вторник, 22 април 2014 г.

Забрава



На четирийсет и седем години съм. Писател. Живея в голям град. Без семейство. Имам редица публикации, научни трудове и няколко книги. Предполагам всичко това скоро няма да има никакво значение. Няма да има значение, когато забравя автобиографията и дори името си. И най-накрая бъдa свободен.
Спира за малко диктофона и отпива глътка вода. Напоследък все по-често му пресъхва внезапно гърлото. Поглежда към единствения куфар в средата на стаята. Чака го търпеливо да си тръгнат оттук. Този път завинаги.
Преди три месеца се прибирам от един друг град, където съм бил по работа. С колата съм и решавам да сменя обичайния маршрут. Вместо по магистралата поемам към стария път. Не съм минавал по него от години. Карам уверено, но в един момент виждам отбивка, която не помня да е имало преди. Толкова неугледна и закрита от растителността е, че навярно никой не би я забелязал. Накъде ли води, се питам. Секунда колебание и свивам по нея. Не бързам за никъде и никой не ме чака. Пътят е изключително разбит, на места пропаднал и става все по-трудно да карам. Постепенно се стеснява, докато накрая решавам да спра колата и продължа пеша. Вземам си раницата и поемам нататък. Пътят плавно преминава в горска пътека, все по-непроходима и сливаща се с избуялите храсталаци. Не съм сигурен колко време се вървял, но в един момент ме обзема тревога за изоставената кола. За мен самия. Скоро ще започне да се стъмва и трябва да успея да се върна, докато се вижда пътеката.
Изведнъж гората свършва и го виждам. В първия момент ми се струва, че е някаква зрителна измама от умората. Не е. Истинско е като болката в гърба ми. Нещо като селце, сгушено в подножието на билото. С около три-четири къщи, близко разположени една до друга. Къщи, преживели много и грохнали от старост. Наблизо сякаш е имало още, но по някаква причина са били заличени.Стоя и се чудя какво да правя, но в този момент от едната къща излизат двама старци и ме забелязват. Тук ще прескоча няколко кадъра и ще премина към центъра на всичко. Към сърцевината.
Малка стая, от тия с ниските тавани и на прага трябва да си наведеш главата, за да не я удариш в гредите. Дървена маса с няколко стола в средата на стаята, старо желязно легло с изрисувана табла, печка, каквато не съм виждал от детството си и малък бюфет. Имам чувството, че съм на осем и съм на село при баба и дядо. Трима старци, насядали около масата, ме гледат развеселено. Е, влез де, влез. Дошъл си дотук и да не влезеш, ми казват минути по-рано. И аз влизам. Всъщност двамата ми се радват, а третият мълчи и ме изучава строго. По всичко личи, че не е възхитен от внезапния гост. Другите ми разказват, че не са виждали чужд човек повече от четирийсет години. Разбира се, не им вярвам. Едва ли са съвсем с ума си на тия години и в това, забравено от бога, място. А после се оказва, че е наистина забравено. Не знам дали от бог, но от другите със сигурност. На около деветдесет били. Живеят в това село, откакто са се родили и никога не са излизали от него. Не са виждали телевизия, нито радио. Прехранват се с каквото си отгледат в градината и на нивата. Питам ги какво е това село само от трима. Били много повече едно време.Тук се умълчават и въпреки многото въпроси в главата ми, и аз млъквам.
Бяхме голямо село, след минута проговаря единият. Произвеждахме си всичко сами и нямахме нужда от повече. За нас не съществуваше останалия свят. Не ни интересуваше. Бяхме близки един с друг като едно семейство. Помагахме си. Възникваха и неизбежните конфликти, но се събирахме всички и разрешавахме заедно спора. После остаряхме. И започнахме да си отиваме един по един.  Накрая останахме само ние.
И лудата, добавя другият. Коя, питам неразбиращо. Скоро ще разбереш. Останахме ние тримата и лудата, поправя се първият. С годините ли, не знам от какво, ама нещо й стана. Отдели се от нас, отиде да живее в гората. Не сме я виждали не помня от кога. И не знаем как оцелява сама. Но я чуваме почти всяка нощ да пее. Късно стана, тримата стават почти едновременно като по невидим сигнал, да лягаме. Сигурно си уморен.
Усещам, че това не е всичко, не е цялата история, но не искам да съм настойчив. А и наистина умората ме натиска и ги оставям да ме сложат в леглото като малко дете. Като осемгодишно хлапе, обгрижвано от дядовците си.
Малко по-късно лежа в тъмното, с ръце, кръстосани под главата, и се взирам в тавана. Цялата тая история е толкова странна и неумело съшита. Нещо упорито ми убягва. Нещо липсва. Но какво?
Спиш ли, стряска ме един призрачен глас и в следващия момент до главата ми изплува мълчаливецът. Досущ като някой дух от средновековен замък. Без да дочака отговора ми, сяда на края на леглото и ме поглежда в мрака. Ще ти разкажа истинската история на това място, но ще те помоля утре сутрин да си тръгнеш. И да не се връщаш повече тук. Втренчва се в мен едновременно твърдо и умолително и изчаквайки този път кимването ми, започва.
Това, което ти разказаха преди малко, е истина и не съвсем. Но не те излъгаха. Просто самите те не знаят. Те ти казват това, което на тях им е казано. Нали знаеш, когато няколко пъти повториш една лъжа, тя се превръща в истина. Включително за този, който я изрича. Бяхме голямо село, т.е. били са. Аз не съм роден тук. Представи си картината. Точно както я нарисуваха те. Сплотено село. Нещо обаче се случва. Зараза. Никой не знае как и откъде идва. Вирус на забравата. В началото забравят простички неща, ежедневни. Нещо, което е трябвало да свършат. Да нахранят животните. Да полеят градината. Такива неща. После забравят имената си, тези на близките им хора, на децата им. Забравят миналото си, спомените им се изтриват един по един безвъзвратно. В един момент виждат чужди хора срещу тях и изпадат в ужас. Хаос. Когато дойдохме тук, беше хаос. Не ме питай, няма да ти кажа кои сме.
Няма да забравя първия ден, когато пристигнах. Хора вървяха по улиците с някакъв безумен поглед и не можеха да се разпознаят. Изгубени души. Започнаха изследвания, след като се въдвори някакъв ред, медицински екипи дойдоха откъде ли не, но нищо. Някаква бактерия, коварен микроб или дявол знае какво. Нищо не можаха да направят. А и се страхуваха да не се разпространи. Тогава взеха решение. Много трудно решение. Взеха всички деца до едно и заминаха. Бяха открили, че поради някаква причина децата са недосегаеми за това нещо. Поне докато са малки. Трябваше да ги предпазят. Оставиха всякакви неща от първа необходимост, взеха децата и си тръгнаха. Без мен. Оставиха ме, за да ги наблюдавам, да следя как се развива болестта. Да се грижа за тях. Да им създавам история, история на селото, на тях самите. Да им предоставя спомени. Защото без спомени не се живее, нали така? Заличиха пътя към селото и то спря да съществува. Сигурен съм, че го няма на картата. Не знам какво стана с моите хора, но от този ден не ме потърсиха повече. Мина много време и един ден реших да спра с това. Да спра с ежедневното описване на симптомите и наблюденията изобщо. Спрях да гледам на тях като на лабораторни мишки и заживях с тези хора. Оттук насетне станах част от тях.
Тук ще прекъсна историята за кратка пауза. Все едно някой ни е спрял с дистанционното, за да мога да поема тази абсурдна информация. Седнал съм в леглото, запалената ми цигара догаря забравена в пепелника, а старецът разказва бавно, като от време на време ми хвърля по някой изпитателен поглед. Да види как ми се отразява чутото. Аз съм го зяпнал с полуотворена уста, почти забравил да дишам. Продължавам.
Започнах да живея с тия осиротели отведнъж мъже и жени. Все едно станаха моите деца. Всяка сутрин в продължение на дълги години, до ден днешен, аз ги виждам сякаш се раждат за първи път. Бебета, които се учат отново на всичко. Припомнят си кое какво е, за какво служи, кои са те. Припомням им, по-точно. Разказвам им животът им, така да се каже. Показвам им нещата, как се казват, как да си отглеждат храната, животните, растенията. Уча ги как се живее, усмихва се той. Болестта не се разви отвъд това. С изключение на покосената памет. Хората си отиваха от старост.
Млъква и някъде в нощта навън се разнася протяжна мелодия. Напомня ми на детска приспивна песен. Нещо познато и топло, нещо безименно и отдавна забравено нахлува в спомените ми. Чувал съм я сякаш. Може би от майка ми навремето.
Това е лудата, обажда се старецът. Странна работа, която така и не можах да си обясня. Полудя, когато й взеха момченцето и се отдели от останалите. Заживя сама, настрани и за толкова години да съм я видял два-три пъти. Опитах да поговоря с нея, но тя не ми позволи. Дори не съм сигурен дали изобщо е луда, така я нарекох пред останалите, за да измисля някакво обяснение за поведението й. Така я научиха и знаеха всички. Странно ми е, защото не само нейното дете взеха, а и на всички останали. В случая забравата беше милостива и желана, но явно при нея не е станало така. А може изобщо да не се е заразила. Да помни всичко като мен. Представяш ли си какво е изживяла? Всеки път като я чуя да пее в полунощ си мисля за това. Да живее с ужаса от спомена. Не знам кое е по-лошо-да помниш или да забравиш. Не знам, по дяволите.
Мълчим двама в обгърналия ни мрак, всеки с мислите си. В коридора си. Песента заглъхва и се разтваря в топлата нощ. Разказвачът ми се надига тежко, ще си лягам, че утре трябва да стана преди тях. Но, моля те, тръгни си, щом се наспиш и нека това остане тайна, разбираш нали? По-добре е за теб.
Тръгвам си рано, още по тъмно, както му обещах. За да се върна завинаги след няколко месеца. В началото забравям маловажни неща, както обикновено, затова не ми прави впечатление. После тези бели петна зачестяват, докато един ден се събуждам и за няколко минути не мога да си спомня името. Този ден не отивам на работа. Оставам вкъщи и започвам да пиша. Пиша две седмици почти непрекъснато, без да изляза. Описвам живота и спомените си в девет големи тефтера, за да мога някой ден, в недалечното бъдеще, да ги чета, обгърнат в мъглата на забравата. За да не трябва някой друг да ми ги създава и припомня ден след ден. Защото тогава няма да е бил моят живот, а нечий друг.
Започвам с името, годините ми и датата на раждане, родителите, родния ми град. Дълго и изчерпателно описвам детството си, или поне това, което помня от него, игрите, на които сме играли с другите деца в безметежните следобеди на онова време, всичко, на което ме е научил баща ми от хартиени корабчета до писане, смехът и хокането на майка ми, последният ми разговор с татко, последната усмивка на майка. Включвам училището и университета, разбира се, и всички последващи квалификации. Напълно безсмислени от днешна гледна точка. Жените в живота ми, които и без това не са много. Първо влюбване, първа целувка, съответно и последните. Отделям специално внимание на любимите миризми. Представям си как всеки ден отново ще ги откривам. За първи път ще помириша дъжд, гората, стара книга, чаша вино. Но никога повече бебе, нито женска кожа. За първи път ще виждам изгрева и залеза. Всеки ден. Но никога повече морето. Равновесието на живота. Едно за друго. Даване, отнемане.
Пиша за всички емоции и чувства, които съм изпитал. Мисля, че това изпълва по-голямата част от тефтерите. Всички нюанси на радост и тъга, удоволствие и горчивина, всички въздишки и болки, било то физически или душевни. Бързо изписвам гъсто наредени думи, прерастващи в изречения. Бързам, надпреварвам се с времето. С вируса. Не забравям и първата си книга. Да опиша вкуса от чистата радост, вземайки я в ръце. Гордостта в погледа на баща ми и влагата в този на майка ми. Отделям не малко място и на звуците. Женски смях, детски плач, морето, писъка на чайка. Барабанене на дъждовни капки по ламарината. Звукът от разпусната коса по гол женски гръб. Не вярвам, че е възможно да се забравят такива неща. И все пак.
Виждам се с най-близките ми приятели, за да се сбогувам с тях. Разбира се, не им казвам. Запаметявам чертите им в сърцето си, в молекулите на тялото, в костите и кръвта ми. Знам, че там ще останат непокътнати. Описвам ги подробно в записките си. Момент на запознанството, история на приятелството. Всичко. Сега нищо не е излишно. И най-нищожният спомен е прилежно прибран, за да го съживявам в идващите дни на забрава. Поне за малко.
В края на разговора ни онази нощ питам стареца защо той самият не се е заразил. Открихме, че има нещо общо между земята, върху която е създадено селото и вируса, ми обяснява. Или пък водата, знам ли. Не разбрахме с точност каква е връзката, но едно нещо беше сигурно. Само родените там се заразяваха.
Ами това е май. Време е да се завърна там, където е започнало всичко. Към една безименна земя. Моята земя.

Няма коментари:

Публикуване на коментар