сряда, 16 май 2018 г.

Животът продължава и прочие


- Всяка година идват по едно и също време – между осми и дванайсети април – обади се вуйна й.
Двете стояха прави под сайванта и гледаха нагоре към стряхата, където на почти равни разстояния имаше четири лястовичи гнезда. Вуйна й пушеше, както обикновено.
- Точно тогава? – смая се Кая.
- Точно тогава. Ето – днес е десети, значи до вдругиден ще са тук. Преди много им се дразнех като цапаха цимента, всеки ден се налагаше да го чистя – баба ти и тя – но вече не се дразня.
- Как така?
- От годините ще да е – усмихна се вуйна й и угаси цигарата в пепелника, скрит между саксиите. – Омеквам явно. А да видиш малките, като са се излюпили и не могат още да летят – надничат надолу от гнездото, няколко наредени главички, пухени такива едни, съвсем мънички. Ти ги гледаш отдолу нагоре, те те гледат отгоре надолу.
Децата тичаха из градината като отвързани, гонеха се, гонеха и котките, надавайки радостни възгласи, щом приклещеха някоя.
- А ти как си? – Кая се обърна към вуйна си и внимателно се вгледа в умореното й лице.
- Твърде добре – отвърна по навик тя и се засмя. – От известно време насам започнах да пия вечер по една капачка ракия за кръвното.
- Сериозно?
Кая не помнеше вуйна й някога да е близвала алкохол.
- Нали беше с ниско кръвно като мен?
- Преди бях. Цял живот, кажи-речи. Последните няколко години започнах да го качвам и оттам да ми се върти главата. Ужасно е. Нищо не мога да свърша като хората, като стане тъй. Ама с една капачка ракия, не повече, се оправям.
- Аз не мога да мина с една капачка – усмихна се Кая. – Слизали ли сте скоро към центъра?
- През центъра минаваме само на път за гробища. Онзи ден отидохме, а не бяхме ходили повече от месец, и не можех да повярвам колко нови некролози имаше на входа. Повечето на наши набори. Просто да се чудиш какво става – замислено добави жената и изведнъж се разбърза: – Отивам да набера копър за таратора.
Кая я проследи с поглед, докато стигна правоъгълника с копъра, после се обърна да влезе вътре, но видя вуйчо си, седнал на дивана, и отиде при него.
Този диван беше едно от любимите й места тук. Стар, но здрав диван, кой знае на колко години и откъде дошъл. Къщата беше дълга – все едно някой я е дърпал в двата края, докато стигне този си вид, и същевременно построена на две равнища – стъпаловидно. В по-ниската част бяха кухнята, трапезарията и спалнята на баба й. В горната част имаше още две спални – едната на вуйчо й и вуйна й, другата на братовчед й.
Диванът се намираше в горния край, навън и отпред, току под прозорците на едната спалня и гледаше към градината, която от своя страна се простираше от единия до другия край на къщата, също толкова дълга, а освен това широка.
- Има ли много работа? – попита Кая, сядайки до мъжа.
Той пушеше – двамата с вуйна й бяха страстни пушачи – и гледаше замислено градината.
- Работа винаги има, особено напролет. Но реших, че няма да избяга – пошегува се той и погледна косо към племенницата си. – Пишеш ли още?
- Рядко. Все ми изникват други неща и не остава време.
- Глупости – отсече мъжът. – Това са пълни глупости. Няма да позволяваш на нищо да измества писането ти.
- Наскоро прочетох някъде, че животът едва стига да станеш добър и в едно нещо. Така че трябва да внимаваш в какво ставаш добър.
Вуйчо й кимна, все така с поглед, блуждаещ напред.
- Когато беше погребението на баба – обади се Кая – аз седях на тоя диван през почти цялото време преди да тръгнем за църквата и странно защо в паметта ми все ми изникват лястовичките.
Мъжът не каза нищо, вместо това я погледна въпросително.
- Те бяха дошли вече – продължи Кая – и даже имаше малки. Това помня със сигурност, имам предвид, че се бяха излюпили лястовичета. И всички те – и родители, и малки – вдигаха невъобразим шум, цвърчаха като полудели. Навярно това ми се е запечатало толкова ярко в съзнанието заради контраста с мълчанието на хората, които бяха дошли за изпращането.
- И контраста между раждането и смъртта – каза вуйчо й, докато се мъчеше да запали нова цигара.
- Преди малко вуйна ми разправяше как години наред се ядосвала на лястовиците, дето цапат цимента, но вече не.
- Даже като наближи времето за пристигането им, което впрочем, е тия дни, почва само за това да говори – засмя се мъжът. – И баба ти, спомням си, им се ядосваше, че трябва да чисти под тях, но бързо й минаваше. То за всичко й минаваше бързо.
Погледът на Кая се рееше из двора, докато накрая се спря на липата – точно насреща им беше царевицата, а вдясно, където тя свършваше, имаше огромна, достолепна липа, в сянката на която обичаше да се просва по гръб, направо на топлата земя и да зяпа лениво преминаващите облаци. Обичаше и монотонното жужене на стотиците пчели, скрити в короната й, и този опияняващ аромат на минало и спомени.
- Каква е историята й? – попита тя.
- М?
- На липата – посочи нататък към дървото.
- Посадихме я с баба ти малко преди да замина за казармата. Преди близо четирийсет години. Това е историята й, друго няма. После като порасна, обирахме липовия цвят и го разстилахме да съхне върху вестници. Вестниците слагахме на кревата – и вуйчо й махна с ръка към двойното желязно легло в долната част на къщата, навън под сайванта.
Това легло беше там, откакто Кая се помнеше. Някога, много отдавна вероятно се е ползвало за спане и се е намирало в къщата, разбира се, както се полага на всяко легло, но после е било заменено с ново и са го преместили там.
Кая добре помнеше, че като беше малка този грохнал креват служеше на нея и другите деца за техните си детски игри, както и за легло на котките, които винаги са били по много тук, от пет нагоре. Този креват, хем вече ненужен и безцеремонно изхвърлен, хем отново ползван за други цели, беше здраво свързан с историята на липата, къщата и хората, живели в нея.
- А сега вече липовия цвят го прибираме вътре. На баба ти на леглото – завърши мъжът и се надигна тежко от дивана. – Вуйна ти ни вика за обяд.
- Върви. Ще дойда след минутка.
Кая затвори очи и се отпусна назад. Подухваше слаб вятър – тя не виждаше, но чуваше шумоленето на листата по липата. Цвят още нямаше, беше рано за това, но много скоро пъпчиците щяха да се разтворят, да привличат стотиците пчели, да ухаят нетърпеливо, смазващо и отчаяно, и накрая да прецъфтят унили.
Лястовиците щяха да си дойдат, както всяка година – между осми и дванайсети април – и празните гнезда да се напълнят с лястовичета, с глави наредени едно до друго като мъниста. Царевицата, която все още беше крехки, зелени стръкчета, щеше да порасне, да избуи и също да шумоли при лек вятър, както липата сега.
Всичко продължаваше, устремено право напред, няма как да е иначе, и ако останеш и забиеш пети на едно място, като магаре на мост – тогава какво?
Тогава ще виждаш, с очите си ще виждаш как всичко цъфти, расте, променя се и отива нататък, където и да е това нататък, а ти ще оставаш назад, ще се смаляваш, смаляваш, докато накрая неизбежно се превърнеш в точка и просто спреш да съществуваш за околния свят. Ти ще съществуваш, разбира се, там назад, но не и за другите, понеже няма да те виждат. Най-много да виждат точката, но и това не е сигурно. Известно време ще се чудят къде се дяна, а после ще забравят. Това е толкова човешко – да забравят. Ще ги поеме техният коридор, тяхното настояще, сетне и бъдещето. Споменът за теб ще избледнява, докато накрая изчезне напълно.
И всичко това, защото си си казал: „Отказвам да си взема нова котка, след като умря моята. Отказвам да сменя тоя човек, дето си отиде, с някой друг. Отказвам да си изхвърля леглото навън, за да си купя ново, или пък дивана. Отказвам да заменям старото с ново, изхабеното, скъсаното, счупеното със здраво, стабилно, надеждно. Отказвам да забравя. Плюя на това. Отказвам да продължа напред, само защото всички го правят.“ И прочие, и прочие.
Кая се сепна и отвори рязко очи. Децата я викаха от долната част на къщата за обяд.
Понякога е достатъчно просто да направиш няколко крачки, за да не останеш точката, която постепенно изчезва в далечината. Нищо кой знае какво – само няколко крачки. Нищо не ти пречи после да се върнеш там, откъдето си тръгнал, щом така искаш и ти е добре. Баланс е нужен – отдалечаваш се, но не прекалено. За да не изчезнеш преди да му е дошло времето за това.
Кая стана от дивана и тръгна надолу, знаейки, че като стигне до трапезарията, ще си е възвърнала нормалните размери.

май, 2018




Няма коментари:

Публикуване на коментар