сряда, 2 май 2018 г.

Белези

Намери ги до шадраваните – по-точно малко встрани от тях. Беше чудесен майски ден – ясно небе с приятно греещо слънце – не жарко като през август, а меко, дружелюбно. Паркът беше препълнен, все пак беше почивен ден, освен хубавото време.
Дани и синът й се бяха настанили на една пейка точно зад параклисчето. Преди няма и пет минути хлапето шляпало в локвите, образувани от шадраваните, оттам сандалките му бяха вир-вода, а оттам пък седеше принудително с майка си на пейката. Сандалите съхнеха на слънце. Детето не изглеждаше щастливо от това, но нямаше как – трябваше да почака.
Кая се приближи към тях с чаша кафе в ръка. Остави внимателно горещата напитка настрани, в самия край на пейката – на безопасно разстояние, и едва тогава се наведе да прегърне приятелката си.
- Отдавна ли сте тук? – попита я, докато сядаше до нея.
- От сутринта, значи повече от два часа. Събуди се съвсем рано, нямаше седем, съответно и нас с баща му.
- Багажите готови ли са?
- Не питай. Седем куфара и две ръчни чанти. Останаха дреболии, но да кажем, че са готови.
Кая кимна и се загледа напред. Точно срещу тях имаше малка поляна, отвъд която бяха шадраваните, а вдясно се намираше параклисчето. Синът й и дъщеря й си подаваха топка на поляната, а след броени минути и баща им се присъедини към тях. Беше се забавил, за да паркира.
- А твоят човек къде се тъдява? – погледна усмихнато Дани над очилата.
- Трябва да дойде до половин час. Още е хамалин. Цяла сутрин, докато ние бяхме тук, е пренасял куфари.
- Не му е лесно – отбеляза Кая.
- От самото начало знаехме, че ще е така. Не сме имали илюзии, знаеш.
Малкият напираше да слиза от пейката и накрая майка му капитулира. Събу чорапките, обу му на голо влажните сандали и го пусна. Извоювало свобода най-сетне, детето хукна след топката, а двете жени се засмяха на ентусиазма му. Дани помаха на мъжа на Кая и той й отвърна.
- Толкова е лесно при тях. Децата, имам предвид. Всичко е игра. Като стана въпрос – тия неща с багажи и всичко по едно такова местене – не са трудните. Знаеш ли кое е трудното? – замислено се обади Дани.
- Кое?
- Хората. Да се сбогуваш с хората, да ги оставиш и да си тръгнеш, без да се обръщаш назад. Макар, че съм решила да няма сбогуване. Тоест, да не го наричаме така. С никого не се сбогуваме. Заминаваме, разделяме се – така е, но после пак ще се видим. Да сме живи и здрави.
Кая я погледна скептично, но нищо не каза. Вместо това доизпи кафето и стисна картонената чаша между пръстите си.
- От колко ви е полетът? – попита я след кратко мълчание.
- В седем. Ще тръгнем по тъмно към летището – пет, пет и нещо, няма как.
- Обмислях да дойда, – призна колебливо Кая, запъна се за момент и продължи – но в крайна сметка реших, че е лоша идея. Знаеш, че не ме бива в тия работи. Това с разделите. Така и не претръпнах след толкоз години – всеки път едно и също, все същото идиотско усещане за апокалипсис.
- Знам – отвърна Дани и след секунда повтори: – Знам. Всичко е наред.
Децата и мъжът тичаха напред-назад по тревата, заливаха се от смях на нещо тяхно си, а наоколо подтичваха кучета, дърпащи стопаните си. Всичко е наред, повтори наум думите на приятелката си Кая.
Отвъд парка се простираше част от центъра, нататък се виждаха миниатюрни отрязъци от отдалечени квартали, сгушени в подножието на планината. И последна, разбира се, се извисяваше самата планина с все още снежни върхове, тулещи се в небето.
Кая обичаше гледката на планината, винаги й действаше по един и същ начин. Някаква смътна утеха да знаеш, че неизменно е там, винаги можеш да разчиташ на това, да се опреш на този непоклатим факт, каквото и да се случва. Както някои хора впрочем – един-двама най-много, не повече.
- Това е пълна глупост – чу се да казва на глас. – Дето нямало незаменими хора.
- Разбира се, че е глупост – меко отвърна Дани. – Някои хора просто са такива – не можеш да ги заместиш с нищо и никого. Да, срещаш нови хора. И да, ако имаш късмет, те ще са истински, ценни хора. Можеш да се разсееш, да избягаш, да се самонавиеш, че тези нови хора успешно заместват другите, но рано или късно разбираш, че не е така. Празнотата, липсата им си седи непокътната и това е. И нека да е така, в това няма нищо лошо, казвам пък аз. Отивам за минутка при другите – стана пъргаво от мястото си и се насочи към шумната групичка на поляната.
Загледана в отдалечаващия й се гръб, Кая си спомни, незнайно откъде, за онзи кошмарен късен следобед, когато в кухнята й експлоадира едно шише с гроздов сок и едва не я заколи. Парче стъкло се беше забило в дясната й ръка, под лакътя, и тя беше имала неблагоразумието да го извади. Фонтан от кръв бликна моментално и за един миг Кая си помисли, че това е краят – ще изгуби съзнание преди да стигне до телефона.
Но успя да стигне, по-късно можеше с лекота да се проследи кървавата диря – мъжът й беше в командировка, затова се обади на Дани. Спомни си съвсем ясно как седеше направо на земята, докато чака спасението, опряла гръб на дивана с една, вече обилно напоена с кръв, кърпа, с която притискаше дълбокия прорез. Плачеше й се не толкова от пулсиращата болка и страха, колкото от отчайващата гледка – кръв, стъкла и гроздов сок имаше навсякъде, буквално навсякъде, после откриваха стъкла на най-невероятни места, а беше чистила цял предиобед.
Сега, в този великолепен безоблачен ден, от мястото си на пейката, Кая потърка несъзнателно четирисантиметровия поизбледнял белег на ръката. От силния близък удар стъклото било стигнало до костта – в спешното дори се съмняваха, че е счупена, но се оказа, че не е. Вместо това пет шева и близо месец нефункционираща ръка. И някоя и друга година перманентна болка на мястото.
Дани, от своя страна, имаше подобен белег, само че на лицето, пресичащ веждата надолу към окото. Беше от катастрофа като малка с родителите си.
Какво са белезите? Защо въобще остават някъде по телата ни освен обективните причини? Кая разсеяно продължаваше да потърква с пръст своя, със залутан поглед напред. Гледаше, но не виждаше през мъглата на спомените.
Спомни си и скорошните думи на мъжа на Дани. Как беше – може да заминаваме, но нищо няма да се промени. Ала това не беше вярно. Разбира се, че не беше вярно.
Всичко се променяше. Настъпваше нова ера. Те заминаваха, но не на екскурзия, както преди, а за да останат. С еднопосочни билети на другия край на земята, щяха да бъдат в два различни дни. Кой знае кога щяха да се видят отново. Децата им нямаше да растат заедно. Нямаше да се събират по празници или просто така, както правеха преди. И въобще нищо вече нямаше да бъде същото, това беше сигурно.
Дани се върна и седна на пейката задъхана и кихаща.
- Тия ужасни полени – въздъхна и затърси трескаво кърпички в чантата си.
- Мислех си за белезите – обади се с треперещ глас Кая. – Моят от шишето, твоят, тези от ражданията – изобщо белезите. Извън медицинските причини как мислиш – защо остават по телата ни?
Дани я погледна, след като внимателно се издуха.
- Струва ми се, че знаеш. Даже съм сигурна.
- Предполагам. Виж, никога не съм била спец по сърдечните работи, – смени рязко темата Кая – но си мислех, че сега се предполага, имам предвид, хубаво е да кажа нещо за нас, за мен и теб.
- Не е нужно нищо да казваш – прекъсна я приятелката й.
- Знам, но искам. Както казах, не съм по тия неща, знаеш, че съм необратимо повредена в това отношение – вдигна ръка, за да възпре повторното й прекъсване – моля те, чуй ме. Наясно съм, че било, каквото било. Вече приключва, поне по този начин, както беше досега, приключва. Това е факт. Но един човек веднъж ми каза, че не е важно какво ще се случи оттук нататък и какъв ще бъде краят. А какво е било. Исках да ти кажа, че и за мен е така – може би е важно онова, което се е случило, което преживяхме заедно. И съм благодарна за тия моменти, хубави и лоши. Това е като нашите белези – не може да бъде изтрито. То е там и толкоз, и това му е хубавото, разбираш ли?
Кая съзерцаваше планината, докато говореше, донякъде смутена, защото тия неща винаги са й били така объркани и хаотични, и неясни, не като в математиката – точни и логични, но щом млъкна, се обърна към приятелката си и я погледна право в очите, немигаща. Дани кимна и само стисна лекичко ръката й със своята.
След няколко минути мъжът на Дани дойде запъхтян и вече капнал от умора. Размениха си по някоя шега, уточниха кога излитат, кога кацат, къде ще е престоят – Рейкявик, двайсет и четири часа – ще ни дойдете по-натам на гости, настанете се първо вие, лесна работа другото, и накрая се сбогуваха набързо и с последни прегръдки.
- Ще ви настигна ей сега, вие вървете – каза Кая на мъжа си.
Той тръгна с децата към горната част на парка, там, където беше паркирана колата, а тя остана на мястото си до параклиса. Гледа след жената и мъжа, взел хлапето на ръце, докато се изгубиха сред дърветата. Потърси опипом белега на ръката си – там беше, можеше да го усети под пръста си, без да поглежда, така, както знаеше и че планината е отсреща. Сетне се обърна да си ходи.
май, 2018

Няма коментари:

Публикуване на коментар