Онзи ден сутринта разглеждах албуми със снимки. Истински хартиени снимки, които можеш да пипнеш и помиришеш.
Усещането е за топлина, но и за тъга от осъзнаването, че тия времена са отминали. Отишли са си и няма да се върнат повече. Засилил си се по пътя си, ама с адска скорост, не знаеш как да спреш, да намалиш или паузираш направо, може дори да си в края, кой знае, със сигурност не в средата. И докъде стигна, какво направи со фар?
(Някъде чух или прочетох, че умираш напълно, когато спрат да споменават името ти.)
Виждаш хора, които ги няма вече в тоя свят. Виждаш себе си такъв, какъвто вече не си в този свят.
Особени времена са настанали, поне за мен - загуби от всякакъв порядък. Уроци за пускане и сбогуване и прочие дивотии.
Усещам как неусетно се отдалечавам от себе си и от другите. Като ония балони, които пускаме в един момент, и те отлитат в небето.
Все едно отиваш там някъде, нависоко, в Космоса, ако щеш, и наблюдаваш другите през някакъв бинокъл. И се усещаш напълно отстранен, не от тоя свят, в който така или иначе не се вписа. И се изкушаваш да не намериш пътя наобратно. Да не се върнеш.
После синът ми ми казва: Обичам те до края на Космоса. И ме поглежда очакващо, търпеливо. Секунда, две, три.
И аз му отвръщам: И обратно.
И намирам пътя наобратно. Все още.
