"Мъдростта поддържа две противоречащи си истини в ума ни едновременно. Надежда и отчаяние. Живот без отчаяние е живот без надежда."
First reformed (2017)
Някакъв шум навън го събуди отведнъж и той отвори рязко очи, ругаейки на висок глас. Беше задрямал неусетно в креслото си, малко след като обядва, а дрямката постепенно беше преминала в дълбок сън.
В съня си видя Малкия. Малкия викаха всички на Филип – по-малкия му син, деветнайсетгодишен тогава, който излезе от портата преди десет години и повече не се върна. Каза: „излизам за малко“. И това беше. Потъна вдън земя – ни човек, ни дявол. Издирваха го всякак, но нищо. Все едно никога не го е имало.
А сега го видя в случайния си следобеден сън, но като малък. Искаше да му надуе гумите на колелото. Само това си спомняше от съня – как идва при него, седем-осемгодишно слабичко хлапе и го моли да му напомпи гумите. А той беше захванал една работа и му отвърна „После“.
И се събуди от тоя идиотски шум навън – някое куче се разлая или дявол знае какво. Случило ли се беше това наистина някога или не, кой да ти обади. Той поне не помнеше със сигурност. Стотици, хиляди подобни дребни моменти в многото дни, които имаха зад гърба си и си мислеха, че ще имат и занапред. Как да запомниш всичко? Нямаше как.
Цаньо изруга отново, „Човек не може една проклета дрямка да изкара в това загубено село“, и се надигна тежко от креслото. Джина, която беше заспала в скута му, тупна глухо на пода. Сетне хукна навън, все едно я гонят триста дяволи.
Мъжът тръгна да излиза, за да се изпикае в градината по навик, но в последния момент се сети, вече напълно разбуден и с ясно, отупано от паяжините на съня, съзнание, че бай Кольо, комшията умря в края на миналата година. Преди това Цаньо вършеше тая работа в градината, упорито и неотменимо години наред само и единствено да го вбесява. Именно тия интензивни, наситени със страст, отношения го поддържаха жив и в кондиция.
Но вече Кольо си беше отишъл и в негова памет Цаньо спря да ходи по нужда в градината.
Мъжът излезе от тоалетната, докато си закопчаваше колана и затърси кутията си с цигари. Намери я празна.
- По дяволите.
Спомни си, че щеше да ходи и до гробищата. Утре беше Великден.
Взе си пътьом шубата – зимата не искаше да си тръгва и това е – и излезе от къщата, като хлопна силно вратата, без да заключва. Нямаше какво да пази.
На двора мерна през дувара Лидка – жената на Кольо. Не се стърпя.
- Лидке – провикна се той, да е сигурен, че го е чула. – Абе отдавна се каня да те питам – ти слагаш ли си го още, рожбо? – запита я напълно сериозен, с непроницаемо лице.
Жената, сепната, се надигна иззад розовите храсти, които беше взела да прекопава, и като го съзря, се усмихна широко.
- Слагам си го още, чичо Цаньо.
- Така, така. Слагай си го, Лидке, че не остана – завърши тържествено той и продължи по пътеката към външната порта, отдето едно време излезе Малкия и не се върна.
Сети се обаче нещо и спря с ръка на резето.
- Бай ти Маркес го е казал, чилякът – „използвай сега, докато си млад, да изстрадаш всичко, което можеш, че тия неща не траят цял живот.“ – издекламира на един дъх.
- Така си е – съгласи се Лидка. – Слушай, чичо Цаньо. Чакай тук да ти дам боядисани яйца и малко козунак. Аз го правих – нали ще дойдат децата. Матей как е, ще си идва ли скоро насам? – попита го малко плахо.
Като чу за големия си син, Цаньо се намръщи и махна вяло с ръка. Предния ден му беше звънял да му каже, че нямало как да си дойдат. Не го пускали от работа, скъпи самолетни билети и още куп щуротии. Цаньо го слуша, слуша, пък затвори накрая.
- Казах му да не си прави труда да си иде – отсече той. – Няма за какво да бие толкоз път, че да мъкне и хлапетата, и да ми се пречкат всички из краката.
- Е, бива ли така? – рече Лидка смутена.
- Бива, чедо, бива. А и съм си най-добре само с Джинка, изедницата му недна. Ако ще ми даваш нещо, давай, че имам много работа, колкото и да ми е приятно да си бъбрим тука.
Лидка се разбърза, бършейки ръце в престилката си – хлътна нейде в къщата и след минута излезе с една торбичка. Подаде му я през дувара.
- Благодарско – промърмори Цаньо.
- Пък, ако речеш, ела утре към пладне. Да седнеш с нас, хора сме, нали е Великден и прочие. Да не си сам като ку...
- Голяма работа – пресече я безцеремонно. – Айде, че мръкна.
И излезе най-сетне през портата. Тръгна не по главната, а по едни заобиколни, криволичещи улички не заради друго, а понеже не искаше да среща хора. Не си падаше твърде по хората, не му бяха любими открай време и ако си нямаше вземане-даване с някого, което се случваше все по-рядко, предпочиташе да ги избягва.
В село не го обичаха. Така и не му простиха, че не плака нито като изчезна Малкия, нито като умря жена му. Какъв човек е тоя, чудеха се и цъкаха възмутени от вдън душа. Животно да беше, щеше да заплаче. А той – нито сълза. Със сухи очи изпрати жена си в гроба, дето бяха близо петдесет години заедно, с присмехулни очи и солените си шеги на уста остана всеки път, като засечеше някой от съселяните си. Само с пияниците си другаруваше. Подпомагаше ги, така да се каже.
Цаньо си имаше твърдо и непоклатимо убеждение – „Да плача е все едно да се изпикая и да се облекча, и да ми мине като на куче – не са ли това сълзите – пък аз не ща да се облекчавам, нито да ми минава, толкоз“. Хората не го разбираха това – за тях то бе чуждо, уродливо, направо богохулство.
Мъжът си взе цигари и свещ от едно магазинче малко преди гробищата, и вече почти беше стигнал двойната, облепена с некролози порта, когато насреща му изникна Матьо Стоката – единият от двамата главни селски пияници, негов набор и съмишленик. Палтото му, твърде тънко за неотиващата си зима, опърпано и мръсно, както винаги, му висеше като на закачалка. Цаньо забеляза, понеже не го бе срещал цяла зима, сам той много-много не излизаше, че е доста отслабнал – лицето съвсем изпито, очите – трескави и силно хлътнали, блуждаеха някъде встрани, без да спират в една точка. Личеше си, че вече е ударил поне едно-две. На Цаньо му стана криво, нещо го стисна за гърлото, но бързо се стегна.
- Матьо, как е хавата? – усмихна му се бодро насреща.
Мъжът, едва сега забелязал Цаньо, отчаяно се опита да фокусира погледа си върху него.
- Ам, че бива, момче – беше на седемдесет и шест като него, но всякога му викаше „момче“.
- Матьо – подхвана пак Цаньо, докато ровеше из джобовете си – знам, че и ти като мене обичаш да си пийваш, а си нямаш. Ще те обидя ли, ако те почерпя една мастичка?
Очите на мъжа се навлажниха от изненада и благодарност. Взе парите и ги пъхна на сигурно място в джоба на огромното си палто.
- Човеколюбец си ти, момче – рече и отмина като клатеше глава невярващо.
Гробищата бяха съвсем пусти и успокоен, Цаньо бързо намери гроба на жена си. Запали свещта, остави едното от боядисаните яйца и половината козунак върху студената земя току пред паметника и приседна отстрани на мрамора.
Загледа унесено горящата свещ и по едно време си чу гласа, предрезгавял и като че чужд, а не неговия.
- Пустото ми колело, опустяло. Ти помниш ли дали му напомпих гумите на Филипчето тогава? Ей на – не мога да се сетя, мама му стара, и това е. Изфирясал акъл, рожбо, какво да ти разправям?
Млъкна и зачака. Не знаеше какво чака, но седеше търпеливо и не помръдваше, без да отмества поглед от свещта. Колелото не му излизаше от главата, откак се събуди в късния следобед от тоя закъснял и случаен сън. Как ще се живее така, чудеше се в себе си.
Малко преди да догори свещта, стана с усилие – краката му бяха изтръпнали и почти безчувствени – взе торбичката с останалата храна и пое към вкъщи отново по потайните улички. Този път не срещна никого.
Беше се мръкнало, когато хлопна портата зад гърба си. Седна веднага на масата и се навечеря с четвъртинка козунак и второто яйце. Последното яйце и останал козунак сложи внимателно в една чинийка на срещуположния край на масата. На другия ден щеше да ги вдигне.
Приготвяше се, все така вглъбен в съня, да ляга и в този момент осъзна, че е сам. Тоест напълно сам. Излезе припряно на двора, както беше по долни гащи – беше съвсем тъмно и тихо – и завика, като се опитваше да потисне паниката.
- Джинкааа! Джиноо, ела тук, обеснице такава!
Млъкна и се ослуша. Нищо. Никога досега за седемте години, откак беше при него – точно два месеца, след като умря жена му, сама дойде, самоуверена и невъзмутима, разположи се като у дома си и остана, все едно цял живот е живяла тук, все едно е излязла за малко като Малкия, но, за разлика от него, се е върнала – не беше замръквала навън. Спеше неизменно на леглото, в краката му, понякога до главата му, притиснала плътно топлото си телце о него.
Тишината беше оглушителна, както никога – ни куче, ни човешки глас.
- Джинкаа, чедо – повика я отново Цаньо, обикаляйки в мрака, без да вижда нищо.
На няколко пъти щеше да се пребие, спъвайки се в някакви вехтории, но продължи да вика и снове наоколо все по-безутешен.
Някъде към полунощ се предаде, капнал от умора и с пресипнал глас. Легна си в студеното легло по-сам от всякога и разнебитен. Загледа се в тавана със сухи очи, отпуснат по гръб с ръце покрай тялото, изпружен като мъртвец.
- Защо си отиде от мене, Господи?
В далечината се чу камбаната на селската църква. Силният й, категоричен звън нахлу безпрепятствено в стаята, без да обръща внимание на стени, врати и прозорци, и отекна, и се уталожи в жилавата, самотна душа на Цаньо. Беше настъпило Възкресение.
Точно тогава по заключената врата от външната страна се задраска.
First reformed (2017)
Някакъв шум навън го събуди отведнъж и той отвори рязко очи, ругаейки на висок глас. Беше задрямал неусетно в креслото си, малко след като обядва, а дрямката постепенно беше преминала в дълбок сън.
В съня си видя Малкия. Малкия викаха всички на Филип – по-малкия му син, деветнайсетгодишен тогава, който излезе от портата преди десет години и повече не се върна. Каза: „излизам за малко“. И това беше. Потъна вдън земя – ни човек, ни дявол. Издирваха го всякак, но нищо. Все едно никога не го е имало.
А сега го видя в случайния си следобеден сън, но като малък. Искаше да му надуе гумите на колелото. Само това си спомняше от съня – как идва при него, седем-осемгодишно слабичко хлапе и го моли да му напомпи гумите. А той беше захванал една работа и му отвърна „После“.
И се събуди от тоя идиотски шум навън – някое куче се разлая или дявол знае какво. Случило ли се беше това наистина някога или не, кой да ти обади. Той поне не помнеше със сигурност. Стотици, хиляди подобни дребни моменти в многото дни, които имаха зад гърба си и си мислеха, че ще имат и занапред. Как да запомниш всичко? Нямаше как.
Цаньо изруга отново, „Човек не може една проклета дрямка да изкара в това загубено село“, и се надигна тежко от креслото. Джина, която беше заспала в скута му, тупна глухо на пода. Сетне хукна навън, все едно я гонят триста дяволи.
Мъжът тръгна да излиза, за да се изпикае в градината по навик, но в последния момент се сети, вече напълно разбуден и с ясно, отупано от паяжините на съня, съзнание, че бай Кольо, комшията умря в края на миналата година. Преди това Цаньо вършеше тая работа в градината, упорито и неотменимо години наред само и единствено да го вбесява. Именно тия интензивни, наситени със страст, отношения го поддържаха жив и в кондиция.
Но вече Кольо си беше отишъл и в негова памет Цаньо спря да ходи по нужда в градината.
Мъжът излезе от тоалетната, докато си закопчаваше колана и затърси кутията си с цигари. Намери я празна.
- По дяволите.
Спомни си, че щеше да ходи и до гробищата. Утре беше Великден.
Взе си пътьом шубата – зимата не искаше да си тръгва и това е – и излезе от къщата, като хлопна силно вратата, без да заключва. Нямаше какво да пази.
На двора мерна през дувара Лидка – жената на Кольо. Не се стърпя.
- Лидке – провикна се той, да е сигурен, че го е чула. – Абе отдавна се каня да те питам – ти слагаш ли си го още, рожбо? – запита я напълно сериозен, с непроницаемо лице.
Жената, сепната, се надигна иззад розовите храсти, които беше взела да прекопава, и като го съзря, се усмихна широко.
- Слагам си го още, чичо Цаньо.
- Така, така. Слагай си го, Лидке, че не остана – завърши тържествено той и продължи по пътеката към външната порта, отдето едно време излезе Малкия и не се върна.
Сети се обаче нещо и спря с ръка на резето.
- Бай ти Маркес го е казал, чилякът – „използвай сега, докато си млад, да изстрадаш всичко, което можеш, че тия неща не траят цял живот.“ – издекламира на един дъх.
- Така си е – съгласи се Лидка. – Слушай, чичо Цаньо. Чакай тук да ти дам боядисани яйца и малко козунак. Аз го правих – нали ще дойдат децата. Матей как е, ще си идва ли скоро насам? – попита го малко плахо.
Като чу за големия си син, Цаньо се намръщи и махна вяло с ръка. Предния ден му беше звънял да му каже, че нямало как да си дойдат. Не го пускали от работа, скъпи самолетни билети и още куп щуротии. Цаньо го слуша, слуша, пък затвори накрая.
- Казах му да не си прави труда да си иде – отсече той. – Няма за какво да бие толкоз път, че да мъкне и хлапетата, и да ми се пречкат всички из краката.
- Е, бива ли така? – рече Лидка смутена.
- Бива, чедо, бива. А и съм си най-добре само с Джинка, изедницата му недна. Ако ще ми даваш нещо, давай, че имам много работа, колкото и да ми е приятно да си бъбрим тука.
Лидка се разбърза, бършейки ръце в престилката си – хлътна нейде в къщата и след минута излезе с една торбичка. Подаде му я през дувара.
- Благодарско – промърмори Цаньо.
- Пък, ако речеш, ела утре към пладне. Да седнеш с нас, хора сме, нали е Великден и прочие. Да не си сам като ку...
- Голяма работа – пресече я безцеремонно. – Айде, че мръкна.
И излезе най-сетне през портата. Тръгна не по главната, а по едни заобиколни, криволичещи улички не заради друго, а понеже не искаше да среща хора. Не си падаше твърде по хората, не му бяха любими открай време и ако си нямаше вземане-даване с някого, което се случваше все по-рядко, предпочиташе да ги избягва.
В село не го обичаха. Така и не му простиха, че не плака нито като изчезна Малкия, нито като умря жена му. Какъв човек е тоя, чудеха се и цъкаха възмутени от вдън душа. Животно да беше, щеше да заплаче. А той – нито сълза. Със сухи очи изпрати жена си в гроба, дето бяха близо петдесет години заедно, с присмехулни очи и солените си шеги на уста остана всеки път, като засечеше някой от съселяните си. Само с пияниците си другаруваше. Подпомагаше ги, така да се каже.
Цаньо си имаше твърдо и непоклатимо убеждение – „Да плача е все едно да се изпикая и да се облекча, и да ми мине като на куче – не са ли това сълзите – пък аз не ща да се облекчавам, нито да ми минава, толкоз“. Хората не го разбираха това – за тях то бе чуждо, уродливо, направо богохулство.
Мъжът си взе цигари и свещ от едно магазинче малко преди гробищата, и вече почти беше стигнал двойната, облепена с некролози порта, когато насреща му изникна Матьо Стоката – единият от двамата главни селски пияници, негов набор и съмишленик. Палтото му, твърде тънко за неотиващата си зима, опърпано и мръсно, както винаги, му висеше като на закачалка. Цаньо забеляза, понеже не го бе срещал цяла зима, сам той много-много не излизаше, че е доста отслабнал – лицето съвсем изпито, очите – трескави и силно хлътнали, блуждаеха някъде встрани, без да спират в една точка. Личеше си, че вече е ударил поне едно-две. На Цаньо му стана криво, нещо го стисна за гърлото, но бързо се стегна.
- Матьо, как е хавата? – усмихна му се бодро насреща.
Мъжът, едва сега забелязал Цаньо, отчаяно се опита да фокусира погледа си върху него.
- Ам, че бива, момче – беше на седемдесет и шест като него, но всякога му викаше „момче“.
- Матьо – подхвана пак Цаньо, докато ровеше из джобовете си – знам, че и ти като мене обичаш да си пийваш, а си нямаш. Ще те обидя ли, ако те почерпя една мастичка?
Очите на мъжа се навлажниха от изненада и благодарност. Взе парите и ги пъхна на сигурно място в джоба на огромното си палто.
- Човеколюбец си ти, момче – рече и отмина като клатеше глава невярващо.
Гробищата бяха съвсем пусти и успокоен, Цаньо бързо намери гроба на жена си. Запали свещта, остави едното от боядисаните яйца и половината козунак върху студената земя току пред паметника и приседна отстрани на мрамора.
Загледа унесено горящата свещ и по едно време си чу гласа, предрезгавял и като че чужд, а не неговия.
- Пустото ми колело, опустяло. Ти помниш ли дали му напомпих гумите на Филипчето тогава? Ей на – не мога да се сетя, мама му стара, и това е. Изфирясал акъл, рожбо, какво да ти разправям?
Млъкна и зачака. Не знаеше какво чака, но седеше търпеливо и не помръдваше, без да отмества поглед от свещта. Колелото не му излизаше от главата, откак се събуди в късния следобед от тоя закъснял и случаен сън. Как ще се живее така, чудеше се в себе си.
Малко преди да догори свещта, стана с усилие – краката му бяха изтръпнали и почти безчувствени – взе торбичката с останалата храна и пое към вкъщи отново по потайните улички. Този път не срещна никого.
Беше се мръкнало, когато хлопна портата зад гърба си. Седна веднага на масата и се навечеря с четвъртинка козунак и второто яйце. Последното яйце и останал козунак сложи внимателно в една чинийка на срещуположния край на масата. На другия ден щеше да ги вдигне.
Приготвяше се, все така вглъбен в съня, да ляга и в този момент осъзна, че е сам. Тоест напълно сам. Излезе припряно на двора, както беше по долни гащи – беше съвсем тъмно и тихо – и завика, като се опитваше да потисне паниката.
- Джинкааа! Джиноо, ела тук, обеснице такава!
Млъкна и се ослуша. Нищо. Никога досега за седемте години, откак беше при него – точно два месеца, след като умря жена му, сама дойде, самоуверена и невъзмутима, разположи се като у дома си и остана, все едно цял живот е живяла тук, все едно е излязла за малко като Малкия, но, за разлика от него, се е върнала – не беше замръквала навън. Спеше неизменно на леглото, в краката му, понякога до главата му, притиснала плътно топлото си телце о него.
Тишината беше оглушителна, както никога – ни куче, ни човешки глас.
- Джинкаа, чедо – повика я отново Цаньо, обикаляйки в мрака, без да вижда нищо.
На няколко пъти щеше да се пребие, спъвайки се в някакви вехтории, но продължи да вика и снове наоколо все по-безутешен.
Някъде към полунощ се предаде, капнал от умора и с пресипнал глас. Легна си в студеното легло по-сам от всякога и разнебитен. Загледа се в тавана със сухи очи, отпуснат по гръб с ръце покрай тялото, изпружен като мъртвец.
- Защо си отиде от мене, Господи?
В далечината се чу камбаната на селската църква. Силният й, категоричен звън нахлу безпрепятствено в стаята, без да обръща внимание на стени, врати и прозорци, и отекна, и се уталожи в жилавата, самотна душа на Цаньо. Беше настъпило Възкресение.
Точно тогава по заключената врата от външната страна се задраска.
март, 2018
