понеделник, 26 май 2014 г.

Въпроси

Иска ми се да можех да ти разкажа за онзи мой сън, всъщност кошмар, в който нещо ме преследва. И се събуждам точно преди да ме хване. Някой някъде е изчислил това с точност до секундата. През повечето ми нощи е там. Чака ме търпеливо. Събуждам се с галопиращо сърце, просмукано от ням ужас. И облекчение, разбира се. До следващия път.
Иска ми се да можех да ти разкажа за децата си. Как се чувствам, докато ги гледам да спят. С все още малката ръка, небрежно свита под главата или възглавницата. Задължително отвит той. С разпиляна коса тя. Да ти опиша чувството на безсилие от изтичащите през пръстите ми дни на тяхното детство и разяждащата тревога за бъдещето им. Вината от виковете по тях, когато типично по детски не слушат, верни на природата си. Тъгата от всяка една раздяла, за кратко или за повече. С времето все повече. Болката от ясното осъзнаване на реалността, че всеки път отдалечаването ще е все по-неизбежно. И все по-болезнено.
Иска ми се да можех да ти разкажа за живота си. За детството си. Да възстановя всеки един спомен до най-малкия детайл. За да те попитам после откъде е тая моя неувереност. Нали самоуверените жени били най-секси. Чуждо ми е то на мен. Колебание и за най-малката крачка в живота ми. Откъде е тая съсипваща вина, подхранвана от какво ли не, дето все е гладна и все иска още. Откъде е тоя страх да не счупя нещо, стъпвайки винаги на пръсти, плахо и внимателно. И когато се чувствам добре, да се оглеждам кого наранявам с това.
Понякога ми се иска да те питам защо така натрапчиво усещам, че нещо не е наред. Че нещо дяволски не е наред в този свят. Нещо е сбъркано. Дали при създаването му или е придобито, не знам. Едно такова прилепващо чувство, което те преследва и не ти дава мира. Да ми кажеш защо ние, човеците сме така самоунищожителни, толкова упорито бързаме към своя край. И защо позволяваш да съсипваме земята на децата ни. Всъщност земята, което не е нито наша, нито тяхна, а се отнасяме с нея така, сякаш ни принадлежи, и я изстискваме, и изстъргваме, и оглозгваме. И не забелязваме по-слабите и беззащитните от нас, затваряме си очите за чуждото нещастие, оковани в собствените си предразсъдъци. Все по-притиснати от стените, които сами сме си изградили. Блъскаме се един в друг, лутащи се, все по-изгубени, все по-безразлични и уморени. Бавно умираме, мислейки, че живеем.
И още, ако имаме време, бих ти описала чувството си на покруса в моментите, в които виждам близките ми да страдат. А и не само те. Да са затънали и да не виждат изход. Аз да мълча, не знаейки какво да кажа. А така да искам. Така да искам да можех да направя нещо. Понякога просто нищо не можеш да направиш. Но ти това го знаеш най-добре.
Бих те попитала защо не ми даде знак в онзи ден, денят преди последния на баба, в който реших да й звънна на следващия. Без да подозирам, че няма да има кой да вдигне отсреща. Или ми даде, а аз дори не разбрах. Както навярно в толкова други моменти от живота ми. Моменти на пропускане, на неслучване, на загуба, безвъзвратни, отишли си завинаги.
Та за съня ми, за това безименно нещо, което ме преследва, по-голямо от ужас, по-силно от живота, и току усещам дъха му отзад на врата си миг преди да се събудя, да ми кажеш то ще ме стигне ли някога.
Иска ми се да можех да те попитам ще ме настигне ли някога, Господи.
Но не мога.

Няма коментари:

Публикуване на коментар