Все още

Онзи ден сутринта разглеждах албуми със снимки. Истински хартиени снимки, които можеш да пипнеш и помиришеш.
Усещането е за топлина, но и за тъга от осъзнаването, че тия времена са отминали. Отишли са си и няма да се върнат повече. Засилил си се по пътя си, ама с адска скорост, не знаеш как да спреш, да намалиш или паузираш направо, може дори да си в края, кой знае, със сигурност не в средата. И докъде стигна, какво направи со фар?
(Някъде чух или прочетох, че умираш напълно, когато спрат да споменават името ти.)
Виждаш хора, които ги няма вече в тоя свят. Виждаш себе си такъв, какъвто вече не си в този свят.
Особени времена са настанали, поне за мен - загуби от всякакъв порядък. Уроци за пускане и сбогуване и прочие дивотии.
Усещам как неусетно се отдалечавам от себе си и от другите. Като ония балони, които пускаме в един момент, и те отлитат в небето.
Все едно отиваш там някъде, нависоко, в Космоса, ако щеш, и наблюдаваш другите през някакъв бинокъл. И се усещаш напълно отстранен, не от тоя свят, в който така или иначе не се вписа. И се изкушаваш да не намериш пътя наобратно. Да не се върнеш.
После синът ми ми казва: Обичам те до края на Космоса. И ме поглежда очакващо, търпеливо. Секунда, две, три.

И аз му отвръщам: И обратно.
И намирам пътя наобратно. Все още.

Да се местим

Пиша тези думи, облегната на една изоставена лодка. Лодката е изтеглена на сушата в старото пристанище на Тасос.
Бих могла да разказвам за това пътуване дълго. За хубавите и не толкова хубави моменти. Не толкова хубавите моменти се заличават бързо в паметта, а хубавите се преувеличават от дистанцията на времето - кой го беше казал, вече не помня.
Бих могла да разкажа за пътуването с лодка в открито море и как всичко ти се клати и ти е леко шантаво, щом слезеш на суша. За бурята с четириметрови вълни и лодката, която се накланя застрашително, но все пак ги преодолява. За делфините, които ни придружаваха от време на време - играещи си като малки дечица с носа на лодката, нехайни и безгрижни. За гръцкия капитан, който още миналото лято остана завинаги в сърцето ми - добър човек с огромно сърце, от ония редки видове, знаеш. Питаш го нещо, предлагаш идея, той се усмихва - yes, of course, my friend, why not.
За остров Лимнос и крепостта, подобна на Царевец, и скалите с козичките и сърничките, и риболовните кораби, пристигащи вечер, и хората, които ги чакат търпеливо, за да си купят прясна риба. За ципурото, рицината и рибената им чорба, и сърдечността и гостоприемството - отварят ресторанта само за теб, да те нахранят и после да го затворят пак.
За старото пристанище на Тасос, за рибарските мрежи, пръснати навсякъде, за грохналите, изоставени лодки, като тази тук - изоставени кой знае откога, толкова самотни и прекрасни, никому ненужни вече, но все още там, за да ги видя и запомня. За гръцките старци, насядали по пейки и столчета, заникъде небързащи с всичкото време зад гърба си и малкото, оставащо пред тях, за спящите котки навсякъде - толкова често ги виждам и са толкова много - с оръфани от нощни боеве, ушички и рани, някое без краче, но оцеляло, гальовни и предпазливи, доверчиви и меки. Божии благословени творения...
И ме обзема онова познато безпокойство, че мога да забравя нещо важно. Че пропускам толкова много. Толкова много. Чак ми се иска да спра да изброявам на мига - всичко или нищо. Но продължавам.
Иска ми се да да мога да опиша подробно до най-мъничките детайли всяка една котка, която срещнах по пътя си, всеки старец, уличен художник, всяка лодка, мрежа, чайка и корморан, и пейка, покрай която минах. Сякаш иначе не биха съществували. Но те съществуват - видях ги с очите си. И със сърцето.
Какво още? За усмихнатото момче, което ми направи кафе преди да е отворило кафенето и ей-така на крак ме успокои, че пак ще дойда, щом му споделих, че не ми се тръгва. За дядото, който хранеше котка и чайка, и ми помогна да ги снимам заедно. Дакси, ме пита. Поли ореа, засмивам се и трескаво се мъча да запомня чертите му, въпреки, че знам, че ще избледнеят.
Сещам се за думите на Селинджър:
"Сиймор беше казал веднъж, че това, което цял живот правим, е да се местим от едно свято кътче в друго."

Трябва да тръгвам.

06.05.2019

top 5

My top 5 recently (2018):


1. Beautiful boy
2. First man
3. Mid90s
4. First reformed
5. Leave no trace

сп. АРТизанин

"Кая затвори очи и се отпусна назад. Подухваше слаб вятър – тя не виждаше, но чуваше шумоленето на листата по липата. Цвят още нямаше, беше рано за това, но много скоро пъпчиците щяха да се разтворят, да привличат стотиците пчели, да ухаят нетърпеливо, смазващо и отчаяно, и накрая да прецъфтят унили.
Лястовиците щяха да си дойдат, както всяка година – между осми и дванайсети април – и празните гнезда да се напълнят с лястовичета, с глави наредени едно до друго като мъниста. Царевицата, която все още беше крехки, зелени стръкчета, щеше да порасне, да избуи и също да шумоли при лек вятър, както липата сега.
Всичко продължаваше, устремено право напред, няма как да е иначе, и ако останеш и забиеш пети на едно място, като магаре на мост – тогава какво?
Тогава ще виждаш, с очите си ще виждаш как всичко цъфти, расте, променя се и отива нататък, където и да е това нататък, а ти ще оставаш назад, ще се смаляваш, смаляваш, докато накрая неизбежно се превърнеш в точка и просто спреш да съществуваш за околния свят. Ти ще съществуваш, разбира се, там назад, но не и за другите, понеже няма да те виждат. Най-много да виждат точката, но и това не е сигурно. Известно време ще се чудят къде се дяна, а после ще забравят. Това е толкова човешко – да забравят. Ще ги поеме техният коридор, тяхното настояще, сетне и бъдещето. Споменът за теб ще избледнява, докато накрая изчезне напълно.
И всичко това, защото си си казал: „Отказвам да си взема нова котка, след като умря моята. Отказвам да сменя тоя човек, дето си отиде, с някой друг. Отказвам да си изхвърля леглото навън, за да си купя ново, или пък дивана. Отказвам да заменям старото с ново, изхабеното, скъсаното, счупеното със здраво, стабилно, надеждно. Отказвам да забравя. Плюя на това. Отказвам да продължа напред, само защото всички го правят.“ И прочие, и прочие."

Разказът ми "Животът продължава и прочие" е публикуван във февруарския брой на сп. "АРТизанин". Благодаря и приятно четене!