събота, 4 януари 2014 г.

Принцеса

Имало едно време една принцеса. Или поне всички й казвали така. Или поне баща й все така я наричал. "Моята принцеса." Мила, красива, възпитана, все качества на една истинска принцеса. Били страшно близки с баща си. Той я обожавал и я пазел като скъпоценност. Като най-голямото си съкровище. Много пъти, когато се загубвал, тя го намирала. Светлината й го намирала и връщала. Като светулка в мрака. Топлината й, прегръдката й го спасявали неведнъж. Говорели за всичко, често до късно нощем. Тя знаела, че нейният голям и силен татко може да я защити от всичко. И всичко би направил за нея. Без изключение. Дори за момент не се съмнявала.
После тя пораснала. Той малко остарял. Видимо почти не, защото си изглеждал все така, както винаги. Като момче. Само леко прошарената черна коса и бръчиците покрай очите загатвали, че е на малко повече от двайсет. В душата си се чувствал безвъзвратно остарял. И уморен. Толкова уморен понякога, сякаш носи целия свят на гърба си. От изоставените мечти, пречупените копнежи и други такива неща. От този ненормален свят, в който трябвало да оцелява тепърва дъщеря му. А нямал и бегла идея как ще я предпази. Свят, безкрайно циничен към мечтателите, към онези хора, които не блъскат, а докосват. Виждал средата на дъщеря си и се изпълвал с мрачни предчувствия за бъдещето. И сковаващ костите, страх, че не може да види лицата на драконите, змейовете и изобщо чудовищата, с които ще трябва неминуемо да се бори, за да запази принцесата си. Че ще дойдат и ще му я отнемат, без да може да направи нищо. Как да се бориш с невидим враг? Враг, който има хиляди глави, но е прозрачен като въздуха. Усещаш го с всичките си сетива, изпълва те с ужас и отчаяние, а мяташ безпомощно с ръце. Опитваш се да изкрещиш, но от устата ти не излиза и звук, точно както в някой от кошмарите ти.
Паркира колата. Остава няколко минути в тъмното, загледан в светлинките отпред. Нещо отвътре го стяга, там в гърдите и му се иска да отмине това усещане преди да се прибере вкъщи. Замисля се и в следващия момент вече не вижда светлините. Седи в изстиналата кола и не знае как да се прибере. Разстоянието от колата до вратата на дома му му изглежда като най-дългата и непреодолима отсечка.
Тя е вкъщи, но му е толкова далечна, колкото най-отдалечената звезда от Земята. Тя е сърдита, студена, натъжена. Тя е една отчуждена принцеса сега. Гневна и мълчалива. Той иска тя да е онова усмихнато момиченце, което беше щастливо от толкова малко. От самото му присъствие. От това да я хвърля във въздуха и да я улавя. Да я върти и тя да пищи от радост и ужас. Да се борят, да я гъделичка и да се заливат от смях. И той да се чувства жив и намерен. Да вдишва детския й чист аромат и да сплита дългата й коса.
Сега тя няма нужда от това. Сега иска да бъде с приятелите си, да бъде приета и одобрена от стадото, мисли си с огорчение той. Да ходи по купони, да я опипват момчешки погледи, да я харесват и свалят, да пият и пушат, и какво ли още не. Не му се мисли какво още. А със сигурност има още. Иска му се пак да е малката му принцеса с ожулени лакти и колене. Да тича при него разплакана и той да я утешава, и превързва раните й. Да играят на всички ония детски игри и всичко да е така просто. Да й разказва приказка за лека нощ, любимата й приказка, отново и отново, да й подрежда дълго косата по възглавницата, да оправя завивката и да угася лампата. Спокоен, че я оставя в леглото й, на сигурно място. Далеч от този враждебен свят, далеч от опасностите, дебнещи отвсякъде. Особено малките момиченца. И близо до него.
Потръпва от студ. Сепва се от някаква хвърлена наблизо, пиратка. От кога е започнала да се отдалечава? От каква възраст започват децата да се отдалечават от родителите си? Може ли нещо да направи, за да спре този така необратим процес? Иска си момичето обратно. Знае какво е пожертвал. И какво отново би пожертвал. Знае цената. И пак би я платил. Но никой не го е предупредил за това. Не е подготвен за тази реалност.
Завалява ситен дъжд, който скоро ще премине в сняг. Заглежда се в капките, стичащи се бавно по стъклото. Почти усеща влагата. И соления й вкус. Потърква несъзнателно окото си с пръст. Сух и излъган. От дъжда е.
А да са толкова уязвими като бебета. Така беззащитни и крехки. И да порастват с едно мигване на окото. Безмилостно и безвъзвратно. Откъде се научават да се държат така студено и дистанцирано? Мислил си е, че не може да го боли сърцето повече по този начин. Да му секва дъха чак. Но ето, може. Открива все нови и нови измерения на болката и самотата.
Излиза от колата и се отправя бавно към входа.
Стои си в стаята, на бюрото и гледа през прозореца. Тъмно е и почти нищо не се вижда, но това й е любимо и е действало безотказно толкова пъти. Успокояващо по някакъв начин. Криво й е, защото пак са скарани с него. С баща й. Най-близкото й същество. Напоследък все по-често. Тежат й тези сблъсъци, но още повече й тежи разочарованието, което чете в очите му. Разочарование от нея, горчивина от глупостите и грешките й. От нейните грешки, тези, които й принадлежат, на които има право. Защо той не може да разбере това? Защо не може да разбере, че за разлика от него, на нея й се живее, иска да живее сред хора, млади хора, а не да се изолира от другите? Защо просто не й има повече доверие и по-малко очаквания? Защо трябва да е толкова сложно с близките хора?
Но той не й е просто близък. Той е най-скъпият й човек. Този, който винаги е бил до нея и я е научил на всичко, което знае. Който я е хранил и преобувал като бебе, научил да кара колело и кънки, стоял е вечер до късно с нея над домашните й, бършел сълзите й, когато светът й ставал мрачен. Този, който я е обичал и обгрижвал от първата минута на живота й през всичките тия години. Така, както никой никога няма да я обича. Този, който го боли и ще го боли, когато я вижда да страда. И ще иска да отнеме болката й, само за да види усмивката на лицето й. Баща й.
Гледа все така невиждащо през прозореца. Разговор отпреди една две години изплува в спомените й. Говори си с един специален човек. Тогава пак е скарана с баща си. Обидена и огорчена. Този човек й казва: "Иска ми се и аз да имах баща, на който да се сърдя. Да се сърдя, че ме обича толкова много. Ако изобщо приемем, че това е нещо лошо. Баща ти е рядък човек. Такива като него се появяват веднъж на хиляда години. Ще имате сложни ситуации, конфликти, проблеми и неразбирателства, но никога не забравяй кой е той. И кой е той за теб. И коя си ти за него. Когато ти е най-тежко и изобщо, каквото и да се случи между вас, много е важно да си спомниш това. Да си спомниш как изглежда душата му отвъд разгневеното лице, отвъд студеното изражение, отвъд всичко. И да отидеш и да го прегърнеш. Без думи. Просто да го прегърнеш. Той е там, за теб, винаги. Не забравяй това."
А сякаш го беше забравила. Сепва я звънецът от входната врата. "Пак си е забравил ключовете. Толкова е разсеян." Усмихва се на себе си, докато отива. Не знае, че ключовете са в джоба му. Просто обича тя да го посреща. Да я вижда вкъщи. Сякаш тогава знае, че всичко ще бъде наред.
Отваря му вратата и се хвърля на врата му. Прегръща го силно и продължително.
И после всичко беше наред.

Няма коментари:

Публикуване на коментар