четвъртък, 21 юни 2018 г.

Идва и си отива

“Той се ядосва, че е бил малък, когато вие сте били големи, но не, не е точно това, а по-скоро, че е бил безпомощен, а вие – силни, но не, и това не е, яд го е, че е бил зависим, а вие – необходими, и пак не е толкова това, колкото фактът, че когато ви е обичал, вие не сте забелязвали.“ 
                                                                      Мъртвият баща, Доналд Бартълми

Доста време почака, докато дъщеря й вдигна най-сетне.
- Тъкмо щях да затварям. Къде се тъдяваш?
- Бях на терасата, мамо, а телефонът беше в хола, който от своя страна е в другата част на къщата, както чудесно знаеш – търпеливо обясни момичето. – Би могла да звъниш малко по-дълго, нищо няма да ти стане.
- Знаеш, че не обичам да настоявам. Какво правиш на терасата?
Гласът на дъщеря й звучеше леко разтревожено – съвсем леко, почти невъзможно за улавяне, но безпогрешният радар на Кая засече това моментално.
- Ами на въздух, приятно е. Щяхме да сядаме за вечеря, но...
Замълча и майка й разбра, че наистина е разтревожена.
- Но? – подкани я припряно, за да няма време за баламосване.
- Окей, ще ти кажа, но все едно, че не съм ти казала. Баба смяташе, че ще се притесниш, затова ме помоли да не ти казвам.
- Тоест да ме излъжеш – не можа да се въздържи.
- Не, майко. Просто да не бия барабана. Да не казвам. Да премълча.
- Именно. Да ме излъжеш. Какво е то, за бога?
- Преди около час, най-много два дядо падна – явно като е ставал от креслото. Там го намерихме – до креслото на земята. Добре е, но иска да полежи там и му сложихме възглавница под главата.
- В момента лежи на земята? – Кая усети как гласът й се вдига до фалцет.
- Да, мамо. Така поиска. Добре е, спокойно. Не се шашкай.
- Слушай, ще ти звънна след минутка. Не си захвърляй пак някъде телефона, моля те.
- И все пак, баба беше прав...
Затвори и отиде до шкафа с алкохола. Бръкна с ръка към дъното и затърси слепешком, докато достигна бутилката уиски. Преди да развърти капачката хвърли поглед към часовника на стената – минаваше седем, значи беше окей. Сипа си два пръста, чисто, но размисли и добави още един, и отпи жадно. Веднага усети как й парна на езика, сетне прогори приятно гърлото и пое надолу. Въздъхна с облекчение. Набра отново дъщеря си.
- Още ли лежи? – застана права до френския прозорец с чаша в едната и телефона в другата ръка.
Погледът й се рееше напред, но нищо не виждаше. Вместо това слушаше съсредоточено.
- Да, баба каза да не го закачаме. Да си почивал – дъщеря й се беше поуспокоила като че ли, може би и от това, че разказа все пак на майка си за случилото се.
Вече не беше тайна. Вече нямаше страшно – нищо кой знае какво не беше станало.
- Добре, нека да полежи, но го наглеждайте. В края на седмицата ще минем с баща ти да те вземем на път за вилата.
- Нали щяхте след две седмици да ме вземете? – изненадана я попита дъщеря й.
Беше го решила за броени минути – между двете обаждания. Все пак се оказа, че не е добра идея да я оставят там.
- Просто ще отидем по-рано на вилата, ако баща ти има възможност, скъпа. Ще видим. Ще говоря с него и ще решим.
- Но, мамо, аз искам...
Момичето наистина звучеше разочаровано. Кая мразеше като станеше така, но нямаше избор.
- Казах – ще го обсъдим и ще решим. Ще вземем предвид желанието ти, но ти сама виждаш, че дядо ти никак не е добре. Искам да те помоля нещо.
Млъкна и се замисли. Имаше ли право да иска това от нея? Виж се ти къде си, когато той е на ръба на бездната – не си там, няма и да бъдеш, а молиш дъщеря си да ти свърши работата.
- Следващите дни, докато си там – започна колебливо – навъртай се край него, говорете си. Сигурно би му било приятно да си поговорите, макар дядо ти да не е от бъбривците. Но кой знае.
- Ама че ние си говорим през цялото време, дядо не млъква въобще – дъщеря й се засмя.
- Виж ти, това е нещо ново – Кая разсеяно проследи полета на един гълъб. – Радвам се в такъв случай. Ще затварям, скъпа. Доскоро.
Остави телефона на масичката и все така с чашата в ръка се върна до прозореца. Беше започнало да се смрачава – сградите отсреща губеха очертанията си и скоро щяха да се слеят с мрака.
И тогава се сети. Как е могла изобщо да забрави тоя сън? По-точно кошмар. Почти всяка нощ имаше кошмари и вече беше приела това като нещо нормално, като част от себе си и нощите си.
Този път беше с баща й. Не помнеше подробностите, нито подредбата на събитията в съня – вече, за разлика от преди, с напредването на деня все по-бързо и безвъзвратно забравяше целия сън. Опиташе ли се да си спомни, да възстанови сюжета, ставаше по-зле. Сякаш някой минаваше с гъба и изтриваше прилежно всичко наред.
Само дето сега нямаше какво толкова да се забравя, беше съвсем кратък, простичък кошмар – баща й го нямаше вече. Беше умрял, незнайно как – не се даваха обяснения, причини. Нямаше преди и след, нямаше причинно-следствени връзки. То беше факт, реалност, нещо настъпило, крайно и необратимо и това е.
Сега, застанала до прозореца, Кая ясно си спомни чувството. Не беше толкова чувство на скръб, колкото на неверие. Отричане. Простичка невъзможност да приеме действителността – този човек, който беше отсъствал цял живот, този път отсъства не само от нея, но и от този свят. Няма го. Липсва. Без шанс за поправяне на миналото – не че можеше да се поправи.
Кая усети познатото коварно изтръпване в ръцете – случваше й се понякога, особено ако държи нещо, както сега чашата. Стряскаше се, защото ставаше изневиделица, без предупреждение – просто ръката отказва за момент, вяла и ненужна, и няколко пъти за малко да изпусне онова, което държеше.
Прехвърли бързо чашата в другата ръка и приседна на ръба на дивана с лице към прозореца. И това идиотско дишане – от сутринта й беше станало така и в края на деня вместо да се оправи, се беше влошило. На няколко минути трябваше да си поема дълбоко, много дълбоко, с целите си дробове въздух, иначе имаше чувството, че ще се задуши. Пробва да не го прави, разбира се, знаеше, че всичко е само в главата й, но не издържа. Наистина усети, че ще се задуши. От усилието чак й се навлажняваха очите и се налагаше често да ги избърсва с ръка.
Това ужасно я дразнеше, влудяваше я направо, но не знаеше как да го спре. За последен път й стана така преди месеци и беше решила, че се е свършило веднъж завинаги с това. Да, ама не. Идва и си отива, когато си иска – като неканен, невъзпитан гост, който без да пита удобно ли е, нахълтва с мръсните си обувки и директно отива да си сипе едно. И се осведомява кога ще е вечерята. С намерението да поостане. Да се настани удобно на нейния диван в нейния хол и да забрави да си тръгне.
Телефонът рязко я изтръгна от мислите й. За малко да изпусне чашата.
- Вечеря ли? – мъжът й, както винаги, премина направо по същество.
- Мисля да пропусна, не съм гладна.
- Ще се забавя с германците. Ще ги водим на вечеря и може да се проточи. Мисълта ми е да не ме чакаш.
- Добре. А ти не ме буди като се прибереш.
- Всичко наред ли е?
Кая регистрира загрижеността му, беше искрена, но наистина не знаеше какво да отговори. Всичко беше наред, така изглеждаше. Откъде тогава беше това странно чувство на загуба?
- Да, предполагам. Отново ми стана това смахнато нещо с дишането. Побърква ме.
- Нещо случило ли се е, за да ти стане така? – вече не беше само загрижен, беше разтревожен като нея преди в разговора с дъщеря им.
- Не мисля. Знаеш, идва и си отива. Просто ще си легна, ще поспя и ще ми мине. До утре – и затвори преди да й отговори.
Изключи звука на телефона и го сложи да се зарежда. Окончателно беше решила да не вечеря, така че си изми зъбите и си легна. Дълго се въртя в леглото, нямаше как да заспи от непрестанните и все по-зачестяващи усилия да издиша и да почувства временно облекчение. Очите й плуваха, особено щом ги стиснеше – тогава направо потичаха сълзи, но вече не си правеше труда да ги бърше.

юни, 2018

Няма коментари:

Публикуване на коментар