Тази нощ, докато гледах от терасата на хотелската стая блестящата синя вода на басейна и слушах морето - не го виждах, тъй като терасата не гледа към него, но го чувах идеално - се сетих за онзи разказ на Селинджър, в който Теди говори как оставаме само в съзнанието на хората, щом излезем от стаята. Или нещо такова.
Още първия ден, щом дойдох тук, забелязах празните лястовичи гнезда. Сега и хотелът се изпразни. В късната вечер изглеждаше като призрачен, тук-там блещукаше само по някоя светлинка. Странно усещане. Знаеш, че преди и то съвсем неотдавна, е било пълно с хора с всичкото им, гнездата - с лястовичета. Сега всички са си отишли. Сега е пустош.
Лятото си отива. Виждаш го, с очите си го виждаш как се отдалечава неумолимо, почти се е скрило зад ъгъла, махайки за сбогом. Хората си отиват. Някои са като бумеранг - връщат се малко или много по-късно. Други си отиват завинаги.
В крайна сметка какво правим в тоя живот? Местим се от едно място на друго, вършим нещо там, изпитваме някаква емоция, нещо. После преминаваме нататък. Присъстваме, отсъстваме, чувстваме, уморяваме се. Пълнота. Празнота. Repeat.
Точно преди да вляза в стаята, се сетих. Не виждам морето, но го чувам. То е там в тъмното, вляво зад ъгъла на хотела. Гнездото е тук, над главата ми, разположено върху лампата на терасата. Вярно, празно е, но само засега. Сетне чух щурците. Не ги виждах, но ги чувах някъде наблизо. И хората са там някъде. Дори отишлите си.
Нищо не е такова, каквото изглежда.
После допих виното си и влязох вътре, а терасата се опразни.
Или пък не.
септември, 2020
