечаваш се. Викам те, но не ме чуваш. После осъзнавам, че е така, защото аз съм в миналото, а ти в бъдещето. По дяволите.
Прокарва ядно пръсти през косата си и потръпва при спомена за съня. Тя става бързо от стола и идва при него в леглото. Поглежда го право в очите и му казва тихо, но ясно:
- Това е просто сън. Аз съм тук, с теб и винаги ще е така. Като Кай и Герда. Помниш, нали?
Естествено, че помни. Притваря за миг очи.
Деца са. Живеят един срещу друг точно като Кай и Герда. Зимно време тя му идва на гости и баба му им чете Снежната кралица. А когато не са заедно, си говорят със знаци през прозорците. И монетите, разбира се. „Ти моята Герда ли си?- пита я често той, вече пораснали. –„ В къщичка до моята, лепяща горещи монети по замръзналото стъкло.”
Така прекарват цялото си детство. Той, тя и баба му. Тримата са си достатъчни и нищо повече не им трябва. С нея си имат едно любимо място, близо до гробището. Огромен стар дъб, под който си играят необезпокоявани по цял ден, а понякога се престрашават да влязат и да се разхождат в самото гробище. Разбира се, че е зловещо, но нали са заедно. Вървят бавно по алеите между паметниците, стиснали ръце за кураж. Той не е сигурен кой от двамата е по-уплашен, но за нищо на света не й го показва. Нали е мъж.
- Искаш ли да тръгваме? Ще закъснеем за тържеството.
Ръката й го погалва по главата и той с мъка се откъсва от придошлите спомени. Сигурно от час е тук. При баба му. Единият от основните герои в детската му приказка, който вече го няма.
- Да, ще вървим. Тя къде е?
Изправя се леко несигурно и тя го прихваща здраво с двете си ръце.
- Играе си под дъба.- усмихва се и му прошепва, сякаш някой може да ги чуе тук.- На нашето място. Показах й скривалището ни и така й хареса, че не знам как ще я накараме да си тръгне.
Вървят по тясната пътека, точно както едно време. С вплетени ръце.
- Ще бъде чудесно парти. Аз се вълнувам сигурно повече от нея. Все пак веднъж се става на шест. Помниш ли твоя рожден ден? Аз ти подарих...
Чува гласа й някак отдалече. Но пък стиска силно ръката й, пристъпвайки като безпомощен слепец. Сигурно така се чувстват прилепите на дневна светлина. Трябва му малко време да се откъсне от паяжината на миналото и неизменната тъга. Тя го знае и го води кротко. Търпеливо.
- Така поникват крила. Само когато топли ръце те прегърнат. Може би, защото не са важни тогава утрото или бъдещето толкова, а че няма да минеш сам през тях.
Чува се да казва мислите си на глас. Не за първи път.
- Да. Няма да минеш сам през тях. И дори да се изгубиш, аз ще те намеря. Каква Герда ще съм иначе?- шегува се тя.
- И ще се изправиш дори срещу Снежната кралица?- влиза в тона й той.
- Нищо работа. Снежните кралици ги ям на закуска.
Минало, настояще и бъдеще спират да имат значение от един момент нататък. Сезони, стихии и кралици избледняват, когато не само единият, но и другият главен герой в детската ти приказка си отиде. Той знае с всяка молекула в тялото си какво е тя за него още от първия миг, в който я вижда. На шест. Никога не е бил добър в думите и не обича да ги използва току-така. Все му се струва, че като се повтаря едно нещо, то ще свърши. Логика, страх или суеверие, но не иска да рискува да я изгуби. Не знае какво би правил тогава. Кой ще го намери и върне? Чии коси ще реши? Простички въпроси, но с невъзможен отговор. Затова не говори твърде много за това в него, но то го изпълва през всичките тия години и той с цялото си сърце се надява тя да го знае. Спомня си думите на Маркес. „ Бяха живяли заедно достатъчно дълго, за да разберат, че любовта е любов във всяко време и навсякъде, но става толкова по-силна, колкото повече се приближава до смъртта.”
- Помниш ли? Каза, че е просто сън. А сега си на другия бряг. – с лек упрек й разказва отново за онзи свой повтарящ се кошмар.
После дълго време гледа тяхното дърво. Вечният дъб, който ще ги надживее. Изправя се бавно и й казва беззвучно „До скоро.” Има да свърши още нещо важно.
Намира без усилие мястото, сякаш вчера се беше случило. След няколко минути е в ръцете му. Проста тенекиена кутия, но с цяло съкровище в нея.
- Искаш ли да я скрием така, че никой никога да не я намери и след много, ама много години да я отворим?- пита го веднъж, някъде към деветата им година. Беше дотичала у тях с кутията в ръце, кой знае къде намерила я. Задъхана и зачервена от вълнение и нетърпение дали ще му допадне идеята й. Допада му. И още как. Слагат тяхна снимка от рождения му ден, затварят капака тържествено и я скриват на едно място близо до дъба. Само че, без тя да знае, години по-късно той намира кутията и добавя още нещо. Мислеше тази година за годишнината им да я изненада, защото беше сигурен, че е забравила съществуването й. Но тя отиде на другия бряг. Без него.
Отваря с известно усилие ръждясалия капак. Пожълтялата снимка с тях. Ухилени хлапета. Щастливи. Срязване там отляво без предупреждение. Ахва от внезапната болка. Малко пликче с кичур от косата й, който си беше прибрал веднъж след едно нейно подстригване. В пликчето почти разпаднала се бележка с неуверения му младежки почерк. „Ти не си просто Герда. Ти си всичко.” Това добавя скришом от нея в деня на сватбата им.
Точно преди да затвори капака, го вижда. Листче, но не неговото. И не с отпечатъците на времето. А като от тия дни. Една сълза капва върху него и той бързо я изтрива, преди да е размазала думите. „Винаги съм знаела. И съм тук.”
- Дядо, мама каза да идваш, че ще закъснеем.
Гласчето й го сепва и изтрива очите си секунда, преди да е надникнала над рамото му.
- Ауу, това баба ли е?
- Да, миличка. Тук сме на твоите години. Празнуваме рождения ми ден точно, както ще празнуваме твоя след малко.
- Еха, баба много е приличала на мен.
- Искаш да кажеш, че ти приличаш на нея.- усмихнато я поправя той.- Да, наистина. Много. И не само по външността, уверявам те.
- Дядо, ще ми разкажеш ли пак за Снежната кралица?
Хваща го за ръка и го повежда уверено по познатия път. Намерен е. Отново. От една малка Герда.

Хаос

В главата въртят се истории прашни,
някои спомени или пък може би всички.
На лист ги изкарвам във време сегашно,
а пък излизат, ех, само шепа трохички.