"Кая затвори очи и се отпусна назад. Подухваше слаб вятър – тя не виждаше, но чуваше шумоленето на листата по липата. Цвят още нямаше, беше рано за това, но много скоро пъпчиците щяха да се разтворят, да привличат стотиците пчели, да ухаят нетърпеливо, смазващо и отчаяно, и накрая да прецъфтят унили.
Лястовиците щяха да си дойдат, както всяка година – между осми и дванайсети април – и празните гнезда да се напълнят с лястовичета, с глави наредени едно до друго като мъниста. Царевицата, която все още беше крехки, зелени стръкчета, щеше да порасне, да избуи и също да шумоли при лек вятър, както липата сега.
Всичко продължаваше, устремено право напред, няма как да е иначе, и ако останеш и забиеш пети на едно място, като магаре на мост – тогава какво?
Тогава ще виждаш, с очите си ще виждаш как всичко цъфти, расте, променя се и отива нататък, където и да е това нататък, а ти ще оставаш назад, ще се смаляваш, смаляваш, докато накрая неизбежно се превърнеш в точка и просто спреш да съществуваш за околния свят. Ти ще съществуваш, разбира се, там назад, но не и за другите, понеже няма да те виждат. Най-много да виждат точката, но и това не е сигурно. Известно време ще се чудят къде се дяна, а после ще забравят. Това е толкова човешко – да забравят. Ще ги поеме техният коридор, тяхното настояще, сетне и бъдещето. Споменът за теб ще избледнява, докато накрая изчезне напълно.
И всичко това, защото си си казал: „Отказвам да си взема нова котка, след като умря моята. Отказвам да сменя тоя човек, дето си отиде, с някой друг. Отказвам да си изхвърля леглото навън, за да си купя ново, или пък дивана. Отказвам да заменям старото с ново, изхабеното, скъсаното, счупеното със здраво, стабилно, надеждно. Отказвам да забравя. Плюя на това. Отказвам да продължа напред, само защото всички го правят.“ И прочие, и прочие."
Разказът ми "Животът продължава и прочие" е публикуван във февруарския брой на сп. "АРТизанин". Благодаря и приятно четене!
