вторник, 22 май 2018 г.

Опитомено

Тръгна да излиза за кафе, но на вратата почти се сблъска с дъщеря си. Имаше онова гузно изражение на лицето, от което Кая винаги заставаше нащрек – виновната усмивка, обикновено съобщаваща неща, които не са окей за майка й. В ръцете си държеше някакво птиче, виждаше се само пепеляво-черната му глава.
- Сигурно се шегуваш – изохка Кая и отстъпи назад.
Внезапно се беше отказала от кафето.
- Само ме изслушай, без да ме прекъсваш.
Дъщеря й захвърли раницата си на пода в коридора и се шмугна покрай нея, пренебрегвайки яростния й поглед. Влезе в хола и седна внимателно на дивана с птичето в скута си. Пое си дълбоко въздух. Нямаше да е лесно.
- Значи излизам от училище и точно до главния вход го виждам под едно дърво, на земята.
- Паднало е от дървото, скъпа – прекъсна я майка й. – Грешка е, че си го взела.
- Не, не. Огледах хубаво дървото. Нямаше гнездо, нямаше никаква птица въобще. Нямаше и как да го оставя там, мамо. Щяха да го докопат котки и кучета. Или деца.
- А ние тук, разбира се, спасяваме животни наред, никакъв проблем.
Започваше да се ядосва. Не можеше да повярва, че отново минават през това.
- Нямаше как да го оставя там, мамо – повтори търпеливо момичето, докато галеше птичето по главата.
Сетне продължи припряно, за да избегне ново прекъсване.
- Минах и през ветеринарния кабинет с него. Прегледаха го и казаха, че е напълно здраво. Даже не ми взеха пари, вече ме знаят. И се оказа, че е свраче, но не са сигурни дали мъжко или женско – ухили се дъщеря й. – Но е мъничко, затова още не е черно-бяло като възрастните. Посъветваха ме да огледам мястото, където съм го намерила – за майка му – но аз и без това я свърших тая работа преди. Така че казаха, че мога за известно време да го гледам вкъщи, докато поотрасне. Дадоха му вода с една пипетка и ми показаха как да му отварям човчицата, за да го правя и аз после.
Беше се задъхала и се наложи да спре за момент.
- И са те уверили, че е напълно здраво? – майка й я гледаше със съмнение и клатеше глава. – Как точно са разбрали, че едно птиче е напълно здраво?
Дъщеря й объркано я погледна, но бързо се окопити.
- Ами така. Прегледаха го и така казаха, нали са доктори. Това им е работата. Няма рани, крилцата са наред, просто не са пораснали, за да може да лети. Всичко изглежда наред. Ще го гледаме тук.
- Не, няма да го гледаме тук – ядно натърти Кая. – Остава за ден-два. Птица не може да се гледа в стая, за клетка да не говорим.
- Но то е мъничко, не може да лети още. А и на терасата ще бъде, не вътре. И като порасне и се научи да лети, ще излита и ще се връща, ще видиш. Ще бъде моето опитомено свраче.
- Не, няма как да остане толкова. Ден-два, не повече.
- Не, ще остане – заинати се момичето.
Това можеше да продължи до безкрай. Кая усещаше, че се задава леко главоболие. Отначало леко, а сетне щеше да стане свирепо, ако не вземе навреме аналгин. Приплъзваше се коварно, на стъпки откъм тила, покрай слеопоочията, докато накрая обхванеше цялата й глава и запулсира безмилостно. Стигнеше ли се дотам, нямаше да има смисъл от хапче.
Нямаше какво да се прави, винаги ставаше така. Наумеше ли си нещо дъщеря й – край.
- Отивам за брат ти. Свраката – на терасата и само там – процеди от вратата и я хлопна след себе си.
Това беше временно примирие - компромис, но за малко в опит да избегне задаващото се главоболие.
Когато се върнаха час по-късно със сина й, момичето вече беше настанило птицата на терасата. В едно кашонче, кой знае откъде изкопано, беше постлало кърпи, за да му е меко, беше сложило дори малко кухненско фолио – да има нещо лъскаво, защото свраките обичат лъскави неща – беше горда, че се е сетила за това, вода в капачка от буркан и малко надробен хляб. Кая надзърна в детската – дъщеря й пишеше домашни, надвесена над бюрото и не видя майка си.
Отиде до терасата и погледна през стъклото, без да отваря вратата. В средата на кашона върху кърпите стоеше сврачето, право и неподвижно. След половин час го провери отново – не беше променило позата си, изобщо не беше помръднало. Този път Кая отвори вратата и излезе на терасата, безшумно, за да не я чуе дъщеря й.
Клекна до кашона и се взря замислено в птичето. Дали наистина беше съвсем здраво, почуди се. Така изглеждаше, само дето не ядеше и не пиеше вода. Може би просто е уплашено, още повече без майка си. Може би като легнат всички и остане напълно само, без да му виси някой постоянно над главата, ще се успокои и ще хапне.
Протегна предпазливо ръка, да не го уплаши, и го погали с върха на пръста си по главичката. Беше покрита с много къса перушина, направо пух – наистина беше съвсем малко. То потрепера за момент и пак застина.
По време на вечеря момичето няколко пъти ставаше от масата, за да го провери. Кая се улови, че прави същото – мине не мине малко време и уж нещо да свърши на терасата, се повърташе наоколо. Нямаше промяна обаче, трохите си стояха непокътнати.
Вече беше минавала оттук, знаеше го тоя път и знаеше как ще свърши. Но можеш ли да я разубедиш или спреш – не можеш. Кая не можеше. Миналата година равносметката беше една чайка и един гълъб. Неспасени, разбира се. В началото на тази година – котката им, внезапно посред нощ, за секунди, докато мъжът й е в командировка. Оставяйки ги с разбити сърца.
И всеки път едно и също – това горчиво, невъзможно за преглъщане, чувство на безсилие и гняв. Този път трябваше да е по-различно, просто трябваше – Кая не беше сигурна защо толкова трябва, просто й беше писнало някакви животни и птици все да умират в ръцете й.
По-късно, когато ги сложи по леглата, дъщеря й се провикна от детската:
- Да го провериш, преди да си легнеш. Ако има нещо, ме събуди.
Да бе, направо ще те събудя, помисли си Кая, и изкрещя в отговор от хола:
- Добре. Хайде, тихо вече.
Чете до късно, буквите вече се мержелееха пред очите й и накрая се предаде. Остави книгата и угаси лампата, но се сети за сврачето и светна отново. Не можеше да повярва, че го беше забравила. Отиде боса до терасата и надникна през затворената врата. Не можа да види нищо в тъмното – само кърпата, с която дъщеря й беше завила птичето, се белееше.
Кая светна лампата на терасата и излезе, потрепервайки от нощния хлад. Не беше студено, все пак беше май, но не бяха настъпили и топлите летни нощи. Клекна до кашона и повдигна с пръсти кърпата.
Птичето вече не стоеше право на краката си, вместо това беше легнало на една страна с отворени очи, гледащи някъде напред. Празен поглед – Кая го познаваше тоя поглед. Това беше от ония неща, които, щеш-не щеш, няма как да се забравят.
Усети внезапно пробождане в стомаха. И то й беше познато. Наведе се, колкото е възможно по-ниско над кашона и присви очи в мъждивата светлина. Втренчи се немигащо в гърдичките на птицата.
Не помръдваха. Не можеше да повярва. Побутна я за всеки случай веднъж-дваж – нищо. Тогава я зави отново с кърпата, този път с главата, угаси лампата и влезе вътре. Това беше.
После, докато лежеше неподвижно в леглото, стиснала очи и зъби, се сещаше отново и отново за думите на втеринаря. Напълно здраво. Тогава какво стана, по дяволите, от какво умря тая скапана птица? Просто ей така, както си стои. Някакъв хладен гняв я заливаше и я душеше. Накрая заспа.
Сънува кошмари, както обикновено, и на сутринта се събуди преди алармата с размътена глава и същия бяс, с който заспа. Чу някакъв шум откъм детската, напрегна се и разбра, че дъщеря й плаче. Плачеше съвсем тихо, с пресекващи хлипове.
Аз й казах, помисли си трескаво Кая, казах й, предупредих я, както всеки път, тя го знаеше това и въпреки това не ме послуша. Казах й, че е грешка. Обърна се на другата страна в леглото и се загледа в отсрещната стена. Плачът стихваше, но после наново се усилваше.
Алармата на телефона звънна, Кая се пресегна изпод завивките и я изключи, но не стана.
май, 2018

Няма коментари:

Публикуване на коментар