четвъртък, 19 юли 2018 г.

С усмивка

Стоеше до гишето за билети, когато мъжът я доближи.
- Извинете? - протегна ръка към нея.
Кая се обърна с цяло тяло - вратът й беше прищипан от два дена - и го погледна объркано. По вида му веднага се досети какво иска.
- Нямам дребни - отвърна донякъде подразнена и човекът веднага се отдалечи.
Купи си билет и точно преди да го насочи към бариерите за входа на метрото осъзна, че току-що е развалила едра банкнота. Поколеба се за момент и тръгна да търси мъжа. Бързо го съзря - тъкмо се канеше да претършува едно кошче. Приближи се към него и този път тя протегна ръка с няколко монети в нея. Не дочака реакцията му - веднага, щом изтърси парите в дланта му, се обърна вдървено и се запъти отново към бариерите.
Влакът дойде след три минути. Беше пълен, но не непоносимо претъпкан, тъй като пикът беше поотминал.
Кая си сложи слушалките в ушите, които предварително беше увесила на врата, и си пусна музика от телефона. Внезапно цялата шумотевица от метрото беше пометена от чистата музика на Майлс Дейвис. Кая въздъхна тихо. Така беше по-добре. Много по-добре. Само да не беше тоя врат.
Преди два дни рано сутринта, щом се събуди, си беше съвсем наред – без никакъв намек за предстоящото. Половин час по-късно се протегна към шкафа с чашите за кафе и нещо ужасно я преряза отзад на врата, приплъзвайки се към лявата плешка. Наложи се да седне на дивана – така силно и изневиделица я заболя, че й секна дъхът. Оттам насетне се приключи с непринудените движения на шията. И дума не можеше да става за това.
Болката се настани удобно, вдигна си краката на масата, както си беше с калните обувки, и си поръча едно малко – чисто. После още едно. После малкото стана двойно. И като всеки неканен, невъзпитан гост забрави да си тръгне. Никакви деликатни намеци, сподавени прозявки, дори директни приканвания не помогнаха. Никакъв аулин, нито аналгин. Нищо. Гостът възнамеряваше да поостане.
Сега, два дена по-късно болката не беше така остра, както в началото – милостиво се беше притъпила. Беше се притаила, притихнала в очакване, упорита и безмълвна, но със сигурност там.
Усещаше врата и горната лява част на гърба си като изгнили. Спеше зле – будеше се от болката, после се унасяше за кратко, докато не я пререже отново. Лежеше в тъмното, взирайки се в тавана, и чакаше. Какво точно чакаше, не беше сигурна. Беше сама в леглото, но не съвсем – нахалният гостенин вече беше част от нея, нейна сянка и верен спътник.
И сега в метрото със слушалките в ушите Кая внимаваше някой да не я бутне, не дай си Боже да я удари с лакът по гърба или врата. Притвори очи за момент, изкушена да елиминира морето от хора, но се почувства адски уязвима, още повече с болното място, и побърза да ги отвори.
Тогава го видя. В първия момент, разбира се, си помисли, че така й се е сторило. Игра на изнуреното й съзнание, коварен номер на очите й, помътени от безсъние. Примигна бързо няколко пъти, присви си очите, за да фокусира по-добре и се втренчи отново нататък. Мъжът беше в съседния вагон – прав, по средата като нея, с една ръка се беше хванал за хоризонталната тръба, опъната над главите на хората, с другата държеше книга и четеше, преодолял какафонията от звуци.
Не го беше виждала от колко – поне петнайсет години имаше, може и повече. Просто не беше за вярване. В този момент сюрреалистичната картина се размърда – мъжът пусна тръбата, за да отгърне страницата и Кая почти извика, смаяна и невярваща. Допря неволно устата си с ръка и се огледа крадешком. Никой не беше забелязал вълнението й, всеки си беше все така в своя си коридор.
Отново погледна към четящия мъж – повече не беше помръднал, напълно вглъбен в книгата. Не изглеждаше много по-различен от последния път, когато го видя. Поне от мястото, където беше, Кая не можеше да прецени дали времето е нанесло смъртоносните си драскотини или е бил пощаден. Някой бива ли изобщо пощаден, замисли се тя.
Болката дойде отведнъж, буквално я заслепи за момент, сетне черни петънца се разтанцуваха бясно пред очите й – Кая прехапа устни до кръв, за да не извика. Машинистът беше набил рязко спирачки, хората се залюляха като една гигантска вълна и някакъв възрастен мъж почти падна върху нея. По-точно върху гърба й. Човекът побърза да се извини, след като възстанови равновесието си, а Кая едва успя да промълви с побелели устни, че всичко е наред.
Щом се поокопити малко, трескаво се заозърта. Усещаше сладникавия вкус на кръвта в устата си, но поне болката беше поутихнала – можеше да се търпи.
Най-сетне го откри. Беше спрял да чете, книгата никаква не се виждаше – явно я беше прибрал в чантата за лаптоп, преметната на рамото му. Навярно следващата спирка беше неговата, защото вече не се намираше в средата на вагона, а чакаше търпеливо непосредствено до вратите.
Инстинктивно Кая се впусна напред, запровира се между хората с надеждата, че ще стигне до него преди да са се отворили вратите. Това не беше разумно, добре обмислено решение – нямаше време, нито желание, честно казано. Беше си чиста проба импулс напук на съскащия в ухото й, глас. Гласът на гостенина с калните обувки, който каканижеше като свекърва, че не е никак, ама никак добре да се вре сред всичките тия хора с прищипан врат, и то за какво?
Тук монотонният глас се накъсваше от възмущение, а и от искрено недоумение – за какво, наистина? Въобще тъпа, смахната постъпка – детинска и прочие.
Но Кая не чуваше. Разбутваше безцеремонно хората, устремена към целта си, сляпа и глуха за всичко останало. И когато се добра най-сетне до мястото – по нейна смътна преценка това трябваше да е мястото – без да изпуска от поглед мъжа, по-точно профила му, то беше само за да види безпощадно отворените врати и неговия гръб, който всеки момент щеше да се скрие в тълпата.
Кая спря току до прозореца от лявата страна на вратите, по-скоро се закова, неспособна да помръдне вече и сантиметър. Загледа се в отдалечаващия се гръб, напълно забравила за врата си и за всичко, и точно тогава си спомни. Божичко, това трябва да е било в някой друг живот, помисли си неволно.
Беше заявил, че ако някой ден се разделят, което никой от двамата по никакъв начин не допускаше, но все пак ако се случи, защото всичко се случва в тоя живот, неведоми са пътищата Господни, и после в някакъв бъдещ момент се срещнат случайно, няма да се разминат като непознати. А как, беше го попитала Кая. С усмивка, отвърна той. И се ухили, за да покаже нагледно.
И сега, в метрото, зад стъклото от лявата страна на вратите, през които излезе мъжът, излезе и не се обърна назад, за да продължи пътя и живота си, Кая се усмихна широко. Колкото повече гърбът му се смаляваше, без да се скрива напълно в потока от хора, толкова по-широко се усмихваше тя, докато накрая очите й плувнаха от усилие.
После гърбът изчезна, а метрото плавно потегли.
юли, 2018

Няма коментари:

Публикуване на коментар