вторник, 29 април 2014 г.

По малко

„Как сте?” „Живеем по малко.” Вървя по улицата и чувам това. Живеем по малко. После тези думички ще отекват дълго време в съзнанието ми.
Да живея по малко ми звучи като да живея предпазливо, тихо и кротко. Да не очаквам много от живота. Да внимавам в дишането и желанията си. Дишаш по малко, поемаш плитки глътки кислород, мечтаеш на отмерени дози. Или пък вече изобщо не мечтаеш. От самото начало ли се научаваш да живееш по малко или от някакъв момент нататък? Рязко, отведнъж или бавно и постепенно, почти незабележимо? По една мечта на година. Или на пет. Дни, празни от мигове и нощи без сънища. Години, през които минаваш със страх в душата, в стиснатата ти от тревога, душа. Страхуваш се да живееш, затова крачките ти са прецизно обмислени. В права линия. Панически избягваш криволиченията , съмнителните на вид, пътища. Особено тия без упътващи знаци за посоката. Движенията ти са предвидими и лишени от спонтанност. Изцедени от инстинкт. Спонтанността е за лудите. Плахо поглеждаш към онази примамлива неотъпкана пътека, която ще те заведе незнайно къде. И избираш коловоза. Коловозът е удобен и сигурен. А и всички вървят по него. Щом другите са го избрали, значи така трябва. Няма как да ти се случи нещо лошо. Почти си убеден. Сам себе си си убедил. И си добър в това. Ден след ден си го повтаряш, докато накрая се превърне в твоята истина. В моменти на колебание, когато онази тайнствена пътека ти намига с надежда и те вика закачливо с пръстче, ти се допитваш до твоята истина. Тя ти казва, че не бива. Там е страшно. Рискът е голям. И не отиваш, разбира се.
Понякога, само понякога имаш едно неопределено усещане за нещо пропуснато. Някаква необяснима пустота. Уж правиш нещата, както трябва, пък ти е едно, дето дори не можеш да го изкажеш на глас. Не говориш за него, значи не съществува. Избягваш да мислиш за това, че току-виж си му вдъхнал живот.
Тъжно е някак, защото такъв човек едва ли някога ще посмее да отиде отвъд невидимата линия, която сам си е начертал. Трудно е, направо невъзможно да му обясниш как би могло да се живее иначе. Все едно да описваш на някого как изглежда слънцето, когато избухва невъздържано рано сутрин над притихналото море. Или да се опитваш да нарисуваш с думи заострените планински върхове, подпиращи небето. Меко обгърнати от надиплени облаци. Такива неща просто трябва да се видят. Да ги видиш и почувстваш със собствените си широко отворени очи и душа.
Да живея по малко ми звучи като да обичам по малко. Може ли да се обича така? Стерилно и дозирано. Или обичаш, или не. Това е.
На този свят обаче има и други хора. И те не живеят по малко. Не те прегръщат пестеливо, а го правят едновременно силно и нежно, без остатък. Усмивката им е широка и сломяваща, а очите топли и замечтани. Такива са им очите, защото не гледат в земята, страхувайки се да не се спънат, а често и дълго съзерцават синевата над тях. Взират се право в слънцето, докато ги заслепи и навлажни очите им. Такъв им е погледа, защото гледат на света около тях с обич и състрадание. Нерядко се спъват, болезнено дори, но това не ги тревожи и те продължават да се усмихват с добрите си очи. И да виждат полета на птиците. Те копнеят да се реят като тях там на високото, над всичката тая суета и живот по малко. Не се страхуват от студа и не се обличат дебело дори в най-мразовитата зима. Плашат се от този в душата и очите. Такъв студ ги порязва, понякога до кръв. Те не знаят какво е това да обичаш по малко, да докосваш по малко, да боли по малко. Наистина не го разбират. Гледат те в очите, без да отместват поглед, за да те усетят. Не да те притеснят. А да те усетят и стоплят. Дават ти спокойствието и утехата, че всичко е такова, каквото трябва да бъде.
Понякога една такава горчилка се утаява в ъгълчетата на усмивката им и тогава тя съвсем изтънява и избелява. Превръща се в тъжна усмивка. И как го правят, ама като я гледаш тая тъжна усмивка и ти се доплаква. Казваш си не е честно, справедливо и т.н. такива хора да са нажалени. Какъв е този свят, че да го позволява? И правиш всичко по силите си да поправиш това. Да промениш и пренаредиш света. Нали разбираш, то ти идва отвътре. Освен защото ги обичаш. А и защото светът ще помръкне без тяхната светлина, която пръскат щедро около себе си. Светът ще остане без небеса, защото няма да има кой да ги види, без луна и звезди, без деца, защото няма да има кой да се погрижи за смеха и мечтите им. Птиците ще забравят да летят, а планинските езера ще пресъхнат от самота. Колкото до нас хората, ами човешкият вид ще е обречен без тях. Ръцете и сърцата ни ще се вледенят без тяхната топлина. Животът ни ще посивее от безсмисленост, защото няма да можем да се огледаме в очите им. Ще забравим кои сме и ще се изгубим. Като птица с пречупени криле, като бебе без майка, като книга с празни листи. Като изсъхнало дърво. Ще си напомняме да дишаме сутрин, щом се събудим. Ама дишане по малко, колкото да поддържаме функцията на сърцето. Ще забравим, че сме били млади и неразумни. Ще спрем да правим грешки, а спрем ли да грешим, то и земята ще спре да се върти. Ще изглеждаме улегнали и солидни, а всъщност ще сме прекършени и уморени. И когато някой ден, в някакъв момент ни попитат как сме, ще отвърнем тихо, че живеем по малко. И изненадани от глухото ехо на собствения си глас в този момент, в този единствен момент ще разберем, че нещо на света се е променило.
Или пък не.

Няма коментари:

Публикуване на коментар