Тефтери

Събужда се. Отваря очи. В първия момент решава, че е нощ. Мрак цари вътре и навън. Поглежда будилника до леглото. Шест без малко. Затваря отново очи. Няма за кого да бърза да става. Нито за какво. Няма на кого да прави закуска или да изпраща на училище. Отдавна няма. После се сеща. Днес ще идват. Всички. Отваря очи и става енергично от леглото. Младостта е толкова относително понятие. Преди малко беше старица, а сега е момиче. Трябва да свърши толкова много неща. Да изчисти, да разтреби. Но най-вече да наготви любимите им неща. Не идват всеки ден. Понякога пропускат месеци. Ще си спомни кой какво обичаше и ще го приготви точно по неговия начин.
Усеща топлия му поглед. Гледа я от стената. Сега й се струва загрижен. Ще видиш, че ще дойдат, заканва му се. Той е скептичен. Говори му всеки ден от три години насам. Откакто си отиде. Почти усеща как й стисва нежно ръката.
Следващите няколко часа не спира да шета. Дори не се сеща за упоритата болка в гърба и краката. Няма време да се уморява. Още по-малко да си почива. Кой знае, може да дойдат по-рано. Да я изненадат. Поглежда го и се усмихва. Ех, колко обичаше да я изненадва той. Все намираше с какво. Нещо дребно, ама се радваше повече от нея. Като малко дете. Очите му святкаха дяволито, докато чакаше нетърпеливо реакцията й.
Сега остана само тя и котката. Говори й като на човек. Нали и тя носи душичка. А й прави и компания. На младини обичаше да остава сама, колкото и рядко да се случваше. Не скучаеше. Използваше това време по най-добрия начин. Сега е друго. Сега самотата тежи. И една такава мътна безсмисленост я обзема. Плътна и постоянна. Като гъста непрогледна мъгла, дето пада тежко на гърдите. Задушаваща. Лепкава, с блудкав вкус. Присяда, ако се опита да я преглътне. Метален мирис. Люти на очите. Сигурно затова все й сълзят.
Но днес всичко ще е различно. Започва още по-усърдно да меси питката, напомняйки си да не забрави късметчетата. Как ще им се радват децата. Внуците, поправя се. А колко ли са пораснали. Заминаха да учат навън. Едната в Англия, а другата в Америка. Сякаш тук си нямаме университети. Ама и майка им не миряса, докато не заминаха. Въздъхва и изтрива набрашнените си ръце в престилката. Понякога дъщеря й може да е толкова проклета. Като си науми нещо, минава през всичко и всеки. Студена за околните, но тя си я познава. Познава сърцето й милиметър по милиметър. Същата като теб, усмихва й се той от стената. Мислиш ли. Ами да, май си забравила.
Забравила е. Толкова неща се забравят. А едно време си записваше всичко. Списъци, задачи, пишеше, пишеше. Къде отидоха всички тия тефтери сега. Трябва да са на тавана, прашни и забравени. Животът се е изцедил от тях така, както младостта от нея. Дъщеря й все я питаше като малка какво толкова пише. Мамо, може ли да ми дадеш да си преписвам от тефтера ти, току я питаше. А тя й обясняваше, че като порасне, ще й ги даде да ги прочете. Че сега нищо няма да разбере. Толкова ли е била глупава да си мисли, че децата не разбират. Като порасна, забрави. Хукна из живота си и вече не искаше тефтерите й. Дали не й ги е дала и да е забравила? Поглежда въпросително към стената, но този път среща мълчание. И той не знае.
Телефонът рязко прекъсва мислите й. Забързва се, колкото може, преди да е спрял да звъни. Вдига слушалката, запъхтяна, благодарна, че я изчака. Дъщеря й. Не могат да дойдат, защото се оказало, че малката им изпратила билети за Англия. Да прекарали заедно празниците. Без да се извинява и мънка. Точно в неин стил. Няма да дойдат. В Англия отиват. Толкоз. Това е положението. Може би ще дойдат началото на януари, но не е сигурно. Точно тогава е изложбата и... Чува гласа й някъде отдалече. Глух, фонов. Отпуска се уморено на стола, както е със слушалката. Боже, толкова да се е уморила, а чак сега го усети. Ама тя нали също щеше да дойде? Как така в Англия, объркано прекъсва монолога й. Плахо и объркано. Майко, как така щяла да дойде?!? Ти чуваш ли се? Раздразнението на дъщеря й я блъсва в ухото. Да зареже всичко там и да дойде? Кака й дори е успяла да си уреди смените за няколко дена и също ще дойде.
Вече почти е загубила нишката на разговора. Дъщеря й приказва още няколко минути, разпитва я едно друго и накрая се сбогува с нея. Хайде, весели празници и да не си забравяш лекарствата. Ще се чуем догодина. Да, догодина. Затваря внимателно телефона. Едва се надига от стола, краката й изведнъж се отмалели. Отива в кухнята. Гледа дълго отрупаната маса. Връща се в спалнята. Съблича машинално дрехите си, облича нощницата. Разпуска си косата. Дълга е почти до кръста, с нито един останал черен косъм. Откача снимката с рамката от стената и излиза навън. Потръпва, когато босите й крака срещат снега, но не спира. Една крачка, две. Знае къде да отиде. Само да стигне преди да се е стъмнило. Иначе как ще намери мястото му.
Мамо, не сме пуснали в пощата писмото до дядо Коледа. Разстроена е и уплашена до сълзи. Спомня си момента, сякаш беше вчера. Спокойно, той разбира какво искаш още, докато пишеш писмото. Няма нужда да му го пращаме, успокоява я тя. Ама как разбира, упорито продължава. Ами така, има тази способност. Ще видиш. Дълго я гали по косата, докато заспи.
Той разбира какво искаш, промълвява на себе си, докато с мъка крачи по добре познатия път. Селото е отдавна опустяло и не среща никого. Особено по това време. Котката върви кротко зад нея. Лапичките й потъват меко в снега, досущ като на стопанката й.
Няколко дена след Нова година една слаба висока жена слезе от колата си пред къщата, където беше живяла точно седемнайсет години и двайсет и осем дена. Не можа да отвори външната порта, затова трябваше да се облегне на нея с цялата си нищожна тежест и да натисне. Пристъпи напред и ботушите й хлътнаха в дълбоката пряспа. В края на пътеката точно пред вратата на къщата намери кашонче с бележка отгоре.
„Момичето ми, сега вече можеш да ги прочетеш. Мама.”

Диван

Виждам я седнала до мен на масата. Аз на дивана, тя на стола до мен. Рядък момент, когато не шета нещо. Винаги си действа, било то в градината, готвене или друго. Винаги. Така я помня. Ръцете все трябва да са заети, да вършат нещо. Иначе не знае какво да прави с тях. Неловко й е и се чуди къде да ги дене. Сега по изключение е седнала и не прави нищо. А може и да е правила. Да е чистила ориз примерно или нещо подобно. Понякога паметта е страшно ненадеждна. Не съм сигурна как стигнахме до темата за женитбата й. Разказва ми как са я оженили за дядо ми, без да го познава. Ама хич. Без да го е виждала изобщо някога преди. Едната й сестра помогнала за сватосването. Натоварили я на влака с малко багаж и без да подозира, че всичко е предварително договорено, тръгнала. Към някакво непознато село на другия край на страната. Към един непознат мъж. Звучи ми така налудничаво, че не спирам да ахкам. Мислех, че тия неща се случват само по романите и филмите. Не и в моето семейство. А да разбера чак сега. Със сигурност ми разказа още и сега се ядосвам на себе си, че не си записах всичко. Цялата история с всичките й цветове и нюанси, факти и емоции. Дяволски добра история от самия извор. Такива истории трябва да се разказват, за да не се забравят. Да не останат на тавана и да прашасат. Трябва да се изкарат на светло, да се отупат от паяжината и праха, и да оживяват. Почти я виждам там във влака, преди толкова много години, с малкото си вързопче и свито сърце. И сестра й. Дали й е простила после? Попитах ли я, не помня, по дяволите. Мисля, че ми каза, че й се е приискало да слезе от влака, щом разбрала накъде я водят. Да слезе или да скочи? Съществена разлика. Променя рязко цялата история. Каква история, променя бъдещето. Нейното. Нашето. На децата й. Домино. Верижна реакция. Едно единствено решение задвижва редица от събития. Едно действие, избор, както искаш го наречи.
Сега, в този момент, с тефтера в ръка бих я попитала толкова неща. Толкова важни детайли. Бих я помолила да ми опише как се е чувствала. Страх, да, неизбежно, но какъв вид, с какъв вкус и мирис. Отчаяние, тревога, но от кои. Плътни или едва доловими. Такива неща. Бих я попитала, но не мога вече. Мога само да предполагам, да си представям, да фантазирам. Това го мога. Мога да хвана историята и да я доизмисля, разкрася, да добавям, да я оцветя, където избледнява. Да я пренапиша и изживея от първо лице, единствено число, ако щеш. Мога, но не искам. Все едно да искаш да изживееш живота на детето си. На дъщеря си. Същото е. Безумно като идея, но често срещано.
Такива неща не трябва да се пипат. Трябва да се оставят такива, каквито са. Нищо, че знаеш много малко. Пренебрежително малко, клонящо към нула. Към минус безкрайност. Нищо, че има много бели петна, много празни редове, дори листи и много мълчание.
Седим на дивана пред градината. Един стар, но любим диван, донесен кой знае кога от града. Моето място. Къщата е на края на селото и е почти тихо. Сядаш и си зяпаш напред царевицата. Или пък онова синьото над нея. Следиш с поглед едва движещите се облаци. Слушаш жуженето на насекомите. Това през лятото. Лястовички са си свили гнезда под стряхата и почти се унасяш от цвърченето им. Откакто се помня е така. Тя все се ядосваше, че й цапат цимента. Ама от този кротък яд, дето като го изкажеш на глас, и вече го няма. Разпаднал се е във въздуха. Всъщност им се радваше. Сърце не й даваше да ги прогони. Та си идваха и свиваха гнезда, и цапаха усърдно. И тя си ги гълчеше. Всяка година. Всяко лято.
Седим с нея на дивана и мълчим дълго. От онова мълчание, което не тежи. Онова, което меко влиза в душата ти и я олекотява поне с няколко тона. Успокоява сетивата. Знам, че след няколко минути ще отиде да си върши нещо от безкрайния списък със задачи. Но не сега. Сега мълчим заедно и историята й попива в мен. Трябва да я съхраня, за да я предавам напред. След нея. След мен.
Малко по-късно ще седя на същия този диван, докато хората се събират за последното й изпращане. Подчертано отделена от всички тях. Ще си припомням тези редки моменти и ще чувам гласа й досущ до мен. Седнали отново заедно. Да ми доразкаже онази стара история. Стара като света и същата като на всеки човек. Лястовиците ще си цвърчат все така, чужди на суетенето под тях. Началото на пролетта е и градината тепърва ще разцъфва. Без нея. Без грижовните й ръце. Ще седя на нашия диван, упорито вперила поглед напред към царевицата. Ще усещам някаква горчивина, гняв дори, че всичко наоколо е така живо. Когато някой скъп човек си отиде, би трябвало поне за малко да спре светът. Всичко е прекалено живо наоколо, навиращо се в очите и тъгуващата ти душа. Без да искам ще си спомня хиляди моменти, ей такива отрязъци от живота ни, дето нямат ред и хронология, а просто прииждат хаотично и накъсано. И точно сега не мога да се разправям с тях. Очите ми са напълно сухи, а когато се напълнят предателски, ще ги стискам яростно и ще си повтарям "Не сега. После." Реве ти се, ама като на малко дете. Безутешно. Знаеш, че ако почнеш, няма да можеш да спреш. Затова се разсейваш с друго. Една бяла пеперуда, втора, трета. Броиш съсредоточено, сякаш животът ти зависи от това, сляп и глух за другото.
Помня как веднъж исках да я снимам с телефона си. Пак на този диван. На клипчето гледам как се дърпа плахо и се смее, закривайки се с ръце. "Не ме снимай, недей, виж ме каква съм в главата."
Ама като те снимам, бабо, после ще има цяла една история зад тази снимка. Представи си. И ще разказвам на дъщеря си. Ще й кажа да си вземе един голям тефтер и молив, и ще й разкажа. И така няма да бъдем забравени. Ще ни е имало. И ще ни има.

Топка

Стоя пред операционната и чакам. Чакам да я изкарат и да приключи всичко. Успешно. Особена е атмосферата в една болница. В коя да е болница. Постепенно осъзнаваш, че си излязъл временно от капсулата си, къде уютна, къде дискомфортна, и си влязъл в друг свят. С неприветливи стерилни коридори. Свят на болка, страх, отчаяние и надежда. Можеш да ги откриеш в почти всеки поглед тук. В очите на персонала виждаш предимно претръпване. Свикване със страданието във всеки смисъл. Хора, толкова различни, всеки с историята, багажа и диагнозата си, но с едно неизменно общо нещо. Страхът. Можеш да го подушиш във въздуха. Не е по-малко плътен и натрапчив от миризмата на препарати и лекарства. Полепва по кожата, сплъстява косите, разтреперва крайниците. Навлиза неумолимо в теб, колкото и успешно да си му се изплъзвал досега. А си го правил с такава лекота. Убедително и методично. Въоръжен с чувството си за хумор и самоирония, предпазващи те като най-непробиваемия щит. И ревниво пазейки ахилесовата си пета, която и без друго не е твърде известна дори след близките ти. Разтягаш усмивката, редиш напевно и безгрижно някакви шитове, и в един момент с лека изненада установяваш, че си успял да заблудиш дори себе си.
Колко дълго можеш да задържаш онова нещо в теб, което няма име? Колко време можеш да го пренебрегваш? Една такава топка, която се събира и оформя в тялото ти, и напира да излезе. Идеално закръглена топка, искаща да живее свой собствен живот. Да бъде освободена от затвора на тялото и съзнанието ти. Нямаш време дори да констатираш наличието й. Препускаш напред в луд галоп, улисан в безконечния списък от ежедневни задачи и грижи. Докато в някакъв момент не се наложи да спреш. Да се огледаш. Да се взреш. Да забележиш.
Стоя в сумрачния коридор и усещам. Наблюдавам и слушам. Чакам търпеливо, без особено вълнение. Почти без тревога. Емоциите са заключени някъде дълбоко. На повърхността съм самото спокойствие и самообладание. Винаги е било така. В драматични моменти, било то изпит или раждане, натискам този бутон за охлаждане. Действа безотказно. Гладко море без ни една вълничка. Но отдолу, на дълбокото се вихрят бури, невидими за просто око. Понякога са леки стихии без поражения. Друг път са опустошителни. Но само ти го знаеш. И плащаш цената.
Стоя и чакам. Дори осветлението е едно такова болно и измъчено. Стерилно и самотно. През деня болниците са така оживени, пълни. Със собствен пулс и ритъм. Вечер атмосферата е съвсем друга. Празни коридори, тишината кънти в ушите ти.
Особено в детското отделение. От време на време се чува проплакване. В следващия момент безутешен рев. Къса ти сърцето. Ивица по ивица. Парче по парче. Съдира го. Стоя в коридора, чакам яростно търпеливо и си мисля, че има нещо ужасно нередно в детското страдание. Адски сбъркано. Някога, някъде, някой е подреждал света и е направил тази неописуема грешка. Детска сълза, порой от сълзи, детски очи, мълчаливи, но пълни с болка. В това отделение виждаш постоянно такива неща. И не можеш да си затвориш очите, да отвърнеш поглед, да се преструваш, че го няма това малко същество пред теб. Да си сложиш слушалките с музиката и да не чуваш писъците. Някога, някъде, някой си, щом е сбъркал, като е подреждал света, трябва да се върне и поправи грешката си. Не можеш да останеш хладнокръвен, колкото и да ти се иска. Колкото и да си повреден отвътре. Колкото и да си счупен. Такива неща те хващат директно за сърцето и го стисват. Стискат го, докато закапе кръв.
Тръгвам си без него, защото имам мисия да се погрижа за нея. А за целта трябва да го оставя. За малко. Едно от онези трудни решения, които те съкрушават малко по малко, добавяйки още един бял косъм в тъмната ти коса, още една дълбока бразда в душата, още малко умора в очите. Децата не разбират от понятие за време. И един ден да му кажеш, и две седмици, все тая. Теб просто те няма и това му стига. Това го обърква и плаши неописуемо. Не можеш дори да си представиш какво се случва в малката му, чиста душа. Не плаче, не се сърди, не се тръшка. Просто ми казва по телефона „ Мамо, ще дойдеш ли да ме вземеш?” Всеки път, щом се чуем. Почти чуваш как капе сърцето ти. Кап-кап-кап. Казва го тихо, но с такава стаена надежда в гласчето. С такава надежда. Казва ми само това и не мога да отвърна нищо. Не мога, защото ако си отворя устата, онова безименното, онази идеално закръглена топка в мен ще набере сила и скорост, и ще разбие стените си. Ще ги разбие и ще ме залее. Леко пропукване, премигване, прехапване на устата. „Скоро ще дойда. И ще те взема. Скоро.”
Отварят вратата на операционната. „Всичко е наред. Събуди се.” Всичко е наред. Събуди се. Бурята утихна.

Воин

- Кажи ми какво да правя?
Тя е отчаяна и търси изход. Готова да попие всичко, което той й каже. Молеща той да я спаси. Отново. Той е два пъти повече живял от нея, знае всичко за този свят, мъжете и жените, и я обича. Той може да реже с мнението си, без да му мигне окото. Да е обективен и хладнокръвен като хирург, съдия и убиец в едно, когато дава животоспасяващи съвети. Въпреки, че я обича. И точно заради това. Именно на това разчита тя в моменти като този.
- Виждам само монолог!- отсича безцеремонно той. Току-що му е показала част от разговора си с другия. - Говориш си сама, не виждам къде е той в цялата работа. Просто не иска близост с теб по начина, по който ти му предлагаш.
- Точно сега нямам нужда да чуя това.- отчаянието й достига до фалцет.
- А какво имаш нужда да чуеш, бейби? След всичко, което си надробила? След като му си се предоставила напълно и без остатък? И не си оставила нищо за себе си?! Не вярвах, че си толкова глупава.- не може да скрие раздразнението си.- Единственото, което можеш да направиш оттук насетне, е да промениш рязко поведението си към него. Без да му обясняваш. Просто ставаш отведнъж хладна и безразлична, и ако той започне да проявява интерес, трябва съвсем по малко да го допускаш.
- Друг начин няма ли? Не мога да направя това.- почти съжалява, че се е обърнала изобщо към него.
- Няма. Единствено така можеш да му станеш интересна. Отрязваш го и го оставяш да се бори за близостта ти.
Поглежда я в очите и й намига. Винаги обръща нещата на майтап. А на нея й се плаче сега. В задънена улица е, а той й се смее. Разбира се, че го е виждала и мрачен. Тогава иначе насмешливите му очи потъмняват и се превръщат в бездни. Надничала е в тях и знае какво е. И е изпитвала страх. Не точно за себе си. За него. Бездна от болка и мрак.
- От толкова драма съвсем си забравила да си гостоприемна. На трезва глава не се обсъждат такива важни въпроси. Ще взема да сбъркам в компетентните си съвети и после жив ще ме одереш.
Подава му чашата, отпива жадно глътка от своята и го поглежда в очакване. Той се навежда към нея и дълго изучава лицето й. Погледът му се плъзва по доверчивите й очи, леко отворената от нетърпение, уста, луничките по носа. Тънките й пръсти започват да почукват припряно по масата. Не обича да чака, ама никак. Свива й се стомахът, защото знае какво предстои. Няма да й се кара и да й вика, нито ще я ругае. Просто ще й каже неща, които не е сигурна дали иска да чуе, а още по-малко да направи. И друг път й е казвал своите истини, които винаги са болезнени и неудобни. Преглъща ги и си стоят там в нея, и я бодат, и я жулят отвътре. Кривят се и не намират покой в душата й.
- Ти май си забравила коя си. Забравила си, че си орел, а не кокошка. Воин, а не някаква хлътнала идиотка. Ако не се приемеш такава, каквато си, никога няма да развиеш същността си. Имаш наследени черти, но трябва да ги контролираш и развиваш. Иначе ще се обърнат срещу теб. Трябва ти воля. Тя трудно се постига, затова е необходима дисциплина и постоянство на решенията.
Вижда, че не го слуша, а се отнася, и щраква с пръсти пред очите й.
- Тук, момиче, тук съм.- студено я скастря. Погледът му се изостря и изстива съвсем. Температурата в стаята пада поне с десет градуса. Втренчва се в очите й, без да мига, приковавайки ги. Заклещвайки ги, за да не ги отмества.- Пита ме какво да правиш, а после изключваш.
- И какво общо имат наследените ми черти с Него?
- Не само си забравила коя си, но и си се загубила безнадеждно. Имат общо дотолкова, доколкото има общо между главата и тялото ти. Освен ако не си конникът без глава. Ти конникът без глава ли си?- любопитно я поглежда и се засмива. За момент погледът му се смекчава и тя си спомня колко стопляща може да бъде усмивката му. За момент.
- Така, мога ли да продължа след така нелюбезното ти прекъсване? В случай, че си забравила, ти си вглъбена в себе си, разкаяна, хитра и коварна. Виждам, че упорито развиваш първите две. А другите? Това са дадености, от които няма бягане. По-добре е да ги използваш. Всичките. В любовта са абсолютно задължителни. Отвратително нетърпелива си. Искаш нещата да се случват тук и сега, по твоя начин. Иначе страдаш. Нетърпението е поради наличието на много енергия и малко воля. Търпение може да се постигне като намалиш енергията, но не това е желаният резултат. Трябва да се усилва волята. Волята се усилва с дисциплина и постоянство на решенията. Както подчертах преди малко. С безупречност.
- Ок, господин Кастанеда. Сега можем ли да преминем по същество? Като например ми кажеш как точно ще ми помогне всичко това?
Той пренебрегва насмешливия й тон и продължава.
- Любовта е жестока и несправедлива. И морално неутрална. Точно както Вселената, ако ми позволиш да цитирам Уди. И ти трябва да си такава с нея, за да не те унищожи. Любовта е смъртоносен вирус, който покосява без милост. Бактерия, която щом влезе в организма ти, поразява всичките ти органи. Зараза, за която трябва да си безупречно подготвена. И няма измислена противоотрова или антибиотик за нея. Трябва да си хитра и коварна. Ти го имаш това в себе си, просто го използвай. Да си бърза и безжалостна, да не се разсейваш, нито колебаеш. Да нанасяш удара първа и право в целта, без да ти мигне окото. Ако не беше така, дали щях да съм тук, при теб и да си бъбрим така задушевно? Не, щях да съм оглозган, изяден и забравен от всичките ония, които са минали през леглото и сърцето ми.
Ето това не искаше да чуе. Не ги вярва тия неща тя. Не са от нейния свят. И въпреки това я нараняват.
- Не ти вярвам. Отказвам.- заинатява се и си стисва плътно очите като малко дете, което отказва да глътне горчивото лекарство, подадено му от родителя.
Той се пресяга през масата и поставя внимателно един паднал кичур зад ухото й. Поглежда стиснатите й очи и нацупени устни, набързо сплетената коса и развлечения й анцуг. Такова дете е понякога. Всичко онова, което не са неговите жени. Не е като да се е нагласила за него. "Ха, за него." Засмива се безрадостно на себе си. Един стар циничен воин или по-точно псевдо-воин, който няма какво да предложи дори на себе си. Връхлита го внезапна покосяваща самота. И умора. От стогодишните. Потиска импулса да я погали и прегърне. Ръцете му се разтреперват и ги стисва бързо в юмрук, докато му побелеят кокалчетата на пръстите.
За един кратък миг се разсея и щеше да... Изтръпва при мисълта за това.
- Момичето ми, какво да ти кажа? Че всичко ще завърши щастливо? Три дни яли, пили и се веселили като в приказките? Но ние не живеем в някоя скапана приказка, а в съвсем истинския живот. Което мен, ако питаш, е в пъти по-добре.
Тя се сепва от нежността в гласа му и отваря очи. Той е. Същият си е. Такъв, какъвто го познава от колко? Повече от десет години със сигурност. И все пак. Понякога долавя някакъв по-особен израз на очите му. Сякаш...
-Трябва да тръгвам.
Трябва да изчезне оттам веднага. Инстинктът му за самосъхранение винаги му е показвал този момент. Трябва да се махне. Да излезе на въздух. Стига за днес.
- Ще говорим пак. Гледай да не правиш бели дотогава, колкото и да ти е трудно. Бъди добро момиче. Да не се наказваме.
Плесва я шеговито по бузите, щипва я по носа и си тръгва. Затваря вратата след себе си и въздъхва тежко. Все по-трудно става, по дяволите.

Спусъци

Минават дни, месеци. Години. Дълги години. Ослушваш се от време на време дали още е там. Сякаш го няма. Не се чува. Не ти говори. Не го усещаш. Сърцето ти, мозъкът ти, всяка молекула в теб ти казва, че си минал успешно от другата страна. Жив. Оцелял. Не невредим, но все още дишащ с уморените си дробове. Все още съсипан и с пропити от тъга, кости, но знаеш, че не можеш да искаш много. Не може да си нетърпелив и амбициозен. С времето ще се изправяш по малко. С всеки изминал ден погледът ти ще се избистря. Инстинктът за живот ще надделее над умората и апатията. Инстинктът за щастие ще превъзмогне мрака в теб. Ще изпари желанието ти да избягаш и да се скриеш.

Ще се стараеш да не поглеждаш назад. Там те дебнат призраци, които няма да се поколебаят да те придърпат обратно. Гладни за кръвта и живота ти. Те винаги са гладни и се радват на чудесен апетит. Погледнеш ли назад и започваш да пропадаш. В пропаст без дъно. Носиш се безтегловно в една единствена посока. Надолу.

Затова стоиш тук. В днешния ден. Не надзърташ твърде напред. Нямаш работа там. Все още.

Но не трябва да се заблуждаваш. Онова нещо не е изчезнало от теб. Безследно. Като преследван беглец. Не, то си стои там вътре. Чака търпеливо. Знае, че рано или късно ще дойде и неговото време. Винаги така става. Можеш да разчиташ на това. Понякога спи и решаваш, че наистина си е отишло. Няма регистрирани движения и наивно приемаш, че си приключил с него. Друг път е будно и наострило всичките си сетива за лов. Гладно е и си чака полагащото му се. Може да чака години. Колкото е нужно. Няма проблем. Това е точно по времето, когато си мислиш, че всичко е наред и няма за какво да се тревожиш. Освен обичайните ежедневни грижи. Това е времето на безметежното леко минаване през живота. Без лавинообразни събития и драматични сътресения.

После в един чудесен ден нещо се случва. Не непременно голямо и шумно. Може да е малко и мълчаливо. Достатъчно силно, за да натисне ония забравени спусъци в теб. Забравени и забранени. Вдига предпазителя и вече няма връщане назад. Заспалите се събуждат, освирепели от глад. И тръгват на кървав лов. Призраците прииждат на тълпи и те притискат отвсякъде. Няма накъде да мръднеш. Да избягаш е съвсем невъзможно. Стисват ти гърлото с ледените си ръце, сядат на гърдите, извиват ти ръцете и затискат краката. Почти не можеш да дишаш. Мъртъв не им трябваш, затова от време на време отпускат хватката. Колкото да поемеш глътка въздух. Хапят те безжалостно до кръв и кост, дърпат ти косите, докато ти извият гръбнака. Отмъщават си за времето, когато си ги оставил гладни. Когато си ги приспал, без да се погрижиш за нуждите им. Когато си бил лош стопанин. Сега е дошло тяхното време и нямат никакво намерение да те пуснат този път. Ще се молиш за милост, макар и напразно. Ще ти се иска това да е някакъв ужасен кошмар, който да се изпари веднага, щом се събудиш.

Призраците не бродят из изоставени замъци и гробища, както упорито се твърди. Безплътните им тела живеят в теб. До самия край. Раждат се в онзи момент, когато нещо се пречупи в теб. Когато тръгнеш срещу себе си, когато започнеш да се отдалечаваш от себе си. Раждат се в опустошеното ти сърце, в безутешната ти душа, в изоставените мечти, в счупените копнежи. Хранят се от страховете и вините ти, от малките ти ежедневни бягства от самия себе си. Сдобиват се с плът и кръв всеки път, щом чуеш нещо да се къса в теб, всеки път, когато детето в теб заглъхва и избледнява, докато накрая остане само сянката му. Просто е. А седиш и се чудиш откъде е дошло. И как така ти се случи. Отново. Уж беше двойно по-предпазлив и внимателен. Уж беше убеден, че повече не може да ти се случи. Може. Може да ти се случва до последния ти дъх. Бутончетата са там и чакат да бъдат натиснати. Призраците и те. Това е. Животът ти се случва.

Принцеса

Имало едно време една принцеса. Или поне всички й казвали така. Или поне баща й все така я наричал. "Моята принцеса." Мила, красива, възпитана, все качества на една истинска принцеса. Били страшно близки с баща си. Той я обожавал и я пазел като скъпоценност. Като най-голямото си съкровище. Много пъти, когато се загубвал, тя го намирала. Светлината й го намирала и връщала. Като светулка в мрака. Топлината й, прегръдката й го спасявали неведнъж. Говорели за всичко, често до късно нощем. Тя знаела, че нейният голям и силен татко може да я защити от всичко. И всичко би направил за нея. Без изключение. Дори за момент не се съмнявала.
После тя пораснала. Той малко остарял. Видимо почти не, защото си изглеждал все така, както винаги. Като момче. Само леко прошарената черна коса и бръчиците покрай очите загатвали, че е на малко повече от двайсет. В душата си се чувствал безвъзвратно остарял. И уморен. Толкова уморен понякога, сякаш носи целия свят на гърба си. От изоставените мечти, пречупените копнежи и други такива неща. От този ненормален свят, в който трябвало да оцелява тепърва дъщеря му. А нямал и бегла идея как ще я предпази. Свят, безкрайно циничен към мечтателите, към онези хора, които не блъскат, а докосват. Виждал средата на дъщеря си и се изпълвал с мрачни предчувствия за бъдещето. И сковаващ костите, страх, че не може да види лицата на драконите, змейовете и изобщо чудовищата, с които ще трябва неминуемо да се бори, за да запази принцесата си. Че ще дойдат и ще му я отнемат, без да може да направи нищо. Как да се бориш с невидим враг? Враг, който има хиляди глави, но е прозрачен като въздуха. Усещаш го с всичките си сетива, изпълва те с ужас и отчаяние, а мяташ безпомощно с ръце. Опитваш се да изкрещиш, но от устата ти не излиза и звук, точно както в някой от кошмарите ти.
Паркира колата. Остава няколко минути в тъмното, загледан в светлинките отпред. Нещо отвътре го стяга, там в гърдите и му се иска да отмине това усещане преди да се прибере вкъщи. Замисля се и в следващия момент вече не вижда светлините. Седи в изстиналата кола и не знае как да се прибере. Разстоянието от колата до вратата на дома му му изглежда като най-дългата и непреодолима отсечка.
Тя е вкъщи, но му е толкова далечна, колкото най-отдалечената звезда от Земята. Тя е сърдита, студена, натъжена. Тя е една отчуждена принцеса сега. Гневна и мълчалива. Той иска тя да е онова усмихнато момиченце, което беше щастливо от толкова малко. От самото му присъствие. От това да я хвърля във въздуха и да я улавя. Да я върти и тя да пищи от радост и ужас. Да се борят, да я гъделичка и да се заливат от смях. И той да се чувства жив и намерен. Да вдишва детския й чист аромат и да сплита дългата й коса.
Сега тя няма нужда от това. Сега иска да бъде с приятелите си, да бъде приета и одобрена от стадото, мисли си с огорчение той. Да ходи по купони, да я опипват момчешки погледи, да я харесват и свалят, да пият и пушат, и какво ли още не. Не му се мисли какво още. А със сигурност има още. Иска му се пак да е малката му принцеса с ожулени лакти и колене. Да тича при него разплакана и той да я утешава, и превързва раните й. Да играят на всички ония детски игри и всичко да е така просто. Да й разказва приказка за лека нощ, любимата й приказка, отново и отново, да й подрежда дълго косата по възглавницата, да оправя завивката и да угася лампата. Спокоен, че я оставя в леглото й, на сигурно място. Далеч от този враждебен свят, далеч от опасностите, дебнещи отвсякъде. Особено малките момиченца. И близо до него.
Потръпва от студ. Сепва се от някаква хвърлена наблизо, пиратка. От кога е започнала да се отдалечава? От каква възраст започват децата да се отдалечават от родителите си? Може ли нещо да направи, за да спре този така необратим процес? Иска си момичето обратно. Знае какво е пожертвал. И какво отново би пожертвал. Знае цената. И пак би я платил. Но никой не го е предупредил за това. Не е подготвен за тази реалност.
Завалява ситен дъжд, който скоро ще премине в сняг. Заглежда се в капките, стичащи се бавно по стъклото. Почти усеща влагата. И соления й вкус. Потърква несъзнателно окото си с пръст. Сух и излъган. От дъжда е.
А да са толкова уязвими като бебета. Така беззащитни и крехки. И да порастват с едно мигване на окото. Безмилостно и безвъзвратно. Откъде се научават да се държат така студено и дистанцирано? Мислил си е, че не може да го боли сърцето повече по този начин. Да му секва дъха чак. Но ето, може. Открива все нови и нови измерения на болката и самотата.
Излиза от колата и се отправя бавно към входа.
Стои си в стаята, на бюрото и гледа през прозореца. Тъмно е и почти нищо не се вижда, но това й е любимо и е действало безотказно толкова пъти. Успокояващо по някакъв начин. Криво й е, защото пак са скарани с него. С баща й. Най-близкото й същество. Напоследък все по-често. Тежат й тези сблъсъци, но още повече й тежи разочарованието, което чете в очите му. Разочарование от нея, горчивина от глупостите и грешките й. От нейните грешки, тези, които й принадлежат, на които има право. Защо той не може да разбере това? Защо не може да разбере, че за разлика от него, на нея й се живее, иска да живее сред хора, млади хора, а не да се изолира от другите? Защо просто не й има повече доверие и по-малко очаквания? Защо трябва да е толкова сложно с близките хора?
Но той не й е просто близък. Той е най-скъпият й човек. Този, който винаги е бил до нея и я е научил на всичко, което знае. Който я е хранил и преобувал като бебе, научил да кара колело и кънки, стоял е вечер до късно с нея над домашните й, бършел сълзите й, когато светът й ставал мрачен. Този, който я е обичал и обгрижвал от първата минута на живота й през всичките тия години. Така, както никой никога няма да я обича. Този, който го боли и ще го боли, когато я вижда да страда. И ще иска да отнеме болката й, само за да види усмивката на лицето й. Баща й.
Гледа все така невиждащо през прозореца. Разговор отпреди една две години изплува в спомените й. Говори си с един специален човек. Тогава пак е скарана с баща си. Обидена и огорчена. Този човек й казва: "Иска ми се и аз да имах баща, на който да се сърдя. Да се сърдя, че ме обича толкова много. Ако изобщо приемем, че това е нещо лошо. Баща ти е рядък човек. Такива като него се появяват веднъж на хиляда години. Ще имате сложни ситуации, конфликти, проблеми и неразбирателства, но никога не забравяй кой е той. И кой е той за теб. И коя си ти за него. Когато ти е най-тежко и изобщо, каквото и да се случи между вас, много е важно да си спомниш това. Да си спомниш как изглежда душата му отвъд разгневеното лице, отвъд студеното изражение, отвъд всичко. И да отидеш и да го прегърнеш. Без думи. Просто да го прегърнеш. Той е там, за теб, винаги. Не забравяй това."
А сякаш го беше забравила. Сепва я звънецът от входната врата. "Пак си е забравил ключовете. Толкова е разсеян." Усмихва се на себе си, докато отива. Не знае, че ключовете са в джоба му. Просто обича тя да го посреща. Да я вижда вкъщи. Сякаш тогава знае, че всичко ще бъде наред.
Отваря му вратата и се хвърля на врата му. Прегръща го силно и продължително.
И после всичко беше наред.