Там

Има вятър там. Провира се и ръмжи между клоните.

Има и слънце понякога, проболо разкъсаните облаци. 

Тези облаци с перверзни имена, помниш ли?

Има дъжд, който мие забравените празнични знаменца за нечий рожден ден. Спускат се капките по тъжните им канапи.

Там, в рождения ден има глад, храна по чиниите, обърнати маси, музиката е оставена на самотек и вървят ретро хитове, които никой не слуша. 

Там някъде седя прогизнала с празна хартиена чиния на шарени балони. С празнична триъгълна шапка, висяща на врата ми.

Празнувам с лице на клоун в почивка. С размазан грим, изядено червило…Седя и те чакам под дъжда. Сама.  И ми е студено.

Anna in your head

Нищо не е такова, каквото изглежда

Тази нощ, докато гледах от терасата на хотелската стая блестящата синя вода на басейна и слушах морето - не го виждах, тъй като терасата не гледа към него, но го чувах идеално - се сетих за онзи разказ на Селинджър, в който Теди говори как оставаме само в съзнанието на хората, щом излезем от стаята. Или нещо такова.

Още първия ден, щом дойдох тук, забелязах празните лястовичи гнезда. Сега и хотелът се изпразни. В късната вечер изглеждаше като призрачен, тук-там блещукаше само по някоя светлинка. Странно усещане. Знаеш, че преди и то съвсем неотдавна, е било пълно с хора с всичкото им, гнездата - с лястовичета. Сега всички са си отишли. Сега е пустош.

Лятото си отива. Виждаш го, с очите си го виждаш как се отдалечава неумолимо, почти се е скрило зад ъгъла, махайки за сбогом. Хората си отиват. Някои са като бумеранг - връщат се малко или много по-късно. Други си отиват завинаги.

В крайна сметка какво правим в тоя живот? Местим се от едно място на друго, вършим нещо там, изпитваме някаква емоция, нещо. После преминаваме нататък. Присъстваме, отсъстваме, чувстваме, уморяваме се. Пълнота. Празнота. Repeat.

Точно преди да вляза в стаята, се сетих. Не виждам морето, но го чувам. То е там в тъмното, вляво зад ъгъла на хотела. Гнездото е тук, над главата ми, разположено върху лампата на терасата. Вярно, празно е, но само засега. Сетне чух щурците. Не ги виждах, но ги чувах някъде наблизо. И хората са там някъде. Дори отишлите си.

Нищо не е такова, каквото изглежда.

После допих виното си и влязох вътре, а терасата се опразни.

Или пък не.

септември, 2020

Да се научим да се разделяме

Дори да сме се сдобили с най-новия модел айфон или ауди, или кабриолет (че така по-арт ни се веят косите), да сме си направили най-жестокото селфи с 10001 лайка, да сме супер инстаграмъбъл, да сме изчели хиляда вагона с книги и да имаме най-блестящите дипломи, окачени гордо по стените, да сме написали най-силната, най-"докосваща" книга, да сме хванали най-добрата разпродажба в мола, да сме се качили най-високо (там дето е силно ветровито и яко духа, как духа само) по стълбичката на кариерата, да ходим на най-яките партита тук и по света (за сведение Peggy Gou прави най-яките партита, хайде и Nina Kraviz), да обикаляме като цветарки последователно и методично всички европейски, че що не и всички останали столици, да плаваме с яхта всяко лято, без изключение, да сме вкусили от най-умопомрачителния секс, да сме изпитали и опитали най-изумителните оргазми, наркотици, уиски, моет, раци, омари и пр., да сме изградили с труд, постоянство и стоицизъм оня секси саркастичен, небрежно-ироничен, хипстърски, невинно-перверзен, бохемски, изтънчен, циничен стил/имидж/фейс/стайлинг/аутфит, да сме заобиколени от много хора/последователи/фенове, цели тълпи, скандирайки името ни, едно е сигурно.

Така и не се научихме да се разделяме.

Да приемеш, че може да си бил с някого хиляда години, и сте преживели какво ли не, и пак да се разделите. Случва се постоянно. 

Че децата ти, в които е съсредоточено Всичко, и всяка тяхна болка директно е изстисквала сърцето ти до кръв, ще пораснат, те вече пораснаха, и ще си тръгнат по пътя, няма как. Може и да ти помахат за сбогом, може не. Да ти се обаждат от време на време, а може и веднъж на пет години. И да живеят в друг ден от теб, например. Много е възможно. 

Че хората, с които си в момента на море, планина, в чужбина, на село или където и да е, и си изкарвате страхотно или просто хубаво, ще си тръгнат, щом свърши почивката. Както свършва всяко нещо, например както свършваш ти. Във всеки смисъл. 

Че онзи, с когото си изкарал една случайна, но незабравима нощ, няма непременно да се обади на другия ден. Той просто е много зает човек, разбери. Нещо като Атлас, дето крепи земята на мощните си мишци. И нямаш и нищожен шанс да го видиш повече. Но пък, хей, не си ли изкарахте добре? Тук и сега, живей за мига и пр.шитни.

Че кучето, дето си спасил и върнал от оня свят, и лекувал с всичката вяра и надежда упорито, ще умре все пак. Че твоята котка може да умре в съня си, без да е боледувала и един ден. Че хората, които обичаш, си тръгват по един или друг начин, и ти им виждаш гърбовете. И нищо не можеш да направиш. Че хората, които обичаш, умират. И нищо не можеш да направиш. Че хората, които не обичаш, но нямаш нищо против да са наоколо, също умират.

Че ти ще умреш.

Не се научихме да се разделяме.

Напоследък бях на Вонегът, Кормак Маккарти, Уелбек, Херман Кох, Дейвид Линч, плавно финиширайки с Чък Паланюк. Май предозирах. Та сигурно затова така, нале. Май ми трябва позитивно четиво, нещо жизнерадостно, лекичко. 

Шегувам се.

Книга "Кая", Дияна Тончева

Новата ми книга "Кая", изд. "Фама" вече е факт. :)

Може да бъде намерена по книжарниците в страната и на сайтовете на съответните книжарници. Може да бъде поръчана и при мен (при желание ми пишете на didagirl@abv.bg или на лични във фб профила ми). 

Премиерата се очертава да се случи през есента, ще пиша допълнително.

Все още

Онзи ден сутринта разглеждах албуми със снимки. Истински хартиени снимки, които можеш да пипнеш и помиришеш.
Усещането е за топлина, но и за тъга от осъзнаването, че тия времена са отминали. Отишли са си и няма да се върнат повече. Засилил си се по пътя си, ама с адска скорост, не знаеш как да спреш, да намалиш или паузираш направо, може дори да си в края, кой знае, със сигурност не в средата. И докъде стигна, какво направи со фар?
(Някъде чух или прочетох, че умираш напълно, когато спрат да споменават името ти.)
Виждаш хора, които ги няма вече в тоя свят. Виждаш себе си такъв, какъвто вече не си в този свят.
Особени времена са настанали, поне за мен - загуби от всякакъв порядък. Уроци за пускане и сбогуване и прочие дивотии.
Усещам как неусетно се отдалечавам от себе си и от другите. Като ония балони, които пускаме в един момент, и те отлитат в небето.
Все едно отиваш там някъде, нависоко, в Космоса, ако щеш, и наблюдаваш другите през някакъв бинокъл. И се усещаш напълно отстранен, не от тоя свят, в който така или иначе не се вписа. И се изкушаваш да не намериш пътя наобратно. Да не се върнеш.
После синът ми ми казва: Обичам те до края на Космоса. И ме поглежда очакващо, търпеливо. Секунда, две, три.

И аз му отвръщам: И обратно.
И намирам пътя наобратно. Все още.

Да се местим

Пиша тези думи, облегната на една изоставена лодка. Лодката е изтеглена на сушата в старото пристанище на Тасос.
Бих могла да разказвам за това пътуване дълго. За хубавите и не толкова хубави моменти. Не толкова хубавите моменти се заличават бързо в паметта, а хубавите се преувеличават от дистанцията на времето - кой го беше казал, вече не помня.
Бих могла да разкажа за пътуването с лодка в открито море и как всичко ти се клати и ти е леко шантаво, щом слезеш на суша. За бурята с четириметрови вълни и лодката, която се накланя застрашително, но все пак ги преодолява. За делфините, които ни придружаваха от време на време - играещи си като малки дечица с носа на лодката, нехайни и безгрижни. За гръцкия капитан, който още миналото лято остана завинаги в сърцето ми - добър човек с огромно сърце, от ония редки видове, знаеш. Питаш го нещо, предлагаш идея, той се усмихва - yes, of course, my friend, why not.
За остров Лимнос и крепостта, подобна на Царевец, и скалите с козичките и сърничките, и риболовните кораби, пристигащи вечер, и хората, които ги чакат търпеливо, за да си купят прясна риба. За ципурото, рицината и рибената им чорба, и сърдечността и гостоприемството - отварят ресторанта само за теб, да те нахранят и после да го затворят пак.
За старото пристанище на Тасос, за рибарските мрежи, пръснати навсякъде, за грохналите, изоставени лодки, като тази тук - изоставени кой знае откога, толкова самотни и прекрасни, никому ненужни вече, но все още там, за да ги видя и запомня. За гръцките старци, насядали по пейки и столчета, заникъде небързащи с всичкото време зад гърба си и малкото, оставащо пред тях, за спящите котки навсякъде - толкова често ги виждам и са толкова много - с оръфани от нощни боеве, ушички и рани, някое без краче, но оцеляло, гальовни и предпазливи, доверчиви и меки. Божии благословени творения...
И ме обзема онова познато безпокойство, че мога да забравя нещо важно. Че пропускам толкова много. Толкова много. Чак ми се иска да спра да изброявам на мига - всичко или нищо. Но продължавам.
Иска ми се да да мога да опиша подробно до най-мъничките детайли всяка една котка, която срещнах по пътя си, всеки старец, уличен художник, всяка лодка, мрежа, чайка и корморан, и пейка, покрай която минах. Сякаш иначе не биха съществували. Но те съществуват - видях ги с очите си. И със сърцето.
Какво още? За усмихнатото момче, което ми направи кафе преди да е отворило кафенето и ей-така на крак ме успокои, че пак ще дойда, щом му споделих, че не ми се тръгва. За дядото, който хранеше котка и чайка, и ми помогна да ги снимам заедно. Дакси, ме пита. Поли ореа, засмивам се и трескаво се мъча да запомня чертите му, въпреки, че знам, че ще избледнеят.
Сещам се за думите на Селинджър:
"Сиймор беше казал веднъж, че това, което цял живот правим, е да се местим от едно свято кътче в друго."

Трябва да тръгвам.

06.05.2019

top 5

My top 5 recently (2018):


1. Beautiful boy
2. First man
3. Mid90s
4. First reformed
5. Leave no trace