сряда, 1 август 2018 г.

Десето число


- Знаеш ли, че днес е десети? – дъщеря й я погледна настойчиво.
Кая не знаеше. Знаеше само, че е вторник, следобед. Поклати глава.
- На десети януари умря Бела – момичето я стрелна отново с неспокойни очи.
Ето какво било. Кая въздъхна и хвана ръката на дъщеря си. Стресна се за момент, защото тя беше ледена, и побърза да я разтърка в своята.
- Всичко ще бъде наред. Това е съвсем рутинна операция.
- Рутинна?
- Проста, обикновена. Такива правят постоянно. Ще трае много кратко, няма и да усетиш.
Я по-полека с обещанията, захапа се ядно, но вече бе късно. Вече го бе изрекла на глас, ясно и категорично, постулат, аксиома. Колко на брой (или на килограм) обещания дава един родител на детето си било то, че ще спре най-сетне болката или повече няма да се налага да го бодат, или няма да стъпи вече в болница или пък ще има щастлив живот? А после, ако му се потърси сметка за така лекомислените заричания – „ама ти нали обеща, че всичко ще бъде наред“? Тогава какво?
- Тая упойка ме притеснява – момичето стисна неволно ръката на майка си. – Оня път, като ми вадиха сливиците, упойката беше отвратителна. Имах чувството, че ще се задуша.
- Помня, да.
- Сега дали ще е същата?
- Не знам, скъпа. Ще попитаме, като дойдат да те вземат.
Двете чакаха от десетина минути пред бялата заключена врата на отделението, където се провеждаха операциите. През тази врата влизаше и излизаше само медицинският персонал и разбира се, пациентът. Помещението, в което се намираха, представляваше просторен коридор с големи прозорци, гледащи към двора на болницата и две овехтели, направо окаяни на вид, диванчета, предназначени за близките, докато чакат да свърши операцията.
Бялата врата се отвори внезапно и някаква млада жена, навярно медицинската сестра, се показа.
- Това ли е госпожицата? – усмихна се бодро. – Готови ли сте?
Кая погледна дъщеря си – беше забила глава в пода, но все така я стискаше за ръката.
- Предполагам, да – отвърна тя. – Хирургът дойде ли?
- Да, приготвя се. Ами да вървим тогава – и сестрата докосна леко рамото на дъщеря й.
От допира момичето трепна и съвсем се сви на мястото си. Вдигна тревожни очи към майка си и й прошепна нещо.
- Какво? – Кая се сниши, за да я чуе.
- Попитай за упойката – едва чуто промълви.
- А да, имате ли представа какъв вид упойка ще й се слага? – обърна се тя към сестрата.
- Не съм сигурна, но можем да попитаме, като отидем. Става ли така?
- Да, моля ви, и й кажете после.
- Разбира се. Хайде, мила. Очакват ни – и сестрата побутна отново момичето, този път по-настоятелно.
- Момент само – обади се Кая и се завъртя към дъщеря си, която стискаше ръката й все по-силно, все по-болезнено. – Скъпа – приведе се на нейната височина, за да я погледне в очите и повтори тихо – Скъпа, всичко ще е наред. Вярваш ли ми?
А ти вярваш ли си, помисли си коварно. Детето кимна колебливо, очите му вече бяха плувнали.
- Ще мине бързо, а аз ще те чакам точно тук и никъде няма да мърдам. Разбра ли? Ще съм тук и ще се видим след малко.
Прегърна я лекичко, да не я уплаши повече, отколкото вече бе уплашена и я побутна да върви със сестрата.
Момичето тръгна послушно, на вратата се обърна към майка си и се опита да се усмихне. Сетне прекрачи навътре и последното, което Кая видя преди вратата бавно и неумолимо да се затвори, бе дребничката фигура на дъщеря й да се отдалечава по тесния стерилен коридор, следвана плътно от сестрата.
- Бъди смела – извика малко по-силно, отколкото възнамеряваше, но вратата вече бе докрай затворена и Кая постоя няколко секунди на едно място, вторачена в нея.
После отиде до опърпаните дивани и приседна в самия край на единия – този, който беше по-близо до вратата. Прозорците се падаха насреща й и Кая се загледа навън.
„Бъди смела“, помисли си горчиво, тая идиотщина откъде пък дойде. Как изобщо й хрумна да го каже – на дете, на което му предстои да му режат корема. Добре, че не я чу. Надяваше се да не я е чула.
И как се беше сетила за Бела, замисли се, съзерцаваща лястовичите гнезда от външната страна на прозорците. Вярно, че котката им умря на десети, по-точно през нощта срещу десети. Отиде си внезапно, без боледуване, без симптоми, без никакъв, дори нищожен знак за предстоящото. Дъщеря й, която не спираше да мъкне вкъщи полумъртви птици и животни, за да ги спасява, защото не може иначе – така й беше обяснявала простичко всеки път – не може да ги подмине и да ги забрави, остана с безутешно сърце.
Една лястовица се блъсна в стъклото и от глухия удар Кая се сепна и вдигна глава зашеметена, все едно не птицата, а тя се беше блъснала. Скочи от мястото си и бързо се приближи до прозореца. Не можеше да се отваря, затова залепи нос в стъклото, опитвайки се да погледне надолу. Нищо не се виждаше – високи липи и тополи препречваха погледа, невъзможно бе да се види нещо под пищните им корони.
Кая се повъртя малко, чудейки се какво да предприеме. Лястовиците кръжаха наоколо, сякаш нищо не се бе случило, кацваха за момент в гнездата си – четири на брой – за да отлетят наново, едно неспирно трескаво кацане и отлитане.
Ако беше тук дъщеря й, нямаше да се задоволи само с това. Без да се замисли дори, щеше да изтърчи долу, ако трябва пеш по стъпалата на всичките девет етажа, за да потърси щателно на земята, докато се увери, че лястовицата все пак се е окопитила и излетяла. Докато се увери, че всичко е наред. Ако пък я беше намерила жива, внимателно щеше да я вдигне и отнесе вкъщи, за да я лекува.
Върна се бавно до дивана, като този път се настани удобно по средата. Погледна си часовника – беше минал половин час – и се облегна назад. Отпусна глава и притвори очи.
Припомни си как преди четири години в един друг град, в друга болница и друг коридор пак така седеше и чакаше, докато дъщеря й лежеше упоена на операционната маса. Тогава коридорът беше доста по-тесен и сумрачен, не като този, без прозорци – май беше на приземен етаж. Нямаше диванчета или пейки за близките, така че Кая се беше облегнала права на някаква носилка или нещо подобно, и си гледаше часовника през две минути. Операционната, където вкараха дъщеря й, беше в дъното на коридора, а точно срещу Кая имаше стая, вероятно на медицински сестри, защото влизаха и излизаха оттам начесто. Чуваше ги като си бъбреха весело вътре, смееха се, клюкарстваха, оплакваха се една на друга, сигурно и пушеха – от време на време до нея достигаше тънка миризма на цигари.
Спомняше си съвсем ясно това, тъй като и на нея й се допуши жестоко, въпреки че отдавна бе спряла цигарите.
За пореден път си погледна часовника, когато бялата врата се отвори и оттам се подаде главата на медицинската сестра от одеве. Очите й търсещо се плъзнаха из цялото помещение, докато накрая се спряха на Кая. Усмихна й се и й кимна безмълвно, застанала в рамката на вратата.
Кая почти извика от облекчение – отведнъж спря да усеща болезнения дъх на онова безименно, тежко, по-кошмарно от най-смазващите й кошмари, нещо във врата си – изчезна, все едно никога не го е имало.
Без да изпуска от очи сестрата се надигна от мястото си, за да отиде при нея, но когато се изправи, осъзна, че краката й треперят неудържимо, и се наложи отново да приседне за момент.

август, 2018




четвъртък, 19 юли 2018 г.

С усмивка

Стоеше до гишето за билети, когато мъжът я доближи.
- Извинете? - протегна ръка към нея.
Кая се обърна с цяло тяло - вратът й беше прищипан от два дена - и го погледна объркано. По вида му веднага се досети какво иска.
- Нямам дребни - отвърна донякъде подразнена и човекът веднага се отдалечи.
Купи си билет и точно преди да го насочи към бариерите за входа на метрото осъзна, че току-що е развалила едра банкнота. Поколеба се за момент и тръгна да търси мъжа. Бързо го съзря - тъкмо се канеше да претършува едно кошче. Приближи се към него и този път тя протегна ръка с няколко монети в нея. Не дочака реакцията му - веднага, щом изтърси парите в дланта му, се обърна вдървено и се запъти отново към бариерите.
Влакът дойде след три минути. Беше пълен, но не непоносимо претъпкан, тъй като пикът беше поотминал.
Кая си сложи слушалките в ушите, които предварително беше увесила на врата, и си пусна музика от телефона. Внезапно цялата шумотевица от метрото беше пометена от чистата музика на Майлс Дейвис. Кая въздъхна тихо. Така беше по-добре. Много по-добре. Само да не беше тоя врат.
Преди два дни рано сутринта, щом се събуди, си беше съвсем наред – без никакъв намек за предстоящото. Половин час по-късно се протегна към шкафа с чашите за кафе и нещо ужасно я преряза отзад на врата, приплъзвайки се към лявата плешка. Наложи се да седне на дивана – така силно и изневиделица я заболя, че й секна дъхът. Оттам насетне се приключи с непринудените движения на шията. И дума не можеше да става за това.
Болката се настани удобно, вдигна си краката на масата, както си беше с калните обувки, и си поръча едно малко – чисто. После още едно. После малкото стана двойно. И като всеки неканен, невъзпитан гост забрави да си тръгне. Никакви деликатни намеци, сподавени прозявки, дори директни приканвания не помогнаха. Никакъв аулин, нито аналгин. Нищо. Гостът възнамеряваше да поостане.
Сега, два дена по-късно болката не беше така остра, както в началото – милостиво се беше притъпила. Беше се притаила, притихнала в очакване, упорита и безмълвна, но със сигурност там.
Усещаше врата и горната лява част на гърба си като изгнили. Спеше зле – будеше се от болката, после се унасяше за кратко, докато не я пререже отново. Лежеше в тъмното, взирайки се в тавана, и чакаше. Какво точно чакаше, не беше сигурна. Беше сама в леглото, но не съвсем – нахалният гостенин вече беше част от нея, нейна сянка и верен спътник.
И сега в метрото със слушалките в ушите Кая внимаваше някой да не я бутне, не дай си Боже да я удари с лакът по гърба или врата. Притвори очи за момент, изкушена да елиминира морето от хора, но се почувства адски уязвима, още повече с болното място, и побърза да ги отвори.
Тогава го видя. В първия момент, разбира се, си помисли, че така й се е сторило. Игра на изнуреното й съзнание, коварен номер на очите й, помътени от безсъние. Примигна бързо няколко пъти, присви си очите, за да фокусира по-добре и се втренчи отново нататък. Мъжът беше в съседния вагон – прав, по средата като нея, с една ръка се беше хванал за хоризонталната тръба, опъната над главите на хората, с другата държеше книга и четеше, преодолял какафонията от звуци.
Не го беше виждала от колко – поне петнайсет години имаше, може и повече. Просто не беше за вярване. В този момент сюрреалистичната картина се размърда – мъжът пусна тръбата, за да отгърне страницата и Кая почти извика, смаяна и невярваща. Допря неволно устата си с ръка и се огледа крадешком. Никой не беше забелязал вълнението й, всеки си беше все така в своя си коридор.
Отново погледна към четящия мъж – повече не беше помръднал, напълно вглъбен в книгата. Не изглеждаше много по-различен от последния път, когато го видя. Поне от мястото, където беше, Кая не можеше да прецени дали времето е нанесло смъртоносните си драскотини или е бил пощаден. Някой бива ли изобщо пощаден, замисли се тя.
Болката дойде отведнъж, буквално я заслепи за момент, сетне черни петънца се разтанцуваха бясно пред очите й – Кая прехапа устни до кръв, за да не извика. Машинистът беше набил рязко спирачки, хората се залюляха като една гигантска вълна и някакъв възрастен мъж почти падна върху нея. По-точно върху гърба й. Човекът побърза да се извини, след като възстанови равновесието си, а Кая едва успя да промълви с побелели устни, че всичко е наред.
Щом се поокопити малко, трескаво се заозърта. Усещаше сладникавия вкус на кръвта в устата си, но поне болката беше поутихнала – можеше да се търпи.
Най-сетне го откри. Беше спрял да чете, книгата никаква не се виждаше – явно я беше прибрал в чантата за лаптоп, преметната на рамото му. Навярно следващата спирка беше неговата, защото вече не се намираше в средата на вагона, а чакаше търпеливо непосредствено до вратите.
Инстинктивно Кая се впусна напред, запровира се между хората с надеждата, че ще стигне до него преди да са се отворили вратите. Това не беше разумно, добре обмислено решение – нямаше време, нито желание, честно казано. Беше си чиста проба импулс напук на съскащия в ухото й, глас. Гласът на гостенина с калните обувки, който каканижеше като свекърва, че не е никак, ама никак добре да се вре сред всичките тия хора с прищипан врат, и то за какво?
Тук монотонният глас се накъсваше от възмущение, а и от искрено недоумение – за какво, наистина? Въобще тъпа, смахната постъпка – детинска и прочие.
Но Кая не чуваше. Разбутваше безцеремонно хората, устремена към целта си, сляпа и глуха за всичко останало. И когато се добра най-сетне до мястото – по нейна смътна преценка това трябваше да е мястото – без да изпуска от поглед мъжа, по-точно профила му, то беше само за да види безпощадно отворените врати и неговия гръб, който всеки момент щеше да се скрие в тълпата.
Кая спря току до прозореца от лявата страна на вратите, по-скоро се закова, неспособна да помръдне вече и сантиметър. Загледа се в отдалечаващия се гръб, напълно забравила за врата си и за всичко, и точно тогава си спомни. Божичко, това трябва да е било в някой друг живот, помисли си неволно.
Беше заявил, че ако някой ден се разделят, което никой от двамата по никакъв начин не допускаше, но все пак ако се случи, защото всичко се случва в тоя живот, неведоми са пътищата Господни, и после в някакъв бъдещ момент се срещнат случайно, няма да се разминат като непознати. А как, беше го попитала Кая. С усмивка, отвърна той. И се ухили, за да покаже нагледно.
И сега, в метрото, зад стъклото от лявата страна на вратите, през които излезе мъжът, излезе и не се обърна назад, за да продължи пътя и живота си, Кая се усмихна широко. Колкото повече гърбът му се смаляваше, без да се скрива напълно в потока от хора, толкова по-широко се усмихваше тя, докато накрая очите й плувнаха от усилие.
После гърбът изчезна, а метрото плавно потегли.
юли, 2018

четвъртък, 21 юни 2018 г.

Идва и си отива

“Той се ядосва, че е бил малък, когато вие сте били големи, но не, не е точно това, а по-скоро, че е бил безпомощен, а вие – силни, но не, и това не е, яд го е, че е бил зависим, а вие – необходими, и пак не е толкова това, колкото фактът, че когато ви е обичал, вие не сте забелязвали.“ 
                                                                      Мъртвият баща, Доналд Бартълми

Доста време почака, докато дъщеря й вдигна най-сетне.
- Тъкмо щях да затварям. Къде се тъдяваш?
- Бях на терасата, мамо, а телефонът беше в хола, който от своя страна е в другата част на къщата, както чудесно знаеш – търпеливо обясни момичето. – Би могла да звъниш малко по-дълго, нищо няма да ти стане.
- Знаеш, че не обичам да настоявам. Какво правиш на терасата?
Гласът на дъщеря й звучеше леко разтревожено – съвсем леко, почти невъзможно за улавяне, но безпогрешният радар на Кая засече това моментално.
- Ами на въздух, приятно е. Щяхме да сядаме за вечеря, но...
Замълча и майка й разбра, че наистина е разтревожена.
- Но? – подкани я припряно, за да няма време за баламосване.
- Окей, ще ти кажа, но все едно, че не съм ти казала. Баба смяташе, че ще се притесниш, затова ме помоли да не ти казвам.
- Тоест да ме излъжеш – не можа да се въздържи.
- Не, майко. Просто да не бия барабана. Да не казвам. Да премълча.
- Именно. Да ме излъжеш. Какво е то, за бога?
- Преди около час, най-много два дядо падна – явно като е ставал от креслото. Там го намерихме – до креслото на земята. Добре е, но иска да полежи там и му сложихме възглавница под главата.
- В момента лежи на земята? – Кая усети как гласът й се вдига до фалцет.
- Да, мамо. Така поиска. Добре е, спокойно. Не се шашкай.
- Слушай, ще ти звънна след минутка. Не си захвърляй пак някъде телефона, моля те.
- И все пак, баба беше прав...
Затвори и отиде до шкафа с алкохола. Бръкна с ръка към дъното и затърси слепешком, докато достигна бутилката уиски. Преди да развърти капачката хвърли поглед към часовника на стената – минаваше седем, значи беше окей. Сипа си два пръста, чисто, но размисли и добави още един, и отпи жадно. Веднага усети как й парна на езика, сетне прогори приятно гърлото и пое надолу. Въздъхна с облекчение. Набра отново дъщеря си.
- Още ли лежи? – застана права до френския прозорец с чаша в едната и телефона в другата ръка.
Погледът й се рееше напред, но нищо не виждаше. Вместо това слушаше съсредоточено.
- Да, баба каза да не го закачаме. Да си почивал – дъщеря й се беше поуспокоила като че ли, може би и от това, че разказа все пак на майка си за случилото се.
Вече не беше тайна. Вече нямаше страшно – нищо кой знае какво не беше станало.
- Добре, нека да полежи, но го наглеждайте. В края на седмицата ще минем с баща ти да те вземем на път за вилата.
- Нали щяхте след две седмици да ме вземете? – изненадана я попита дъщеря й.
Беше го решила за броени минути – между двете обаждания. Все пак се оказа, че не е добра идея да я оставят там.
- Просто ще отидем по-рано на вилата, ако баща ти има възможност, скъпа. Ще видим. Ще говоря с него и ще решим.
- Но, мамо, аз искам...
Момичето наистина звучеше разочаровано. Кая мразеше като станеше така, но нямаше избор.
- Казах – ще го обсъдим и ще решим. Ще вземем предвид желанието ти, но ти сама виждаш, че дядо ти никак не е добре. Искам да те помоля нещо.
Млъкна и се замисли. Имаше ли право да иска това от нея? Виж се ти къде си, когато той е на ръба на бездната – не си там, няма и да бъдеш, а молиш дъщеря си да ти свърши работата.
- Следващите дни, докато си там – започна колебливо – навъртай се край него, говорете си. Сигурно би му било приятно да си поговорите, макар дядо ти да не е от бъбривците. Но кой знае.
- Ама че ние си говорим през цялото време, дядо не млъква въобще – дъщеря й се засмя.
- Виж ти, това е нещо ново – Кая разсеяно проследи полета на един гълъб. – Радвам се в такъв случай. Ще затварям, скъпа. Доскоро.
Остави телефона на масичката и все така с чашата в ръка се върна до прозореца. Беше започнало да се смрачава – сградите отсреща губеха очертанията си и скоро щяха да се слеят с мрака.
И тогава се сети. Как е могла изобщо да забрави тоя сън? По-точно кошмар. Почти всяка нощ имаше кошмари и вече беше приела това като нещо нормално, като част от себе си и нощите си.
Този път беше с баща й. Не помнеше подробностите, нито подредбата на събитията в съня – вече, за разлика от преди, с напредването на деня все по-бързо и безвъзвратно забравяше целия сън. Опиташе ли се да си спомни, да възстанови сюжета, ставаше по-зле. Сякаш някой минаваше с гъба и изтриваше прилежно всичко наред.
Само дето сега нямаше какво толкова да се забравя, беше съвсем кратък, простичък кошмар – баща й го нямаше вече. Беше умрял, незнайно как – не се даваха обяснения, причини. Нямаше преди и след, нямаше причинно-следствени връзки. То беше факт, реалност, нещо настъпило, крайно и необратимо и това е.
Сега, застанала до прозореца, Кая ясно си спомни чувството. Не беше толкова чувство на скръб, колкото на неверие. Отричане. Простичка невъзможност да приеме действителността – този човек, който беше отсъствал цял живот, този път отсъства не само от нея, но и от този свят. Няма го. Липсва. Без шанс за поправяне на миналото – не че можеше да се поправи.
Кая усети познатото коварно изтръпване в ръцете – случваше й се понякога, особено ако държи нещо, както сега чашата. Стряскаше се, защото ставаше изневиделица, без предупреждение – просто ръката отказва за момент, вяла и ненужна, и няколко пъти за малко да изпусне онова, което държеше.
Прехвърли бързо чашата в другата ръка и приседна на ръба на дивана с лице към прозореца. И това идиотско дишане – от сутринта й беше станало така и в края на деня вместо да се оправи, се беше влошило. На няколко минути трябваше да си поема дълбоко, много дълбоко, с целите си дробове въздух, иначе имаше чувството, че ще се задуши. Пробва да не го прави, разбира се, знаеше, че всичко е само в главата й, но не издържа. Наистина усети, че ще се задуши. От усилието чак й се навлажняваха очите и се налагаше често да ги избърсва с ръка.
Това ужасно я дразнеше, влудяваше я направо, но не знаеше как да го спре. За последен път й стана така преди месеци и беше решила, че се е свършило веднъж завинаги с това. Да, ама не. Идва и си отива, когато си иска – като неканен, невъзпитан гост, който без да пита удобно ли е, нахълтва с мръсните си обувки и директно отива да си сипе едно. И се осведомява кога ще е вечерята. С намерението да поостане. Да се настани удобно на нейния диван в нейния хол и да забрави да си тръгне.
Телефонът рязко я изтръгна от мислите й. За малко да изпусне чашата.
- Вечеря ли? – мъжът й, както винаги, премина направо по същество.
- Мисля да пропусна, не съм гладна.
- Ще се забавя с германците. Ще ги водим на вечеря и може да се проточи. Мисълта ми е да не ме чакаш.
- Добре. А ти не ме буди като се прибереш.
- Всичко наред ли е?
Кая регистрира загрижеността му, беше искрена, но наистина не знаеше какво да отговори. Всичко беше наред, така изглеждаше. Откъде тогава беше това странно чувство на загуба?
- Да, предполагам. Отново ми стана това смахнато нещо с дишането. Побърква ме.
- Нещо случило ли се е, за да ти стане така? – вече не беше само загрижен, беше разтревожен като нея преди в разговора с дъщеря им.
- Не мисля. Знаеш, идва и си отива. Просто ще си легна, ще поспя и ще ми мине. До утре – и затвори преди да й отговори.
Изключи звука на телефона и го сложи да се зарежда. Окончателно беше решила да не вечеря, така че си изми зъбите и си легна. Дълго се въртя в леглото, нямаше как да заспи от непрестанните и все по-зачестяващи усилия да издиша и да почувства временно облекчение. Очите й плуваха, особено щом ги стиснеше – тогава направо потичаха сълзи, но вече не си правеше труда да ги бърше.

юни, 2018

понеделник, 11 юни 2018 г.

The great gig in the sky

“And I am not frightened of dying
Any time will do, I don't mind
Why should I be frightened of dying?
There's no reason for it
You've gotta go sometime
I never said I was frightened of dying”
Седна на един дървен стол на терасата – от ония старите, съвсем просто сковани: четири крака, тъничка седалка и облегалка, и си вдигна краката на парапета. Размисли и ги смъкна. Събу си чорапите и отново си вдигна краката. Така беше по-добре. Подухваше слаб ветрец и тя го усети как плахо погали босите й стъпала. Беше направо чудесно.
Насреща й имаше акация, до нея огромна липа. И двете бяха цъфнали и смесеното им плътно ухание се носеше из въздуха. В щедро разцъфналите цветове на акацията и липата пъплеха стотици пчели и ако се заслушаше, Кая можеше да долови монотонното им жужене. Работеха усилено, за разлика от нея. Притвори очи, забравила за тефтера в скута си. Мислеше да пише, затова излезе на терасата, но май нямаше да стигне дотам. Може би по-късно.
Другите отидоха на разходка до манастира, но тя предпочете да остане в къщата – уж да пише на спокойствие. А и да не остава сам дядото на мъжа й. Не беше никак добре, напоследък закъсваше все повече.
Преди, по време на обяда, го беше наблюдавала внимателно, докато другите разговаряха около масата. Мълчеше през цялото време, седнал, както винаги, начело. Кая допускаше, че може и да не ги чува съвсем. На няколко пъти клюмваше глава. Сега, когато всички бяха излязли, вероятно беше задрямал на кушетката в трапезарията.
Нещо бъзна край дясното й ухо и Кая рязко отвори очи. Беше се унесла, тефтерът й лежеше кротко на земята. Усети жажда – устата й беше пресъхнала след обилния обяд и тя се почуди дали да не си сипе още една чаша розе. Но пък не искаше да притеснява дядото в следобедната му дрямка. Реши да влезе в трапезарията на пръсти, колкото се може по-безшумно, победена все пак от жаждата.
Влезе в хола, оставяйки вратата на терасата отворена, прекоси боса коридора и надникна в трапезарията през полузатворената врата. Старецът действително беше легнал, но дали спеше, Кая не можеше да види от мястото си. Лекичко открехна вратата, която изскърца безжалостно – по дяволите, измърмора под нос – намъкна се в стаята и в крайна сметка се спря пред хладилника. Последно там видя да прибират розето.
Нарочно не погледна към кушетката, надявайки се човекът да е дълбоко заспал. Бързо намери бутилката и тъкмо се приближи към бюфета за чаша, когато едва не извика стресната. За миг се почувства като малка крадла, хваната на местопрестъплението, бузите й мигновено пламнаха.
- Какво е това? – гласът му беше строг и леко дрезгав, кой знае от кога не беше говорил.
Във всеки случай, откакто бяха дошли – няколко часа по-рано – тя поне за първи път му чу гласа.
- Розе – нещо средно между бяло и червено вино – опита се да му обясни, полуизвърната към него, все още с бутилката в ръка.
Вече не лежеше на кушетката, седеше като истукан, с изпънат гръб и с ръце, прибрани в скута.
- Знам какво е розе – сопна се старецът.
- Искаш ли?
Може би е бил заспал и тя го е събудила, така нахълтвайки. И затова е толкова кисел. А може и да не я е разпознал и да се чуди коя е тая непозната в къщата му. Не беше сигурна как да подходи.
- Женски питиета не ща – отсече той. – Но би могла да ми сипеш една водка – в дъното на хладилника, най-отдолу. Мислят си, като я крият там, че са по-тарикати от мен. Впрочем, по-добре една голяма, чиста – размисли след секунда.
Кая го погледна колебливо.
- Ама не ти ли е забр...
- Ти да виждаш доктори наоколо? – прекъсна я с нетърпящ възражение, глас. – А и няма за кога да се пазя вече. Не остана.
Подаде му чашата, трябваше бързо да реши дали да остане за компания или да се оттегли на терасата.
- Седни, какво стърчиш диван чапраз? Напрягаш ме така – бързо реши дилемата й.
Седна послушно на един дървен стол, като този на терасата, срещу стареца. Беше й неловко, все още се чувстваше като натрапница.
Той отпи шумно от чашата и въздъхна с наслада.
- Така е по-добре. Руснаците не са прости. Смешно е, като си помислиш, че на дъртак като мен с единия – не, направо с двата крака в гроба му се забранява такова удоволствие. Едно от последните ми удоволствия в тоя смахнат живот.
Кая погледна най-сетне стареца право в очите – те бяха ясни и спокойни. Ръцете му все така почиваха в скута, от време на време само протягаше дясната, за да отпие жадно от чашата.
- Има ли нещо, за което да съжаляваш? В живота си досега, имам предвид – попита го неочаквано, изненадана сама от себе си.
Откъде беше дошло това? Тя не знаеше.
Не отговори веднага, дълго време мълча и гледа упорито в чашата си. Кая се зачуди да не би да е задрямал, когато той се обади със съвсем бодър глас:
- Това, дето всички умници разправят, че за нищо не съжаляват и нищо не биха променили в живота си, е пълна идиотщина. От мен да го знаеш. Сами себе си заблуждават, охо, и още как. За много неща съжалявам в живота си, ей на – казвам го и ако сега можех, бих ги направил другояче. Само дето е късно.
- „Мъдростта идва, когато вече не служи за нищо“ – бавно изрецетира Кая.
Старецът кимна отсечено, сетне се извърна към прозореца и се загледа навън. Чашата му беше преполовена, а нейната едва начената. Беше я забравила.
- Сещаш ли се за нещо, което си искал много, а не си успял да направиш?
- Да отида на концерт на Флойд – отвърна бързо, без да се замисли.
Кая едва-що не бутна чашата си – тъкмо посягаше към нея.
- Сериозно?
- Сериозно.
- Имам идея. Момент – скочи от стола и след минута се върна с телефона си и чифт слушалки.
Седна този път на кушетката до стареца и му подаде едната слушалка.
- Знаеш ли какво е това?
- Ти как мислиш? – чевръсто закрепи слушалката в ухото си.
Кая порови малко в телефона, докато намери това, което търсеше. Още в самото начало на изпълнението по лицето на възрастния мъж се разля широка усмивка. Беше си затворил очите. Кая, която го наблюдаваше за реакция, също се усмихна.
От време на време го поглеждаше крадешком – лицето му беше съвсем изсушено от болестта, почти нищо не бе останало от едрия, респектиращ патриарх, който така добре си спомняше. Ръката му беше ледена – преди, когато му подаваше слушалката, я докосна за момент. Кожата по нея беше съвсем тънка и бледа, почти прозрачна като пергамент – сякаш кръв до нея не достигаше. И сигурно не достигаше.
Смъртта тук не идваше милостиво и отведнъж, а с влудяващо бавно пъплене, настъпваше постепенно с коварни, лениви крачки, за да може навярно тялото да свикне с присъствието й преди да нанесе решителния си удар. Протяжно умиране, това беше.
Но в този момент беше настъпило временно примирие – смъртта беше отстъпила леко встрани, за малко, наблюдаваща безпристрастно. За никъде не бързаше – имаше всичкото време на света, за какво да бърза? Можеше да почака малко, защо не. Леко отлагане и после неизбежното.
Очите на стареца светеха, нямаше го онзи помръкнал поглед отпреди, бузите бяха поруменели от удоволствие. Да, смъртта наблюдаваше все така търпеливо отстрани, но и донякъде учудена. И като че ли мъничко измамена.
- Харесва ли ти? – обади се тихо Кая, гледайки го в блесналите очи.
Той само кимна и в следващия момент тя усети хладната му, костелива ръка да стисва лекичко нейната. Изслушаха мълчаливо докрай изпълнението, после мъжът махна слушалката и се облегна замислен назад в кушетката.
- Имаш ли нужда от още нещо? – попита го Кая.
- Не, благодаря ти, мила. А сега ще те помоля да ме оставиш за малко. Мисля да подремна преди да се е прибрал панаирът.
Кая затвори внимателно вратата след себе си и се върна на терасата. Тефтерът още лежеше на земята. Седна на стола, облегна се назад и вдиша дълбоко липовия въздух. Загледа се в чистото юнско небе без ни едно облаче, лястовици се стрелкаха хаотично нагоре-надолу.
Преди, в трапезарията, се беше сетила за баба си. И нея болестта я беше изпила до неузнаваемост, преди да си отиде, макар че тя поначало си беше слабичка. Отиде си за три месеца, откакто й бяха поставили диагнозата. Бързо и милостиво, за разлика от дядото на мъжа й.
Така си мислеше преди. Едва сега започна да осъзнава, че може въобще да не е било така. Не е казано, че болестта започва да съществува с поставянето на диагнозата. Тя може да си е била там месеци, години по-рано, безшумна и притихнала, нямаща за къде да бърза. И да е настъпвала полекичка, малко по малко, без емоция, без припряност.
Кая си спомни как веднъж, година, след като баба й си отиде, беше срещнала на гробищата най-близката й приятелка. Жената й разказа на крак, докато стояха отстрани до гроба, за един от последните дни на баба й. Седели двете на дивана пред къщата, тоя стар диван, дето гледаше към градината, и в един момент баба й, вече съвсем слаба, почти призрачна, казала, че се страхува. И се разплакала.
Можеше само да гадае от какво се е страхувала баба й. От болестта? Болката? Смъртта? Всички заедно? Вече нямаше как да я попита. На тоя свят идваш сам и си отиваш сам. И когато си отиваш, пък другите остават, и ти знаеш, че остават, виждаш го, преди да затвориш за последно очи, макар че и техният ред ще дойде, и знаеш, че животът ще продължи и след теб, и без теб, всичко ще продължи без теб – каква страшна мисъл – няма как да не изпиташ онова прилепващо, смазващо чувство на самота.
Кая се взираше в небето, без да го вижда, защото в тоя момент беше на едно друго място, в едно друго време, седнала кротко до двете стари приятелки. Слушаше ги безмълвна, неподвижна, за да не издаде присъствието си и да ги стресне.
Може би това беше то. Когато някой ти каже, че съжалява за нещо в изминатия път досега или пък се страхува, да не го убеждаваш с всички сили да не съжалява и да не се страхува, защото той няма нужда от това. Може би е достатъчно да постоиш за малко с него, да послушате музика, нищо кой знае какво.
Кая се усмихна към съзерцаващото я небе. Беше се върнала. После се наведе и вдигна тефтера от земята.
*The great gig in the sky, Pink Floyd (1973)
юни, 2018

четвъртък, 31 май 2018 г.

Ритуали по подреждане на света

Щом стигна до края на комплекса, Кая се поколеба. Старият или новият път да хване? И двата водеха до детската градина, новият просто заобикаляше малко. Повечето пъти избираше него, тъй като беше по-слънчев, по-светъл – старият криволичеше между блокове и дървета и заради това беше усоен, особено през зимата.
Имаше и друга причина да предпочита новия път. Още в самото начало преди около две години, когато го асфалтираха и опънаха тротоари от двете му страни, бяха вдигнати за нула време и няколко гаража, долепени един за друг. Гаражите се намираха по средата на отсечката между комплекса и градината. Не бяха построени към някакъв блок, а ей-така, самостоятелно. Стърчаха самотно насред поляната – наоколо нямаше никакви сгради, само занемарената поляна, по-скоро бандърлък от избуяла трева и храсти.
С времето Кая разбра, че гаражите са предназначени за поправка на коли и подобни дейности. Не ставаше навалица обаче, рядко можеха да се засекат коли отпред. През повечето време нямаше изобщо, не се мяркаха и хора. Като цяло – пустош.
Но, оказа се, живот там имаше. Кая откри това с изумление още при първите си минавания покрай гаражите. Първо видя дървената колибка, набързо и несръчно сглобена, колкото да не е без хич, залепена за единия гараж. Проследи дебелата верига, която се подаваше от колибката и едва тогава забеляза кучето.
Беше се излегнало отстрани на дома си, защото това очевидно беше домът му. Приличаше на каракачанка – черно-бяло, доста едро и с голяма рунтава глава. Белите участъци трудно можеха да се нарекат вече бели, по-скоро пепеляви.
Навярно изпълняваше ролята на пазач, но повечето пъти, когато Кая минаваше оттам, не се виждаха хора, нито коли. Какво пазеше въобще, вързано и само, чудеше се тя. А и не изглеждаше особено свирепо, напротив – беше кротко и апатично.
За тия две години Кая не се реши нито веднъж да го доближи. Не беше сигурна защо. Неотдавна обаче дъщеря й направо я смая, като й призна, че понякога, като минава оттам с приятелките си, го доближава и погалва. Кая беше ужасена. Не го познаваш това куче, не знаеш какъв му е нравът, все пак е пазач, как ще го пипаш, заспори с момичето. Спокойно, мамо, мен кучетата никога не ме лаят. А то е толкова... потърси няколко секунди думата, толкова самотно там и старо. Струва ми се, че е много старо, каза дъщеря й.
Кая не се успокои, но можеше ли да надделее над дъщеря си. Не можеше. Впрочем и на самата нея й се струваше, че е доста възрастно. Винаги, когато го виждаше, то лежеше неизменно отстрани на колибката или вътре в нея, свряно в дъното.
Всеки път Кая спираше на тротоара и го гледаше известно време – секунди, може би минути. Когато беше извън колибката и не спеше, то я гледаше също с един напълно равнодушен поглед. После Кая отминаваше. Със сина си се връщаха по стария, лъкатушещ път – Мати предпочиташе него кой знае защо.
Постепенно това се превърна в някакъв странен ритуал, който Кая и кучето безмълвно спазваха. По-скоро Кая го спазваше – минава оттам, спира, гледат се, без да го доближава, не му говори, нищо не му казва, отминава – так-так, упорито и методично като сърцебиене, а кучето изглежда нямаше нищо против да е участник, макар и пасивен наблюдател, все така мълчаливо. Нито веднъж не я залая, не го чу да лае изобщо.
И този път, когато наближи гаражите, забави крачка и накрая спря току пред тях. Падаха й се от дясната страна. Сградата на градината се жълтееше малко по-нататък, там свършваше и поляната. Потърси с очи кучето, както обикновено, но там куче нямаше. Колибката си стоеше - синджир, излизащ от нея, нямаше, куче също нямаше.
Кая постоя объркана няколко минути, не можеше да разбере какво става, но и хора нямаше наоколо, за да ги пита. После тръгна отново, отначало бавно като в транс, сетне забърза, за да не закъснее за сина си. Може би просто не го е видяла, мислеше си трескаво, докато газеше напряко през поляната. На места тревата стигаше до кръста й. Може би е било зад колибката, скрито на сянка или някъде наоколо. Няма къде да отиде, все пак там живееше през цялото това време.
Почти на бегом стигна до градината, без да вижда пътя, по памет, напълно унесена в мисли. Мати се възпротиви да минават по новия път на връщане, но сега Кая не отстъпи.
- Трябва да проверя нещо – съобщи му кратко.
За да стопира роптаенето, го заразпитва как е минал денят му, но всъщност не го слушаше. Беше нетърпелива да стигнат до гаражите и почти влачеше момчето за ръка.
- Какво има тук? – чу гласа на сина си по едно време.
Кая се сепна. Кой знае откога стояха на тротоара, но тя не смееше да се доближи. Все пак никога не го беше правила. Това не влизаше в тайния им ритуал. А сега трябваше да наруши неписаното правило, нямаше как.
- Изчакай ме за минутка – каза през рамо на момчето и слезе неуверено от тротоара на поляната за пръв път от две години насам.
Сякаш й се мярна човек в единия от гаражите. В движение хвърли поглед на колибката, за да се увери, че е наистина празна. Наистина беше празна, по-празна нямаше накъде и около нея нямаше куче, нямаше нищо.
Някакъв мъж в работен гащеризон се мотаеше вътре. Кая застана на прага, без да прекрачва.
- Извинете, може ли за момент?
Видимо го стресна, явно не очакваше никого.
- Кажете? – обади се раздразнено с гръб към нея.
Събираше някакви инструменти в една кутия и не сметна за необходимо да прекъсва това заради нея.
- Какво стана с кучето? – попита направо и хвърли бърз поглед навън към тротоара.
Мати чакаше търпеливо, където го беше оставила, и гледаше към нея. Както тя и кучето преди се гледаха, помисли си за момент и му помаха.
- Кое? – мъжът благоволи да се обърне и я погледна неразбиращо.
- Кучето, което живееше тук, в колибката – къде е сега?
- А-а, ами шефовете си го взеха и оттам насетне не знам.
- Шефовете?
- Аха, махат ни оттук – тия от общината. Нещо не било съвсем наред и трябва да се местим.
- И са си взели кучето? – Кая настойчиво го изгледа.
- Сигурно, щом го няма.
Мъжът повдигна рамене и се обърна отново към инструментите. Кая постоя още малко, после се запъти към тротоара. Синът й я погледна въпросително.
- Готово, тръгваме си – бодро обяви тя.
- Къде е кучето? – попита Мати.
- Как разбра?
- Видях кучешка колибка. Къде е кучето? – повтори въпроса си синът й.
- Не знам, Мати. Това се опитвах да разбера.
- Кога ще си вземем куче?
- Когато заживеем в къща. Куче в апартамент си е жива агония за кучето.
- Тогава коте или нещо подобно, както Бела преди – момчето спря насред пътя и погледна майка си право в очите.
Кая премигна, за момент видя жълтия настойчив поглед на Бела. Толкова пъти за тия три години, докато беше с тях, се бяха гледали продължително в очите, толкова пъти Кая се беше питала какво иска да й каже, защото виждаше в очите й, че нещо й казва, определено й казваше нещо, и немигащо я гледаше и тя, за да улови и разгадае нещото, да разбере, да проумее това мълчаливо общуване между котка и човек, не, между Бела и нея – това беше друго, беше различно, защото Бела не беше просто котка, а сега вече това бе свършило, както всичко на тоя свят свършва рано или късно. И Кая никога нямаше да разбере какво искаше да й каже Бела, защото на първо място беше котка, макар и повече от това, и на второ място, Бела вече я нямаше.
Не отвърна нищо на Мати, вместо това го хвана отново за ръката, стисна я силно. Техният таен знак. Ритуали и знаци по подреждане на света, с още един по-малко.
Бяха стигнали до комплекса, когато усети безпогрешно онова смазващо ухание на отиваща си пролет.
- Виж, липите са цъфнали – каза тя.
май, 2018

вторник, 22 май 2018 г.

Опитомено

Тръгна да излиза за кафе, но на вратата почти се сблъска с дъщеря си. Имаше онова гузно изражение на лицето, от което Кая винаги заставаше нащрек – виновната усмивка, обикновено съобщаваща неща, които не са окей за майка й. В ръцете си държеше някакво птиче, виждаше се само пепеляво-черната му глава.
- Сигурно се шегуваш – изохка Кая и отстъпи назад.
Внезапно се беше отказала от кафето.
- Само ме изслушай, без да ме прекъсваш.
Дъщеря й захвърли раницата си на пода в коридора и се шмугна покрай нея, пренебрегвайки яростния й поглед. Влезе в хола и седна внимателно на дивана с птичето в скута си. Пое си дълбоко въздух. Нямаше да е лесно.
- Значи излизам от училище и точно до главния вход го виждам под едно дърво, на земята.
- Паднало е от дървото, скъпа – прекъсна я майка й. – Грешка е, че си го взела.
- Не, не. Огледах хубаво дървото. Нямаше гнездо, нямаше никаква птица въобще. Нямаше и как да го оставя там, мамо. Щяха да го докопат котки и кучета. Или деца.
- А ние тук, разбира се, спасяваме животни наред, никакъв проблем.
Започваше да се ядосва. Не можеше да повярва, че отново минават през това.
- Нямаше как да го оставя там, мамо – повтори търпеливо момичето, докато галеше птичето по главата.
Сетне продължи припряно, за да избегне ново прекъсване.
- Минах и през ветеринарния кабинет с него. Прегледаха го и казаха, че е напълно здраво. Даже не ми взеха пари, вече ме знаят. И се оказа, че е свраче, но не са сигурни дали мъжко или женско – ухили се дъщеря й. – Но е мъничко, затова още не е черно-бяло като възрастните. Посъветваха ме да огледам мястото, където съм го намерила – за майка му – но аз и без това я свърших тая работа преди. Така че казаха, че мога за известно време да го гледам вкъщи, докато поотрасне. Дадоха му вода с една пипетка и ми показаха как да му отварям човчицата, за да го правя и аз после.
Беше се задъхала и се наложи да спре за момент.
- И са те уверили, че е напълно здраво? – майка й я гледаше със съмнение и клатеше глава. – Как точно са разбрали, че едно птиче е напълно здраво?
Дъщеря й объркано я погледна, но бързо се окопити.
- Ами така. Прегледаха го и така казаха, нали са доктори. Това им е работата. Няма рани, крилцата са наред, просто не са пораснали, за да може да лети. Всичко изглежда наред. Ще го гледаме тук.
- Не, няма да го гледаме тук – ядно натърти Кая. – Остава за ден-два. Птица не може да се гледа в стая, за клетка да не говорим.
- Но то е мъничко, не може да лети още. А и на терасата ще бъде, не вътре. И като порасне и се научи да лети, ще излита и ще се връща, ще видиш. Ще бъде моето опитомено свраче.
- Не, няма как да остане толкова. Ден-два, не повече.
- Не, ще остане – заинати се момичето.
Това можеше да продължи до безкрай. Кая усещаше, че се задава леко главоболие. Отначало леко, а сетне щеше да стане свирепо, ако не вземе навреме аналгин. Приплъзваше се коварно, на стъпки откъм тила, покрай слеопоочията, докато накрая обхванеше цялата й глава и запулсира безмилостно. Стигнеше ли се дотам, нямаше да има смисъл от хапче.
Нямаше какво да се прави, винаги ставаше така. Наумеше ли си нещо дъщеря й – край.
- Отивам за брат ти. Свраката – на терасата и само там – процеди от вратата и я хлопна след себе си.
Това беше временно примирие - компромис, но за малко в опит да избегне задаващото се главоболие.
Когато се върнаха час по-късно със сина й, момичето вече беше настанило птицата на терасата. В едно кашонче, кой знае откъде изкопано, беше постлало кърпи, за да му е меко, беше сложило дори малко кухненско фолио – да има нещо лъскаво, защото свраките обичат лъскави неща – беше горда, че се е сетила за това, вода в капачка от буркан и малко надробен хляб. Кая надзърна в детската – дъщеря й пишеше домашни, надвесена над бюрото и не видя майка си.
Отиде до терасата и погледна през стъклото, без да отваря вратата. В средата на кашона върху кърпите стоеше сврачето, право и неподвижно. След половин час го провери отново – не беше променило позата си, изобщо не беше помръднало. Този път Кая отвори вратата и излезе на терасата, безшумно, за да не я чуе дъщеря й.
Клекна до кашона и се взря замислено в птичето. Дали наистина беше съвсем здраво, почуди се. Така изглеждаше, само дето не ядеше и не пиеше вода. Може би просто е уплашено, още повече без майка си. Може би като легнат всички и остане напълно само, без да му виси някой постоянно над главата, ще се успокои и ще хапне.
Протегна предпазливо ръка, да не го уплаши, и го погали с върха на пръста си по главичката. Беше покрита с много къса перушина, направо пух – наистина беше съвсем малко. То потрепера за момент и пак застина.
По време на вечеря момичето няколко пъти ставаше от масата, за да го провери. Кая се улови, че прави същото – мине не мине малко време и уж нещо да свърши на терасата, се повърташе наоколо. Нямаше промяна обаче, трохите си стояха непокътнати.
Вече беше минавала оттук, знаеше го тоя път и знаеше как ще свърши. Но можеш ли да я разубедиш или спреш – не можеш. Кая не можеше. Миналата година равносметката беше една чайка и един гълъб. Неспасени, разбира се. В началото на тази година – котката им, внезапно посред нощ, за секунди, докато мъжът й е в командировка. Оставяйки ги с разбити сърца.
И всеки път едно и също – това горчиво, невъзможно за преглъщане, чувство на безсилие и гняв. Този път трябваше да е по-различно, просто трябваше – Кая не беше сигурна защо толкова трябва, просто й беше писнало някакви животни и птици все да умират в ръцете й.
По-късно, когато ги сложи по леглата, дъщеря й се провикна от детската:
- Да го провериш, преди да си легнеш. Ако има нещо, ме събуди.
Да бе, направо ще те събудя, помисли си Кая, и изкрещя в отговор от хола:
- Добре. Хайде, тихо вече.
Чете до късно, буквите вече се мержелееха пред очите й и накрая се предаде. Остави книгата и угаси лампата, но се сети за сврачето и светна отново. Не можеше да повярва, че го беше забравила. Отиде боса до терасата и надникна през затворената врата. Не можа да види нищо в тъмното – само кърпата, с която дъщеря й беше завила птичето, се белееше.
Кая светна лампата на терасата и излезе, потрепервайки от нощния хлад. Не беше студено, все пак беше май, но не бяха настъпили и топлите летни нощи. Клекна до кашона и повдигна с пръсти кърпата.
Птичето вече не стоеше право на краката си, вместо това беше легнало на една страна с отворени очи, гледащи някъде напред. Празен поглед – Кая го познаваше тоя поглед. Това беше от ония неща, които, щеш-не щеш, няма как да се забравят.
Усети внезапно пробождане в стомаха. И то й беше познато. Наведе се, колкото е възможно по-ниско над кашона и присви очи в мъждивата светлина. Втренчи се немигащо в гърдичките на птицата.
Не помръдваха. Не можеше да повярва. Побутна я за всеки случай веднъж-дваж – нищо. Тогава я зави отново с кърпата, този път с главата, угаси лампата и влезе вътре. Това беше.
После, докато лежеше неподвижно в леглото, стиснала очи и зъби, се сещаше отново и отново за думите на втеринаря. Напълно здраво. Тогава какво стана, по дяволите, от какво умря тая скапана птица? Просто ей така, както си стои. Някакъв хладен гняв я заливаше и я душеше. Накрая заспа.
Сънува кошмари, както обикновено, и на сутринта се събуди преди алармата с размътена глава и същия бяс, с който заспа. Чу някакъв шум откъм детската, напрегна се и разбра, че дъщеря й плаче. Плачеше съвсем тихо, с пресекващи хлипове.
Аз й казах, помисли си трескаво Кая, казах й, предупредих я, както всеки път, тя го знаеше това и въпреки това не ме послуша. Казах й, че е грешка. Обърна се на другата страна в леглото и се загледа в отсрещната стена. Плачът стихваше, но после наново се усилваше.
Алармата на телефона звънна, Кая се пресегна изпод завивките и я изключи, но не стана.
май, 2018

сряда, 16 май 2018 г.

Животът продължава и прочие


- Всяка година идват по едно и също време – между осми и дванайсети април – обади се вуйна й.
Двете стояха прави под сайванта и гледаха нагоре към стряхата, където на почти равни разстояния имаше четири лястовичи гнезда. Вуйна й пушеше, както обикновено.
- Точно тогава? – смая се Кая.
- Точно тогава. Ето – днес е десети, значи до вдругиден ще са тук. Преди много им се дразнех като цапаха цимента, всеки ден се налагаше да го чистя – баба ти и тя – но вече не се дразня.
- Как така?
- От годините ще да е – усмихна се вуйна й и угаси цигарата в пепелника, скрит между саксиите. – Омеквам явно. А да видиш малките, като са се излюпили и не могат още да летят – надничат надолу от гнездото, няколко наредени главички, пухени такива едни, съвсем мънички. Ти ги гледаш отдолу нагоре, те те гледат отгоре надолу.
Децата тичаха из градината като отвързани, гонеха се, гонеха и котките, надавайки радостни възгласи, щом приклещеха някоя.
- А ти как си? – Кая се обърна към вуйна си и внимателно се вгледа в умореното й лице.
- Твърде добре – отвърна по навик тя и се засмя. – От известно време насам започнах да пия вечер по една капачка ракия за кръвното.
- Сериозно?
Кая не помнеше вуйна й някога да е близвала алкохол.
- Нали беше с ниско кръвно като мен?
- Преди бях. Цял живот, кажи-речи. Последните няколко години започнах да го качвам и оттам да ми се върти главата. Ужасно е. Нищо не мога да свърша като хората, като стане тъй. Ама с една капачка ракия, не повече, се оправям.
- Аз не мога да мина с една капачка – усмихна се Кая. – Слизали ли сте скоро към центъра?
- През центъра минаваме само на път за гробища. Онзи ден отидохме, а не бяхме ходили повече от месец, и не можех да повярвам колко нови некролози имаше на входа. Повечето на наши набори. Просто да се чудиш какво става – замислено добави жената и изведнъж се разбърза: – Отивам да набера копър за таратора.
Кая я проследи с поглед, докато стигна правоъгълника с копъра, после се обърна да влезе вътре, но видя вуйчо си, седнал на дивана, и отиде при него.
Този диван беше едно от любимите й места тук. Стар, но здрав диван, кой знае на колко години и откъде дошъл. Къщата беше дълга – все едно някой я е дърпал в двата края, докато стигне този си вид, и същевременно построена на две равнища – стъпаловидно. В по-ниската част бяха кухнята, трапезарията и спалнята на баба й. В горната част имаше още две спални – едната на вуйчо й и вуйна й, другата на братовчед й.
Диванът се намираше в горния край, навън и отпред, току под прозорците на едната спалня и гледаше към градината, която от своя страна се простираше от единия до другия край на къщата, също толкова дълга, а освен това широка.
- Има ли много работа? – попита Кая, сядайки до мъжа.
Той пушеше – двамата с вуйна й бяха страстни пушачи – и гледаше замислено градината.
- Работа винаги има, особено напролет. Но реших, че няма да избяга – пошегува се той и погледна косо към племенницата си. – Пишеш ли още?
- Рядко. Все ми изникват други неща и не остава време.
- Глупости – отсече мъжът. – Това са пълни глупости. Няма да позволяваш на нищо да измества писането ти.
- Наскоро прочетох някъде, че животът едва стига да станеш добър и в едно нещо. Така че трябва да внимаваш в какво ставаш добър.
Вуйчо й кимна, все така с поглед, блуждаещ напред.
- Когато беше погребението на баба – обади се Кая – аз седях на тоя диван през почти цялото време преди да тръгнем за църквата и странно защо в паметта ми все ми изникват лястовичките.
Мъжът не каза нищо, вместо това я погледна въпросително.
- Те бяха дошли вече – продължи Кая – и даже имаше малки. Това помня със сигурност, имам предвид, че се бяха излюпили лястовичета. И всички те – и родители, и малки – вдигаха невъобразим шум, цвърчаха като полудели. Навярно това ми се е запечатало толкова ярко в съзнанието заради контраста с мълчанието на хората, които бяха дошли за изпращането.
- И контраста между раждането и смъртта – каза вуйчо й, докато се мъчеше да запали нова цигара.
- Преди малко вуйна ми разправяше как години наред се ядосвала на лястовиците, дето цапат цимента, но вече не.
- Даже като наближи времето за пристигането им, което впрочем, е тия дни, почва само за това да говори – засмя се мъжът. – И баба ти, спомням си, им се ядосваше, че трябва да чисти под тях, но бързо й минаваше. То за всичко й минаваше бързо.
Погледът на Кая се рееше из двора, докато накрая се спря на липата – точно насреща им беше царевицата, а вдясно, където тя свършваше, имаше огромна, достолепна липа, в сянката на която обичаше да се просва по гръб, направо на топлата земя и да зяпа лениво преминаващите облаци. Обичаше и монотонното жужене на стотиците пчели, скрити в короната й, и този опияняващ аромат на минало и спомени.
- Каква е историята й? – попита тя.
- М?
- На липата – посочи нататък към дървото.
- Посадихме я с баба ти малко преди да замина за казармата. Преди близо четирийсет години. Това е историята й, друго няма. После като порасна, обирахме липовия цвят и го разстилахме да съхне върху вестници. Вестниците слагахме на кревата – и вуйчо й махна с ръка към двойното желязно легло в долната част на къщата, навън под сайванта.
Това легло беше там, откакто Кая се помнеше. Някога, много отдавна вероятно се е ползвало за спане и се е намирало в къщата, разбира се, както се полага на всяко легло, но после е било заменено с ново и са го преместили там.
Кая добре помнеше, че като беше малка този грохнал креват служеше на нея и другите деца за техните си детски игри, както и за легло на котките, които винаги са били по много тук, от пет нагоре. Този креват, хем вече ненужен и безцеремонно изхвърлен, хем отново ползван за други цели, беше здраво свързан с историята на липата, къщата и хората, живели в нея.
- А сега вече липовия цвят го прибираме вътре. На баба ти на леглото – завърши мъжът и се надигна тежко от дивана. – Вуйна ти ни вика за обяд.
- Върви. Ще дойда след минутка.
Кая затвори очи и се отпусна назад. Подухваше слаб вятър – тя не виждаше, но чуваше шумоленето на листата по липата. Цвят още нямаше, беше рано за това, но много скоро пъпчиците щяха да се разтворят, да привличат стотиците пчели, да ухаят нетърпеливо, смазващо и отчаяно, и накрая да прецъфтят унили.
Лястовиците щяха да си дойдат, както всяка година – между осми и дванайсети април – и празните гнезда да се напълнят с лястовичета, с глави наредени едно до друго като мъниста. Царевицата, която все още беше крехки, зелени стръкчета, щеше да порасне, да избуи и също да шумоли при лек вятър, както липата сега.
Всичко продължаваше, устремено право напред, няма как да е иначе, и ако останеш и забиеш пети на едно място, като магаре на мост – тогава какво?
Тогава ще виждаш, с очите си ще виждаш как всичко цъфти, расте, променя се и отива нататък, където и да е това нататък, а ти ще оставаш назад, ще се смаляваш, смаляваш, докато накрая неизбежно се превърнеш в точка и просто спреш да съществуваш за околния свят. Ти ще съществуваш, разбира се, там назад, но не и за другите, понеже няма да те виждат. Най-много да виждат точката, но и това не е сигурно. Известно време ще се чудят къде се дяна, а после ще забравят. Това е толкова човешко – да забравят. Ще ги поеме техният коридор, тяхното настояще, сетне и бъдещето. Споменът за теб ще избледнява, докато накрая изчезне напълно.
И всичко това, защото си си казал: „Отказвам да си взема нова котка, след като умря моята. Отказвам да сменя тоя човек, дето си отиде, с някой друг. Отказвам да си изхвърля леглото навън, за да си купя ново, или пък дивана. Отказвам да заменям старото с ново, изхабеното, скъсаното, счупеното със здраво, стабилно, надеждно. Отказвам да забравя. Плюя на това. Отказвам да продължа напред, само защото всички го правят.“ И прочие, и прочие.
Кая се сепна и отвори рязко очи. Децата я викаха от долната част на къщата за обяд.
Понякога е достатъчно просто да направиш няколко крачки, за да не останеш точката, която постепенно изчезва в далечината. Нищо кой знае какво – само няколко крачки. Нищо не ти пречи после да се върнеш там, откъдето си тръгнал, щом така искаш и ти е добре. Баланс е нужен – отдалечаваш се, но не прекалено. За да не изчезнеш преди да му е дошло времето за това.
Кая стана от дивана и тръгна надолу, знаейки, че като стигне до трапезарията, ще си е възвърнала нормалните размери.

май, 2018