сряда, 22 януари 2014 г.

Диван

Виждам я седнала до мен на масата. Аз на дивана, тя на стола до мен. Рядък момент, когато не шета нещо. Винаги си действа, било то в градината, готвене или друго. Винаги. Така я помня. Ръцете все трябва да са заети, да вършат нещо. Иначе не знае какво да прави с тях. Неловко й е и се чуди къде да ги дене. Сега по изключение е седнала и не прави нищо. А може и да е правила. Да е чистила ориз примерно или нещо подобно. Понякога паметта е страшно ненадеждна. Не съм сигурна как стигнахме до темата за женитбата й. Разказва ми как са я оженили за дядо ми, без да го познава. Ама хич. Без да го е виждала изобщо някога преди. Едната й сестра помогнала за сватосването. Натоварили я на влака с малко багаж и без да подозира, че всичко е предварително договорено, тръгнала. Към някакво непознато село на другия край на страната. Към един непознат мъж. Звучи ми така налудничаво, че не спирам да ахкам. Мислех, че тия неща се случват само по романите и филмите. Не и в моето семейство. А да разбера чак сега. Със сигурност ми разказа още и сега се ядосвам на себе си, че не си записах всичко. Цялата история с всичките й цветове и нюанси, факти и емоции. Дяволски добра история от самия извор. Такива истории трябва да се разказват, за да не се забравят. Да не останат на тавана и да прашасат. Трябва да се изкарат на светло, да се отупат от паяжината и праха, и да оживяват. Почти я виждам там във влака, преди толкова много години, с малкото си вързопче и свито сърце. И сестра й. Дали й е простила после? Попитах ли я, не помня, по дяволите. Мисля, че ми каза, че й се е приискало да слезе от влака, щом разбрала накъде я водят. Да слезе или да скочи? Съществена разлика. Променя рязко цялата история. Каква история, променя бъдещето. Нейното. Нашето. На децата й. Домино. Верижна реакция. Едно единствено решение задвижва редица от събития. Едно действие, избор, както искаш го наречи.
Сега, в този момент, с тефтера в ръка бих я попитала толкова неща. Толкова важни детайли. Бих я помолила да ми опише как се е чувствала. Страх, да, неизбежно, но какъв вид, с какъв вкус и мирис. Отчаяние, тревога, но от кои. Плътни или едва доловими. Такива неща. Бих я попитала, но не мога вече. Мога само да предполагам, да си представям, да фантазирам. Това го мога. Мога да хвана историята и да я доизмисля, разкрася, да добавям, да я оцветя, където избледнява. Да я пренапиша и изживея от първо лице, единствено число, ако щеш. Мога, но не искам. Все едно да искаш да изживееш живота на детето си. На дъщеря си. Същото е. Безумно като идея, но често срещано.
Такива неща не трябва да се пипат. Трябва да се оставят такива, каквито са. Нищо, че знаеш много малко. Пренебрежително малко, клонящо към нула. Към минус безкрайност. Нищо, че има много бели петна, много празни редове, дори листи и много мълчание.
Седим на дивана пред градината. Един стар, но любим диван, донесен кой знае кога от града. Моето място. Къщата е на края на селото и е почти тихо. Сядаш и си зяпаш напред царевицата. Или пък онова синьото над нея. Следиш с поглед едва движещите се облаци. Слушаш жуженето на насекомите. Това през лятото. Лястовички са си свили гнезда под стряхата и почти се унасяш от цвърченето им. Откакто се помня е така. Тя все се ядосваше, че й цапат цимента. Ама от този кротък яд, дето като го изкажеш на глас, и вече го няма. Разпаднал се е във въздуха. Всъщност им се радваше. Сърце не й даваше да ги прогони. Та си идваха и свиваха гнезда, и цапаха усърдно. И тя си ги гълчеше. Всяка година. Всяко лято.
Седим с нея на дивана и мълчим дълго. От онова мълчание, което не тежи. Онова, което меко влиза в душата ти и я олекотява поне с няколко тона. Успокоява сетивата. Знам, че след няколко минути ще отиде да си върши нещо от безкрайния списък със задачи. Но не сега. Сега мълчим заедно и историята й попива в мен. Трябва да я съхраня, за да я предавам напред. След нея. След мен.
Малко по-късно ще седя на същия този диван, докато хората се събират за последното й изпращане. Подчертано отделена от всички тях. Ще си припомням тези редки моменти и ще чувам гласа й досущ до мен. Седнали отново заедно. Да ми доразкаже онази стара история. Стара като света и същата като на всеки човек. Лястовиците ще си цвърчат все така, чужди на суетенето под тях. Началото на пролетта е и градината тепърва ще разцъфва. Без нея. Без грижовните й ръце. Ще седя на нашия диван, упорито вперила поглед напред към царевицата. Ще усещам някаква горчивина, гняв дори, че всичко наоколо е така живо. Когато някой скъп човек си отиде, би трябвало поне за малко да спре светът. Всичко е прекалено живо наоколо, навиращо се в очите и тъгуващата ти душа. Без да искам ще си спомня хиляди моменти, ей такива отрязъци от живота ни, дето нямат ред и хронология, а просто прииждат хаотично и накъсано. И точно сега не мога да се разправям с тях. Очите ми са напълно сухи, а когато се напълнят предателски, ще ги стискам яростно и ще си повтарям "Не сега. После." Реве ти се, ама като на малко дете. Безутешно. Знаеш, че ако почнеш, няма да можеш да спреш. Затова се разсейваш с друго. Една бяла пеперуда, втора, трета. Броиш съсредоточено, сякаш животът ти зависи от това, сляп и глух за другото.
Помня как веднъж исках да я снимам с телефона си. Пак на този диван. На клипчето гледам как се дърпа плахо и се смее, закривайки се с ръце. "Не ме снимай, недей, виж ме каква съм в главата."
Ама като те снимам, бабо, после ще има цяла една история зад тази снимка. Представи си. И ще разказвам на дъщеря си. Ще й кажа да си вземе един голям тефтер и молив, и ще й разкажа. И така няма да бъдем забравени. Ще ни е имало. И ще ни има.

Няма коментари:

Публикуване на коментар