вторник, 4 ноември 2014 г.

Не точно стихотворение


Ако нямаш време
за един изгрев или пък залез,
за кратък поглед към небето
и към луната късно вечер.
Да се взреш в очите на детето си
за една минута поне
и да чуеш какво има да ти каже.
Или пък в чужди детски очи.
Да погледнеш рисунката,
която с гордост ти показва,
но не мимоходом,
не бързешком,
докато си вършиш нещо друго важно.
Ако нямаш време
да бъдеш с онзи твой приятел, брат, познат, който
сега, точно сега е потънал.
Поне за малко. Поне за малко.
И само да бъдеш, там, за него, без да раздаваш
съвети на килограм.
И да се обадиш на другия, когото не си чувал
от векове,
а сте вървели рамо до рамо,
поне един път, някога.
И ако нямаш време
да отидеш в планината
и да усетиш живота там.
Да докоснеш и прегърнеш
не точно близък приятел,
а някой, който има нужда.
Точно сега, не утре.
Да помълчиш с близък, с чужд,
със себе си.
Поне за малко,
за да чуеш онова,
което в шума не се чува.
Ако нямаш време
да послушаш хубава песен,
да потънеш в някоя книга,
да плачеш поне веднъж на месец,
защото за очите е полезно.
И за душата.
И да се смееш насред всичката нищета
поне веднъж на ден.
Ако нямаш време да наблюдаваш
децата си, докато са деца,
и са с теб, около теб,
докато спят, и те ядосват, и умиляват,
намират, вбесяват, и се смеят, и плачат,
и изкарват най-лошото от теб,
но и най-хубавото,
докато са край теб, защото после
ще си тръгнат. Ще растат, ще старееш,
защото всичко се движи и
нищо не стои на едно място,
защото животът е динамика. Промяна.
Ако нямаш време да падаш,
защото бързаш да се изкачваш.
Да бъдеш слаб, защото силните са на мода,
да грешиш, защото да се греши е лошо,
така са ти повтаряли цял живот.
Да тъгуваш и да се страхуваш,
да се загубваш и да се намираш.
Да поседиш на гроба на отишлите си
и да си поговорите
за онова, за което сте нямали време преди.
Да направиш нещо глупаво, а после смислено.
Ако нямаш време за живота
кога точно ще живееш?

Няма коментари:

Публикуване на коментар