„Фама“ напоследък се обърна с лице към не особено познати или пък познати, но все още неутвърдили се български разказвачи: Еди Румян („Баница с локум“), Зорница Гъркова („Те никога не казват“), Милен Стоянов („Дебют на черния кон“)… Току-що, пресен-пресен, излезе и вторият сборник с разкази на Горан Атанасов „Махалата на совите“ (за него повече по-нататък). И – макар и не всякога равностойни, в избора личи вкус и мисъл за добрата литература (дали пък няма да е зле да дадат най после име на поредицата, например „Свежи гласове“?) „Кая“ на Дияна Тончева е част от тази вълна, наистина свежа. Най-напред идеята главна героиня на всички разкази да е Кая: аз харесвам такива концептуализации, има в тях промисъл за единство и цялостност (смятам например, че Любов Кронева щеше още повече да е стилна и увличаща, ако беше свързала разказите в „Бабини Ягини“); за писателска грижа. Това са всекидневни разкази, за живота на една жена първо малка, после голяма, първо внучка, после майка; изобщо семейството, връзката между поколенията е важна тема в сборника. Как да ги запазим във време, което ни раздалечава един от друг с вселенска скорост? Как да обичаме, когато сякаш всичко ни подтиква да обичаме най-много себе си? Как да постъпваме с децата си след изнурителен ден, а те са капризни и изискващи? Такива истории вървят през „Кая“, които на моменти стават малко монотонни, но пък – от друга страна, има ли бит, обикновен живот, житейски грижи, които не са монотонни? В тази връзка Дияна Тончева умело преплита досадата от/на съществуването и атрактивността на/от разказването: с всеки разказ се увличаш все повече в битието на Кая, все повече ѝ съчувстваш, все повече тегобите ѝ стават твои. Тази жена с остри рамене и гол гръб, обърнат към нас, ту се замержелява, ту се уплътнява и цялото сноване между изчезването-появяването неусетно ни води към това, че започваш да я виждаш, все по-осезаемо започваш да я виждаш. А виждането е особено значима част от житието на героите, на всички герои без изключение; няма разказ, в който очите да не играя роля – било тя главна или второстепенна. Очите и синьото, небето преди всичко: на/срещу всекидневните битовизми се отвръща с поглед към небето и тогава осъзнаваш простора, безбрежността, добротата. Особено добротата, която е и достойнство: този жизнеутвърждаващ синергичен възел откриваме в образа на бабата – мъничка, съсухрена, с преминал вече живот в труд и закрила за другите, забравила себе си, никога не поставяща себе си на първо място. О, Боже, че тя на никакво място не се е поставяла, просто е правила онова, което е смятала за нужно! Великолепен образ, който може да възприемем като метафора за цялата книга: тиха, кротка, без фойерверки, повече просмукваща се, отколкото ослепителна, тя реди редовете си на обикновен живот, за да ни каже: няма обикновен живот, всеки живот е необикновен, пък бил той даже и най-обикновеният… Затова „Кая“ е топла книга – книга, която сгрява. А заради студа, дъжда и мъглата навън може би точно такава книга ни трябва…
- Митко Новков за "Кая"
