четвъртък, 31 май 2018 г.

Ритуали по подреждане на света

Щом стигна до края на комплекса, Кая се поколеба. Старият или новият път да хване? И двата водеха до детската градина, новият просто заобикаляше малко. Повечето пъти избираше него, тъй като беше по-слънчев, по-светъл – старият криволичеше между блокове и дървета и заради това беше усоен, особено през зимата.
Имаше и друга причина да предпочита новия път. Още в самото начало преди около две години, когато го асфалтираха и опънаха тротоари от двете му страни, бяха вдигнати за нула време и няколко гаража, долепени един за друг. Гаражите се намираха по средата на отсечката между комплекса и градината. Не бяха построени към някакъв блок, а ей-така, самостоятелно. Стърчаха самотно насред поляната – наоколо нямаше никакви сгради, само занемарената поляна, по-скоро бандърлък от избуяла трева и храсти.
С времето Кая разбра, че гаражите са предназначени за поправка на коли и подобни дейности. Не ставаше навалица обаче, рядко можеха да се засекат коли отпред. През повечето време нямаше изобщо, не се мяркаха и хора. Като цяло – пустош.
Но, оказа се, живот там имаше. Кая откри това с изумление още при първите си минавания покрай гаражите. Първо видя дървената колибка, набързо и несръчно сглобена, колкото да не е без хич, залепена за единия гараж. Проследи дебелата верига, която се подаваше от колибката и едва тогава забеляза кучето.
Беше се излегнало отстрани на дома си, защото това очевидно беше домът му. Приличаше на каракачанка – черно-бяло, доста едро и с голяма рунтава глава. Белите участъци трудно можеха да се нарекат вече бели, по-скоро пепеляви.
Навярно изпълняваше ролята на пазач, но повечето пъти, когато Кая минаваше оттам, не се виждаха хора, нито коли. Какво пазеше въобще, вързано и само, чудеше се тя. А и не изглеждаше особено свирепо, напротив – беше кротко и апатично.
За тия две години Кая не се реши нито веднъж да го доближи. Не беше сигурна защо. Неотдавна обаче дъщеря й направо я смая, като й призна, че понякога, като минава оттам с приятелките си, го доближава и погалва. Кая беше ужасена. Не го познаваш това куче, не знаеш какъв му е нравът, все пак е пазач, как ще го пипаш, заспори с момичето. Спокойно, мамо, мен кучетата никога не ме лаят. А то е толкова... потърси няколко секунди думата, толкова самотно там и старо. Струва ми се, че е много старо, каза дъщеря й.
Кая не се успокои, но можеше ли да надделее над дъщеря си. Не можеше. Впрочем и на самата нея й се струваше, че е доста възрастно. Винаги, когато го виждаше, то лежеше неизменно отстрани на колибката или вътре в нея, свряно в дъното.
Всеки път Кая спираше на тротоара и го гледаше известно време – секунди, може би минути. Когато беше извън колибката и не спеше, то я гледаше също с един напълно равнодушен поглед. После Кая отминаваше. Със сина си се връщаха по стария, лъкатушещ път – Мати предпочиташе него кой знае защо.
Постепенно това се превърна в някакъв странен ритуал, който Кая и кучето безмълвно спазваха. По-скоро Кая го спазваше – минава оттам, спира, гледат се, без да го доближава, не му говори, нищо не му казва, отминава – так-так, упорито и методично като сърцебиене, а кучето изглежда нямаше нищо против да е участник, макар и пасивен наблюдател, все така мълчаливо. Нито веднъж не я залая, не го чу да лае изобщо.
И този път, когато наближи гаражите, забави крачка и накрая спря току пред тях. Падаха й се от дясната страна. Сградата на градината се жълтееше малко по-нататък, там свършваше и поляната. Потърси с очи кучето, както обикновено, но там куче нямаше. Колибката си стоеше - синджир, излизащ от нея, нямаше, куче също нямаше.
Кая постоя объркана няколко минути, не можеше да разбере какво става, но и хора нямаше наоколо, за да ги пита. После тръгна отново, отначало бавно като в транс, сетне забърза, за да не закъснее за сина си. Може би просто не го е видяла, мислеше си трескаво, докато газеше напряко през поляната. На места тревата стигаше до кръста й. Може би е било зад колибката, скрито на сянка или някъде наоколо. Няма къде да отиде, все пак там живееше през цялото това време.
Почти на бегом стигна до градината, без да вижда пътя, по памет, напълно унесена в мисли. Мати се възпротиви да минават по новия път на връщане, но сега Кая не отстъпи.
- Трябва да проверя нещо – съобщи му кратко.
За да стопира роптаенето, го заразпитва как е минал денят му, но всъщност не го слушаше. Беше нетърпелива да стигнат до гаражите и почти влачеше момчето за ръка.
- Какво има тук? – чу гласа на сина си по едно време.
Кая се сепна. Кой знае откога стояха на тротоара, но тя не смееше да се доближи. Все пак никога не го беше правила. Това не влизаше в тайния им ритуал. А сега трябваше да наруши неписаното правило, нямаше как.
- Изчакай ме за минутка – каза през рамо на момчето и слезе неуверено от тротоара на поляната за пръв път от две години насам.
Сякаш й се мярна човек в единия от гаражите. В движение хвърли поглед на колибката, за да се увери, че е наистина празна. Наистина беше празна, по-празна нямаше накъде и около нея нямаше куче, нямаше нищо.
Някакъв мъж в работен гащеризон се мотаеше вътре. Кая застана на прага, без да прекрачва.
- Извинете, може ли за момент?
Видимо го стресна, явно не очакваше никого.
- Кажете? – обади се раздразнено с гръб към нея.
Събираше някакви инструменти в една кутия и не сметна за необходимо да прекъсва това заради нея.
- Какво стана с кучето? – попита направо и хвърли бърз поглед навън към тротоара.
Мати чакаше търпеливо, където го беше оставила, и гледаше към нея. Както тя и кучето преди се гледаха, помисли си за момент и му помаха.
- Кое? – мъжът благоволи да се обърне и я погледна неразбиращо.
- Кучето, което живееше тук, в колибката – къде е сега?
- А-а, ами шефовете си го взеха и оттам насетне не знам.
- Шефовете?
- Аха, махат ни оттук – тия от общината. Нещо не било съвсем наред и трябва да се местим.
- И са си взели кучето? – Кая настойчиво го изгледа.
- Сигурно, щом го няма.
Мъжът повдигна рамене и се обърна отново към инструментите. Кая постоя още малко, после се запъти към тротоара. Синът й я погледна въпросително.
- Готово, тръгваме си – бодро обяви тя.
- Къде е кучето? – попита Мати.
- Как разбра?
- Видях кучешка колибка. Къде е кучето? – повтори въпроса си синът й.
- Не знам, Мати. Това се опитвах да разбера.
- Кога ще си вземем куче?
- Когато заживеем в къща. Куче в апартамент си е жива агония за кучето.
- Тогава коте или нещо подобно, както Бела преди – момчето спря насред пътя и погледна майка си право в очите.
Кая премигна, за момент видя жълтия настойчив поглед на Бела. Толкова пъти за тия три години, докато беше с тях, се бяха гледали продължително в очите, толкова пъти Кая се беше питала какво иска да й каже, защото виждаше в очите й, че нещо й казва, определено й казваше нещо, и немигащо я гледаше и тя, за да улови и разгадае нещото, да разбере, да проумее това мълчаливо общуване между котка и човек, не, между Бела и нея – това беше друго, беше различно, защото Бела не беше просто котка, а сега вече това бе свършило, както всичко на тоя свят свършва рано или късно. И Кая никога нямаше да разбере какво искаше да й каже Бела, защото на първо място беше котка, макар и повече от това, и на второ място, Бела вече я нямаше.
Не отвърна нищо на Мати, вместо това го хвана отново за ръката, стисна я силно. Техният таен знак. Ритуали и знаци по подреждане на света, с още един по-малко.
Бяха стигнали до комплекса, когато усети безпогрешно онова смазващо ухание на отиваща си пролет.
- Виж, липите са цъфнали – каза тя.
май, 2018

Няма коментари:

Публикуване на коментар