понеделник, 13 януари 2014 г.

Воин

- Кажи ми какво да правя?
Тя е отчаяна и търси изход. Готова да попие всичко, което той й каже. Молеща той да я спаси. Отново. Той е два пъти повече живял от нея, знае всичко за този свят, мъжете и жените, и я обича. Той може да реже с мнението си, без да му мигне окото. Да е обективен и хладнокръвен като хирург, съдия и убиец в едно, когато дава животоспасяващи съвети. Въпреки, че я обича. И точно заради това. Именно на това разчита тя в моменти като този.
- Виждам само монолог!- отсича безцеремонно той. Току-що му е показала част от разговора си с другия. - Говориш си сама, не виждам къде е той в цялата работа. Просто не иска близост с теб по начина, по който ти му предлагаш.
- Точно сега нямам нужда да чуя това.- отчаянието й достига до фалцет.
- А какво имаш нужда да чуеш, бейби? След всичко, което си надробила? След като му си се предоставила напълно и без остатък? И не си оставила нищо за себе си?! Не вярвах, че си толкова глупава.- не може да скрие раздразнението си.- Единственото, което можеш да направиш оттук насетне, е да промениш рязко поведението си към него. Без да му обясняваш. Просто ставаш отведнъж хладна и безразлична, и ако той започне да проявява интерес, трябва съвсем по малко да го допускаш.
- Друг начин няма ли? Не мога да направя това.- почти съжалява, че се е обърнала изобщо към него.
- Няма. Единствено така можеш да му станеш интересна. Отрязваш го и го оставяш да се бори за близостта ти.
Поглежда я в очите и й намига. Винаги обръща нещата на майтап. А на нея й се плаче сега. В задънена улица е, а той й се смее. Разбира се, че го е виждала и мрачен. Тогава иначе насмешливите му очи потъмняват и се превръщат в бездни. Надничала е в тях и знае какво е. И е изпитвала страх. Не точно за себе си. За него. Бездна от болка и мрак.
- От толкова драма съвсем си забравила да си гостоприемна. На трезва глава не се обсъждат такива важни въпроси. Ще взема да сбъркам в компетентните си съвети и после жив ще ме одереш.
Подава му чашата, отпива жадно глътка от своята и го поглежда в очакване. Той се навежда към нея и дълго изучава лицето й. Погледът му се плъзва по доверчивите й очи, леко отворената от нетърпение, уста, луничките по носа. Тънките й пръсти започват да почукват припряно по масата. Не обича да чака, ама никак. Свива й се стомахът, защото знае какво предстои. Няма да й се кара и да й вика, нито ще я ругае. Просто ще й каже неща, които не е сигурна дали иска да чуе, а още по-малко да направи. И друг път й е казвал своите истини, които винаги са болезнени и неудобни. Преглъща ги и си стоят там в нея, и я бодат, и я жулят отвътре. Кривят се и не намират покой в душата й.
- Ти май си забравила коя си. Забравила си, че си орел, а не кокошка. Воин, а не някаква хлътнала идиотка. Ако не се приемеш такава, каквато си, никога няма да развиеш същността си. Имаш наследени черти, но трябва да ги контролираш и развиваш. Иначе ще се обърнат срещу теб. Трябва ти воля. Тя трудно се постига, затова е необходима дисциплина и постоянство на решенията.
Вижда, че не го слуша, а се отнася, и щраква с пръсти пред очите й.
- Тук, момиче, тук съм.- студено я скастря. Погледът му се изостря и изстива съвсем. Температурата в стаята пада поне с десет градуса. Втренчва се в очите й, без да мига, приковавайки ги. Заклещвайки ги, за да не ги отмества.- Пита ме какво да правиш, а после изключваш.
- И какво общо имат наследените ми черти с Него?
- Не само си забравила коя си, но и си се загубила безнадеждно. Имат общо дотолкова, доколкото има общо между главата и тялото ти. Освен ако не си конникът без глава. Ти конникът без глава ли си?- любопитно я поглежда и се засмива. За момент погледът му се смекчава и тя си спомня колко стопляща може да бъде усмивката му. За момент.
- Така, мога ли да продължа след така нелюбезното ти прекъсване? В случай, че си забравила, ти си вглъбена в себе си, разкаяна, хитра и коварна. Виждам, че упорито развиваш първите две. А другите? Това са дадености, от които няма бягане. По-добре е да ги използваш. Всичките. В любовта са абсолютно задължителни. Отвратително нетърпелива си. Искаш нещата да се случват тук и сега, по твоя начин. Иначе страдаш. Нетърпението е поради наличието на много енергия и малко воля. Търпение може да се постигне като намалиш енергията, но не това е желаният резултат. Трябва да се усилва волята. Волята се усилва с дисциплина и постоянство на решенията. Както подчертах преди малко. С безупречност.
- Ок, господин Кастанеда. Сега можем ли да преминем по същество? Като например ми кажеш как точно ще ми помогне всичко това?
Той пренебрегва насмешливия й тон и продължава.
- Любовта е жестока и несправедлива. И морално неутрална. Точно както Вселената, ако ми позволиш да цитирам Уди. И ти трябва да си такава с нея, за да не те унищожи. Любовта е смъртоносен вирус, който покосява без милост. Бактерия, която щом влезе в организма ти, поразява всичките ти органи. Зараза, за която трябва да си безупречно подготвена. И няма измислена противоотрова или антибиотик за нея. Трябва да си хитра и коварна. Ти го имаш това в себе си, просто го използвай. Да си бърза и безжалостна, да не се разсейваш, нито колебаеш. Да нанасяш удара първа и право в целта, без да ти мигне окото. Ако не беше така, дали щях да съм тук, при теб и да си бъбрим така задушевно? Не, щях да съм оглозган, изяден и забравен от всичките ония, които са минали през леглото и сърцето ми.
Ето това не искаше да чуе. Не ги вярва тия неща тя. Не са от нейния свят. И въпреки това я нараняват.
- Не ти вярвам. Отказвам.- заинатява се и си стисва плътно очите като малко дете, което отказва да глътне горчивото лекарство, подадено му от родителя.
Той се пресяга през масата и поставя внимателно един паднал кичур зад ухото й. Поглежда стиснатите й очи и нацупени устни, набързо сплетената коса и развлечения й анцуг. Такова дете е понякога. Всичко онова, което не са неговите жени. Не е като да се е нагласила за него. "Ха, за него." Засмива се безрадостно на себе си. Един стар циничен воин или по-точно псевдо-воин, който няма какво да предложи дори на себе си. Връхлита го внезапна покосяваща самота. И умора. От стогодишните. Потиска импулса да я погали и прегърне. Ръцете му се разтреперват и ги стисва бързо в юмрук, докато му побелеят кокалчетата на пръстите.
За един кратък миг се разсея и щеше да... Изтръпва при мисълта за това.
- Момичето ми, какво да ти кажа? Че всичко ще завърши щастливо? Три дни яли, пили и се веселили като в приказките? Но ние не живеем в някоя скапана приказка, а в съвсем истинския живот. Което мен, ако питаш, е в пъти по-добре.
Тя се сепва от нежността в гласа му и отваря очи. Той е. Същият си е. Такъв, какъвто го познава от колко? Повече от десет години със сигурност. И все пак. Понякога долавя някакъв по-особен израз на очите му. Сякаш...
-Трябва да тръгвам.
Трябва да изчезне оттам веднага. Инстинктът му за самосъхранение винаги му е показвал този момент. Трябва да се махне. Да излезе на въздух. Стига за днес.
- Ще говорим пак. Гледай да не правиш бели дотогава, колкото и да ти е трудно. Бъди добро момиче. Да не се наказваме.
Плесва я шеговито по бузите, щипва я по носа и си тръгва. Затваря вратата след себе си и въздъхва тежко. Все по-трудно става, по дяволите.

Няма коментари:

Публикуване на коментар