понеделник, 11 юни 2018 г.

The great gig in the sky

“And I am not frightened of dying
Any time will do, I don't mind
Why should I be frightened of dying?
There's no reason for it
You've gotta go sometime
I never said I was frightened of dying”
Седна на един дървен стол на терасата – от ония старите, съвсем просто сковани: четири крака, тъничка седалка и облегалка, и си вдигна краката на парапета. Размисли и ги смъкна. Събу си чорапите и отново си вдигна краката. Така беше по-добре. Подухваше слаб ветрец и тя го усети как плахо погали босите й стъпала. Беше направо чудесно.
Насреща й имаше акация, до нея огромна липа. И двете бяха цъфнали и смесеното им плътно ухание се носеше из въздуха. В щедро разцъфналите цветове на акацията и липата пъплеха стотици пчели и ако се заслушаше, Кая можеше да долови монотонното им жужене. Работеха усилено, за разлика от нея. Притвори очи, забравила за тефтера в скута си. Мислеше да пише, затова излезе на терасата, но май нямаше да стигне дотам. Може би по-късно.
Другите отидоха на разходка до манастира, но тя предпочете да остане в къщата – уж да пише на спокойствие. А и да не остава сам дядото на мъжа й. Не беше никак добре, напоследък закъсваше все повече.
Преди, по време на обяда, го беше наблюдавала внимателно, докато другите разговаряха около масата. Мълчеше през цялото време, седнал, както винаги, начело. Кая допускаше, че може и да не ги чува съвсем. На няколко пъти клюмваше глава. Сега, когато всички бяха излязли, вероятно беше задрямал на кушетката в трапезарията.
Нещо бъзна край дясното й ухо и Кая рязко отвори очи. Беше се унесла, тефтерът й лежеше кротко на земята. Усети жажда – устата й беше пресъхнала след обилния обяд и тя се почуди дали да не си сипе още една чаша розе. Но пък не искаше да притеснява дядото в следобедната му дрямка. Реши да влезе в трапезарията на пръсти, колкото се може по-безшумно, победена все пак от жаждата.
Влезе в хола, оставяйки вратата на терасата отворена, прекоси боса коридора и надникна в трапезарията през полузатворената врата. Старецът действително беше легнал, но дали спеше, Кая не можеше да види от мястото си. Лекичко открехна вратата, която изскърца безжалостно – по дяволите, измърмора под нос – намъкна се в стаята и в крайна сметка се спря пред хладилника. Последно там видя да прибират розето.
Нарочно не погледна към кушетката, надявайки се човекът да е дълбоко заспал. Бързо намери бутилката и тъкмо се приближи към бюфета за чаша, когато едва не извика стресната. За миг се почувства като малка крадла, хваната на местопрестъплението, бузите й мигновено пламнаха.
- Какво е това? – гласът му беше строг и леко дрезгав, кой знае от кога не беше говорил.
Във всеки случай, откакто бяха дошли – няколко часа по-рано – тя поне за първи път му чу гласа.
- Розе – нещо средно между бяло и червено вино – опита се да му обясни, полуизвърната към него, все още с бутилката в ръка.
Вече не лежеше на кушетката, седеше като истукан, с изпънат гръб и с ръце, прибрани в скута.
- Знам какво е розе – сопна се старецът.
- Искаш ли?
Може би е бил заспал и тя го е събудила, така нахълтвайки. И затова е толкова кисел. А може и да не я е разпознал и да се чуди коя е тая непозната в къщата му. Не беше сигурна как да подходи.
- Женски питиета не ща – отсече той. – Но би могла да ми сипеш една водка – в дъното на хладилника, най-отдолу. Мислят си, като я крият там, че са по-тарикати от мен. Впрочем, по-добре една голяма, чиста – размисли след секунда.
Кая го погледна колебливо.
- Ама не ти ли е забр...
- Ти да виждаш доктори наоколо? – прекъсна я с нетърпящ възражение, глас. – А и няма за кога да се пазя вече. Не остана.
Подаде му чашата, трябваше бързо да реши дали да остане за компания или да се оттегли на терасата.
- Седни, какво стърчиш диван чапраз? Напрягаш ме така – бързо реши дилемата й.
Седна послушно на един дървен стол, като този на терасата, срещу стареца. Беше й неловко, все още се чувстваше като натрапница.
Той отпи шумно от чашата и въздъхна с наслада.
- Така е по-добре. Руснаците не са прости. Смешно е, като си помислиш, че на дъртак като мен с единия – не, направо с двата крака в гроба му се забранява такова удоволствие. Едно от последните ми удоволствия в тоя смахнат живот.
Кая погледна най-сетне стареца право в очите – те бяха ясни и спокойни. Ръцете му все така почиваха в скута, от време на време само протягаше дясната, за да отпие жадно от чашата.
- Има ли нещо, за което да съжаляваш? В живота си досега, имам предвид – попита го неочаквано, изненадана сама от себе си.
Откъде беше дошло това? Тя не знаеше.
Не отговори веднага, дълго време мълча и гледа упорито в чашата си. Кая се зачуди да не би да е задрямал, когато той се обади със съвсем бодър глас:
- Това, дето всички умници разправят, че за нищо не съжаляват и нищо не биха променили в живота си, е пълна идиотщина. От мен да го знаеш. Сами себе си заблуждават, охо, и още как. За много неща съжалявам в живота си, ей на – казвам го и ако сега можех, бих ги направил другояче. Само дето е късно.
- „Мъдростта идва, когато вече не служи за нищо“ – бавно изрецетира Кая.
Старецът кимна отсечено, сетне се извърна към прозореца и се загледа навън. Чашата му беше преполовена, а нейната едва начената. Беше я забравила.
- Сещаш ли се за нещо, което си искал много, а не си успял да направиш?
- Да отида на концерт на Флойд – отвърна бързо, без да се замисли.
Кая едва-що не бутна чашата си – тъкмо посягаше към нея.
- Сериозно?
- Сериозно.
- Имам идея. Момент – скочи от стола и след минута се върна с телефона си и чифт слушалки.
Седна този път на кушетката до стареца и му подаде едната слушалка.
- Знаеш ли какво е това?
- Ти как мислиш? – чевръсто закрепи слушалката в ухото си.
Кая порови малко в телефона, докато намери това, което търсеше. Още в самото начало на изпълнението по лицето на възрастния мъж се разля широка усмивка. Беше си затворил очите. Кая, която го наблюдаваше за реакция, също се усмихна.
От време на време го поглеждаше крадешком – лицето му беше съвсем изсушено от болестта, почти нищо не бе останало от едрия, респектиращ патриарх, който така добре си спомняше. Ръката му беше ледена – преди, когато му подаваше слушалката, я докосна за момент. Кожата по нея беше съвсем тънка и бледа, почти прозрачна като пергамент – сякаш кръв до нея не достигаше. И сигурно не достигаше.
Смъртта тук не идваше милостиво и отведнъж, а с влудяващо бавно пъплене, настъпваше постепенно с коварни, лениви крачки, за да може навярно тялото да свикне с присъствието й преди да нанесе решителния си удар. Протяжно умиране, това беше.
Но в този момент беше настъпило временно примирие – смъртта беше отстъпила леко встрани, за малко, наблюдаваща безпристрастно. За никъде не бързаше – имаше всичкото време на света, за какво да бърза? Можеше да почака малко, защо не. Леко отлагане и после неизбежното.
Очите на стареца светеха, нямаше го онзи помръкнал поглед отпреди, бузите бяха поруменели от удоволствие. Да, смъртта наблюдаваше все така търпеливо отстрани, но и донякъде учудена. И като че ли мъничко измамена.
- Харесва ли ти? – обади се тихо Кая, гледайки го в блесналите очи.
Той само кимна и в следващия момент тя усети хладната му, костелива ръка да стисва лекичко нейната. Изслушаха мълчаливо докрай изпълнението, после мъжът махна слушалката и се облегна замислен назад в кушетката.
- Имаш ли нужда от още нещо? – попита го Кая.
- Не, благодаря ти, мила. А сега ще те помоля да ме оставиш за малко. Мисля да подремна преди да се е прибрал панаирът.
Кая затвори внимателно вратата след себе си и се върна на терасата. Тефтерът още лежеше на земята. Седна на стола, облегна се назад и вдиша дълбоко липовия въздух. Загледа се в чистото юнско небе без ни едно облаче, лястовици се стрелкаха хаотично нагоре-надолу.
Преди, в трапезарията, се беше сетила за баба си. И нея болестта я беше изпила до неузнаваемост, преди да си отиде, макар че тя поначало си беше слабичка. Отиде си за три месеца, откакто й бяха поставили диагнозата. Бързо и милостиво, за разлика от дядото на мъжа й.
Така си мислеше преди. Едва сега започна да осъзнава, че може въобще да не е било така. Не е казано, че болестта започва да съществува с поставянето на диагнозата. Тя може да си е била там месеци, години по-рано, безшумна и притихнала, нямаща за къде да бърза. И да е настъпвала полекичка, малко по малко, без емоция, без припряност.
Кая си спомни как веднъж, година, след като баба й си отиде, беше срещнала на гробищата най-близката й приятелка. Жената й разказа на крак, докато стояха отстрани до гроба, за един от последните дни на баба й. Седели двете на дивана пред къщата, тоя стар диван, дето гледаше към градината, и в един момент баба й, вече съвсем слаба, почти призрачна, казала, че се страхува. И се разплакала.
Можеше само да гадае от какво се е страхувала баба й. От болестта? Болката? Смъртта? Всички заедно? Вече нямаше как да я попита. На тоя свят идваш сам и си отиваш сам. И когато си отиваш, пък другите остават, и ти знаеш, че остават, виждаш го, преди да затвориш за последно очи, макар че и техният ред ще дойде, и знаеш, че животът ще продължи и след теб, и без теб, всичко ще продължи без теб – каква страшна мисъл – няма как да не изпиташ онова прилепващо, смазващо чувство на самота.
Кая се взираше в небето, без да го вижда, защото в тоя момент беше на едно друго място, в едно друго време, седнала кротко до двете стари приятелки. Слушаше ги безмълвна, неподвижна, за да не издаде присъствието си и да ги стресне.
Може би това беше то. Когато някой ти каже, че съжалява за нещо в изминатия път досега или пък се страхува, да не го убеждаваш с всички сили да не съжалява и да не се страхува, защото той няма нужда от това. Може би е достатъчно да постоиш за малко с него, да послушате музика, нищо кой знае какво.
Кая се усмихна към съзерцаващото я небе. Беше се върнала. После се наведе и вдигна тефтера от земята.
*The great gig in the sky, Pink Floyd (1973)
юни, 2018

Няма коментари:

Публикуване на коментар