четвъртък, 18 декември 2014 г.

Маркес

" Още с връщането от сватбеното пътешествие Фермина Даса започна да подбира облеклото на мъжа си в зависимост от времето и случая и да го подрежда на един стол от предната вечер, за да го намери готово, като излезе от банята. Не си спомняше откога бе започнала да му помага да се облича, а накрая изцяло да го облича и съзнаваше, че в началото го беше правила от любов, но от пет години насам трябваше да го прави така или иначе, защото той не можеше сам да се облече. Наскоро бяха отпразнували златната си сватба и не знаеха какво е да живеят един без друг нито за миг или да не мислят един за друг и то им се струваше все по-невъзможно с напредването на старостта. Нито той, нито тя можеха да кажат дали взаимната им грижовност се дължи на любовта или на удобството, а и никога не бяха се запитвали за това с ръка на сърцето, защото и двамата открай време предпочитаха да не знаят отговора. Тя малко по малко бе откривала неувереността в крачките на мъжа си, промените в настроението му, пукнатините в паметта му, скорошния му навик да хлипа насън, но не ги възприе като безспорни признаци на окончателната ръжда, а като щастливо завръщане към детството. Затова не се отнасяше с него като с труден старец, а като с възрастно дете и тази измама беше като провидение за двамата, защото ги спасяваше от съжалението.
Съвсем различен би бил животът за двамата, ако навреме бяха узнали, че по-лесно се избягват големите брачни катастрофи, отколкото дребните неприятности на ежедневието. Но и двамата научиха едно: че мъдростта идва, когато вече не служи за нищо. В продължение на години Фермина Даса бе понасяла с раздразнение жизнерадостното разсъмване на мъжа си. Тя се вкопчваше в последните нишки на съня, за да не се изправи пред неизбежността на една нова сутрин, изпълнена със злокобни предзнаменования, докато той се събуждаше с невинността на новородено: всеки нов ден беше за него още един спечелен ден. Чуваше го да се събужда с петлите и първият му знак за живот беше едно съвсем безпричинно кашляне, което сякаш имаше за цел да я разбуди. Чуваше го да мърмори, само за да я обезпокои, докато търсеше опипом чехлите си, които трябваше да са до леглото. Чуваше го как се запътва към банята, залитайки в тъмното. След един час, който той прекарваше в кабинета си, а тя отново заспиваше, го чуваше как се връща да се облече, все още без да пали светлината. Веднъж в една салонна игра го попитаха как би определил сам себе си и бе отвърнал: „Аз съм човек, който се облича на тъмно.“ Тя го чуваше и знаеше, че той може да избегне всеки от тези шумове, но го прави нарочно и нарочно се преструва, тъй както тя беше будна, а се преструваше, че спи. Мотивите му бяха оправдани: той най-много се нуждаеше от нея — жива и съобразителна — именно в тези неспокойни мигове.
Никой не умееше да спи така изящно като нея: сякаш изобразяваше движение от танц, вдигнала ръка на челото, но и нямаше по-свиреп човек от нея, когато прекъснеха усещането й, че спи, макар вече да не спеше. Доктор Урбино знаеше, че тя следи и най-малкия негов шум и дори може да му е благодарна, че има кого да обвинява за такова ранно събуждане в пет сутринта. Това до такава степен беше вярно, че в редките случаи, когато той трябваше да опипва, понеже не намираше чехлите си на обичайното място, тя изведнъж се обаждаше с глас като от просъница: „Снощи ги остави в банята.“ И веднага, с разбуден от гняв глас, негодуваше:
— Най-голямото нещастие в тази къща е, че не може да се спи.
После се обръщаше в леглото, запалваше светлината без никаква пощада към себе си, доволна от първата си победа за деня. Всъщност то беше игра и на двамата, митична и извратена, но тъкмо затова укрепваща: едно от многото опасни удоволствия на опитомената любов. Но точно заради една от тези простички игри тридесетте години съвместен живот за малко да свършат, защото един прекрасен ден в банята нямаше сапун.
Започна се обичайно, както всяка сутрин. Доктор Хувенал Урбино се бе върнал в спалнята — тогава той още се къпеше без чужда помощ — и започна да се облича, без да пали светлината. Тя, както винаги в този час, се намираше в своето топло ембрионално състояние, дишаше незабележимо, със затворени очи и с ръка, вдигната на челото като в свещен танц. Полуспеше, и той го знаеше. След дълго шумолене на колосан лен в тъмнината доктор Урбино заговори на себе си:
— Вече цяла седмица се къпя без сапун — каза.
Тогава тя се разбуди напълно, сети се и се изпълни с ярост срещу целия свят, защото наистина бе забравила да сложи сапун в банята. Преди три дена бе забелязала, че няма, но вече беше под душа и реши да сложи след това, но забрави до другия ден. На третия ден стана същото. И всъщност не беше минала цяла седмица, както той твърдеше, за да утежни вината й, но все пак три непростими дни, и яростта, че я бяха хванали в грешка, я изкара извън кожата. Както винаги, тя се защити чрез нападение.
— Ами аз пък се къпах всичките тези дни и сапун винаги имаше— изкрещя тя, извън себе си.
Въпреки че той прекалено добре познаваше методите й на война, този път не можа да ги понесе. Намери някакъв служебен претекст и отиде да живее във вътрешното отделение на Болницата на милосърдието и се появяваше вкъщи само следобеда, за да се преоблече преди посещенията по домовете. Усетеше ли го да идва, тя отиваше в кухнята и се правеше, че върши нещо, докато не чуеше по улицата тропота на конете с файтона. През следващите три месеца, всеки път щом се опитваха да изяснят недоразумението, те само го изостряха още повече. Той не се съгласяваше да се върне вкъщи, докато тя не признае, че сапун в банята не е имало, а тя не се съгласяваше да го приеме, докато той не признае, че нарочно е лъгал, за да я тормози.
Инцидентът, разбира се, им даде възможност да си припомнят и много други дребни спорове от толкова други безпокойни утрини. Едно озлобление предизвикваше друго, отваряха стари белези и ги превръщаха в нови рани, докато се сепнаха от съкрушителното разкритие, че през дългите години на съпружеска борба бяха отглеждали единствено ненавист. Накрая той предложи да се изповядат заедно, ако трябва и пред господин архиепископа, и нека сам бог реши като последен арбитър дали е имало сапун, или не в сапуниерата на банята. Тогава тя, която винаги имаше здрави нерви, този път ги изпусна с един исторически вик:
— По дяволите господин архиепископа!
Ругатнята разтърси града из основи, породи приказки, които не беше лесно да се опровергаят, и бе включена в народния говор като припев от сарсуела[6]: „По дяволите господин архиепископа!“ Осъзнала, че е минала границата, тя изпревари очакваната реакция на съпруга си и го заплаши, че ще се пренесе сама в старата къща на баща си, все още нейна, въпреки че я даваха под наем за канцеларии. Не беше преструвка: тя наистина искаше да си отиде, без да я интересува публичният скандал, и мъжът й навреме го разбра. Той нямаше смелост да се опълчи срещу предразсъдъците си: отстъпи. Не в смисъл да признае, че е имало сапун в банята, защото би било извращение на истината, а да продължи да живее в същата къща, но в отделна стая и без дума да си продумват. Така се и хранеха, като заобикаляха положението умело и си предаваха съобщения по децата от единия до другия край на масата, без те да усетят, че родителите им не си говорят.
Тъй като кабинетът нямаше баня, споразумението разреши и конфликта с утринните шумове, защото той влизаше да се къпе, след като подготви лекциите си, и действително внимаваше да не събуди съпругата си. Много пъти се сблъскваха пред банята и се редуваха да си измият зъбите преди лягане. Бяха изминали четири месеца. Веднъж той се излегна на брачното легло да почете, докато тя излезе от банята, както често се бе случвало, и заспа. Тя си легна до него доста нехайно, за да го събуди и го накара да си отиде. Той се поразбуди наистина, но вместо да стане, загаси нощната лампа и се намести по-удобно на възглавницата си. Тя го разтърси за рамото, за да му напомни, че трябва да си отиде в кабинета, но той се чувствуваше така добре отново в пухеното легло на дедите си, че предпочете да се признае за победен.
— Нека да остана — каза той. — Да, имаше сапун.
Когато си спомняха този епизод, вече в подножието на старостта, нито той, нито тя можеха да повярват в смайващата истина, че това е било най-сериозният раздор в половинвековния им съпружески живот и единственото нещо, което бе вдъхнало и у двамата желание да се спогодят и да заживеят по нов начин. Дори вече остарели и укротени, те избягваха да извикват този спомен, защото едва зарасналите рани отново почваха да кървят, сякаш бяха от вчера. "
Любов по време на холера, Маркес

Няма коментари:

Публикуване на коментар