сряда, 3 септември 2014 г.

Чайката ни е паднала

Беше по онова неопределено време между късния следобед и неизбежното смрачаване. Морето се разстилаше из дома си, както винаги, нехаещо и застинало. Безразлично дори. Бездънното чисто небе се оглеждаше в него, там където малко по-късно щеше да наднича и луната. Плажът беше пуст, не се виждаха хора дори в далечината. Свидетели щяха да бъдат само реещите се над морето, чайки.
Той паркира съвсем наблизо, току до плажа. Угаси колата и за момент се загледа през предното стъкло навън. Гледаше към морето, но не виждаше нищо. Беше се върнал двайсет, не, трийсет години назад и сега беше там. В онзи уютен свят на спомени, където понякога се изкушаваше да остане за по-дълго. Където всичко изглеждаше така безгрижно и обещаващо.
Идваха тук, точно на този плаж всяко лято, откакто се роди момчето им. Къщата им беше наблизо, но не идваха само заради това. Харесваше им, защото плажът беше див и хора почти не се мяркаха. Беше тихо и спокойно. Още тогава не обичаха тълпи и шумотевица. А и изгревите и залезите тук бяха най-хубави. Бяха щастливи. Малкият обожаваше водата и се научи да плува малко след като проходи. Оттогава почти не излизаше от морето. Щом порасна започна да ходи с приятели на плажа и все по-рядко с родителите си.
Веднъж още докато беше малък, дойде при баща си и го попита:
- Татко, защо толкова обичам чайките? Мога да ги гледам цял живот. А да знаеш как им завиждам.
- За какво им завиждаш?
- Ами че могат да отидат, където си пожелаят. И най-далече дори. Могат да летят, татко, представяш ли си и ние да можехме.
- И къде щеше да отидеш?
- Ей там.- и без колебание прободе с пръст хоризонта, там където се сливаха тъмното синьо на морето и по-бледото на небето.
- Синко, това не съществува. В действителност тази линия я няма. И няма как да отидеш до нея, щом я няма. Разбираш ли?
Детето го погледна объркано и натъжено, сякаш му казваше, че дядо Коледа не съществува. Той мигом съжали за думите си, внезапно осъзнал колко жестоко прозвучаха и се зачуди как да го утеши. Но синът му го изпревари.
- Така, както стоим с теб тук и гледаме натам към тая уж несъществуваща линия, аз я виждам. И ти я виждаш. И това стига. Не е ли така? На мен поне ми стига, татко. Мога да си идвам тук и да си я гледам, колкото си искам. И така винаги ще я има.
- Ааа, разбирам.- усмихнато го погледна баща му.- Ще хитруваш значи. Няма да доближаваш хоризонта, за да не изчезне. Добре си го измислил.
Разроши го по изсветлялата от слънцето, коса и двамата се загледаха натам, където морето и небето се подпираха, откакто светът съществуваше та до самия му свършек.
После момчето стана летец и забрави за този разговор. А те остаряха и все по-рядко идваха тук. Така, както преди не излизаше от водата, сега не слизаше от небето. Качваше се много по-нависоко от любимите чайки, прекосяваше по стотици пъти хоризонтите на свои и чужди земи и понякога се връщаше за кратко при тях. Но не го свърташе много на едно място, теглеше го все нагоре, към синьото, където обичаше да се загубва и бързаше да замине с обещанието да си дойде пак.
Един сънлив следобед, когато тъкмо бяха легнали за ежедневната си дрямка, звънна телефонът. Никога не забрави този настойчив тревожен звън, който се запечата в паметта на клетките му и преобърна животът им. Още преди да вдигне слушалката, знаеше че нещо се е случило с детето му. Изслуша спокойно гласа отсреща, зададе няколко кратки въпроса и затвори. Отиде в другата стая, където беше жена му, вече седнала в леглото, по нощница и с разпусната коса, гледаща го с въпросителен поглед, неспособна да проговори, защото и тя вече знаеше. Седна до нея, погали я разсеяно по дългата коса, погледна я със замъглени, залутани в бездната на шока, очи и й каза. Чайката ни е паднала.
И всичко се промени. Тъжен стана светът им отведнъж. Върнаха им го в помощна количка, с рздробен гръбнак, безчувствени крака и съзнание на невръстно дете. Жена му беше по-силна от тях двамата. Без да се отчайва и оплаква, прие съдбата такава, каквато беше. Започна да се грижи за момчето им така, както го правеше, когато беше дете.
А той се срина. Косата му побеля за една нощ и не остана нито един черен косъм. Ръцете му трепереха през повечето време, въпреки опитите да ги овладее, а краката му се подкосяваха в най-неподходящи моменти. Но го крепяха разговорите със сина му, когато макар и в редки моменти съзнанието и мисълта му се избистряха. Разбира се, питаше го най-простички въпроси, каквито се полагат на едно пет-шест годишно дете. Защо морето е синьо? Чайките за какво си говорят? Къде отива слънцето, като се скрие? С мъка изговаряше думите. Неистово усилие му костваше да закръгля буквите, да съшива изречения, да облече в думи онова, което го вълнува. Затова често си говореха мълчаливо, с очи и душа. С кратък жест и докосване. Но тези моменти осмисляха оставащия му живот, оцветяваха го там, където беше най-избледнял, изпълваха безсънните му нощи. Даваха му някаква утеха, че не всичко е загубено. Просто трябваше да хванат съсипания си живот и да го закърпят, както могат.
Сепна го една ниско прелитаща над колата, чайка. Да го закърпят, както могат, повтори тихо на себе си. Доколко успяваха, не можеше да каже. Спомни си за една песен от младините. "Влюбените млади търсят съвършенство. А старите се учат да съшиват скъсаните парченца и да търсят красотата в тях."
Видя ги в далечината, една бавно движеща се точица в морето. Излезе пъргаво от колата, взе количката от багажника и я забута към брега. През това време не ги изпускаше от очи. Спря там, където водата достигаше сушата и лекичко мокреше босите му крака, и зачака. Гледаше ги как наближават, но едва-едва, сякаш почти не се движеха, толкова дълго ги чака той, слънцето зад гърба му залязваше незабелязано, но той не гледаше него, както толкова пъти преди, толкова години и толкова хиляди различни залези, минали през постепенно помръкващите му очи, безразличен и чужд на този залез сега, когато имаше да гледа нещо много по-важно. Имаше всичкото време на света, нямаше за какво да бърза. Двете самотни фигури, идващи към него, безкрайно бавно, в това застинало неподвижно море, неподвижно сякаш заради тях, да им помогне, както може, двете фигури, в които се побираше целия му живот, крепящи се една друга. А всъщност едната, крепяща другата. Но кой знае, отдалеч не се различаваше това кой кого крепи. Когато се приближиха се видя вече съвсем ясно, че майката крепи сина, по-скоро го носи, тежестта на безпомощното му тяло легнала върху това на майката. И двамата гледаха към бащата и той ги видя да се усмихват широко, щом го съзряха и разпознаха. Нещо се скъса вътре в него, там надълбоко, където не е подозирал дори, почти го чу и усети някаква живителна топлина да се разлива по цялото му тяло. Сложиха го в количката, когато момчето го хвана за ръката.
- Татко, помниш ли чайките? Дето исках да стана като тях?- леко задъхан от морската разходка и усилието да произнесе думите, извърна глава към баща си.
Баща му го погледна с внезапно помътнели очи, изненадан, че си е спомнил онзи толкова далечен разговор, случил се сякаш в друг живот.
- Помня, момчето ми, разбира се. Ти стана като тях, знаеш ли. Като тях стана.- повтори настойчиво той.
- А че исках винаги да виждам оная линия ей там, помниш ли?- с хитра усмивка го стрелна порасналото му дете.- Ами ето, тя е там, както ти казах, татко. Чакала ме е.
А точно зад тях се простираше най-прекрасният хоризонт над морската шир, който някога бяха виждали. Другият им единствен свидетел.
P.S. Посвещавам този разказ на онази паднала чайка, която видях веднъж на един малък остров, на един пуст плаж, прикрепяна от майка си, чакани от бащата да ги прибере вкъщи.

Няма коментари:

Публикуване на коментар