четвъртък, 26 април 2018 г.

Без кратки пътища


(на ония, които все пак ги избраха)

Телефонът му звънна някъде из джобовете на сакото му и го извади от унеса. Като безпогрешен радар Кая веднага усети, че нещо не е наред.
- Ще ти се обадя по-късно, мамо. На вечеря с колеги, да. Да, добре. Просто съм уморен, това е. До после.
Не успя да я заблуди, това му беше ясно. Трябваше да излезе оттук някакси, поне за малко. Иначе щеше да се задуши. Чисто и просто щеше да се свлече драматично над лучената си супа и да съсипе безупречния си костюм пред смаяните погледи на хората.
Извини се, че трябва да продължи телефонния си разговор и побърза да излезе от ресторанта, преди да му стане съвсем зле. Щом тежките врати се хлопнаха зад гърба му, въздъхна с облекчение. Беше чудесна лятна вечер, а за малко да я изпусне. Прохладен ветрец раздвижваше листата на тополите, подредени в стройни редици от двете страни на алеята като някакви царедворци.
Мати погледна към улицата – там, където свършваше алеята, посипана с чакъл. Не се виждаха коли, нито пешеходци. Неслучайно беше избрано такова усамотено място, далече от центъра и шумотевицата – ресторантът претендираше за един от най-добрите в града не само като кухня, но и като локация.
Мъжът се насочи към една от пейките, разположени на равни разстояния една от друга на алеята – масивни, хубави пейки от ковано желязо, досущ като масите и столовете в ресторанта. Преди да седне, затършува из джобовете на сакото си за цигари и точно тогава осъзна, че е забравил телефона на масата. „Е, какво да се прави“, помисли си примирено.
Запали и се облегна назад, вперил поглед в тъмното небе. Хубаво беше тук – не вътре в ресторанта, а тук – тихо и спокойно. Усети някакво раздвижване на съседната пейка, няма и три метра дотам.
Изправи се рязко, задавяйки се с цигарата. Някакъв мъж, поне така му се стори, седеше там, едва сега видя силуета му. Странно как го беше пропуснал преди.
Мати стана от мястото си и се приближи към мъжа.
- Може ли? – посочи мястото до него.
Човекът кимна, явно не държеше на уединението си. Вече съвсем отблизо, успя да го огледа. Имаше окаян вид, навярно бездомник, прецени набързо. Подаде му кутията да си вземе цигара.
- Благодаря – имаше сипкав глас, като на човек, който не го използва много често.
Двамата запушиха в мрака.
- Много ли е зле там? – обади се след кратко мълчание непознатият.
- Моля?
Мати го погледна неразбиращо.
- Вътре. Много ли е зле вътре? В ресторанта, имам предвид – махна с ръка нататък.
- Да кажем, че тук е по-добре.
- Имах такива подозрения.
- Тоест?
- Бил съм и от другата страна на реката, синко, знам какво е.
- Ясно. И?
- И тук е по-добре, сам го казахте.
Мати се взря в лицето на човека – доста възрастен изглеждаше, направо старец, но с бистри, живи очи.
- Какво стана?
- Знам ли. Сигурно това, което става с повечето хора. Взех да се уморявам. И скъсах синджира, както се казва.
- С какво се занимавахте?
- Бях учител. Близо четирийсет години.
- Тази сутрин, като тръгвах за офиса – без никаква връзка поде Мати – разбрах, че един мой съсед, млад човек, скочил от балкона си. Осми етаж – от високото избрал краткия път надолу.
- Не е имал намерение да оцелява – тихо отвърна старецът.
- Положително. Познавах го бегло, засичал съм го няколко пъти, откакто се нанесох. Изглеждаше на моите години, живееше сам, два етажа над мен. Това е.
- И сега не можете да спрете да мислите за него?
- В смисъл?
- В същия – не можете да спрете да мислите за него.
Мати усети настойчивия поглед на възрастния мъж, самият той гледаше право напред в тъмнината. Какво правя тук, по дяволите, вътре сигурно са ме отписали вече. Трябва да се връщам, помисли си неспокойно. Но не помръдна от пейката. Сякаш краката му бяха залепнали за чакъла.
- Да, предполагам. Като се случи нещо такова и – млъкна безпомощно.
- И преобръща подредения ви свят с главата надолу – довърши старецът.
- Колко е подреден е друг въпрос. Но да, нещо такова. И сега не мога просто така да седя вътре, да си ям стека и пия виното, и да говоря за инвестиции и прочие идиотщини. Все едно нищо не се е случило. Все едно всичко е наред. Точно днес не мога. Не знам как да ви го обясня другояче.
- Няма нужда да се опитвате. Казах ви, бил съм от другата страна. Харесва ли ви това, с което се занимавате?
Простичко зададеният въпрос го свари неподготвен. Отдавна не беше мислил за това, може би от самото начало, когато почна във фирмата преди три години.
- Да, струва ми се – не прозвуча много убедено и се подразни на себе си и на другия. – Харесва ми – побърза да добави, вече по-категорично. – Интересно е. Има динамика, така да се каже.
- Това е добре – кимна непознатият. – Добре е да има нещо, което обичаш да правиш, за да се съхраниш от безумието на тоя свят. Много е важно това, момче.
- Преди обичах да се катеря – чу гласа си Мати. – През по-голямата част от съзнателния си живот съм го правил. Какво говоря – допреди четири години основно с това се занимавах.
- Алпинист?
- Да, скално катерене, ледено катерене, височинен алпинизъм и т.н. Водил съм експедиции до къде ли не.
- Вече не?
- Вече не. Преди четири години, както споменах, спрях всичко, свързано с катеренето. Реших, че е време да стъпя здраво на краката си. Буквално. Така казах и на майка си – това бяха думите ми. Да стъпя здраво на краката си.
- А тя?
- Изненадах я, но и се успокои, мисля. Помня как преди палеше свещ преди всяка една експедиция. Никога не е искала това от мен, да се откажа, имам предвид, но някакси почувствах, че е дошъл моментът за нещо по-сериозно. Спомням си как като бях малък все й повтарях до втръсване, че ще стана алпинист – засмя се почти беззвучно в мрака – а тя неизменно ми отвръщаше – „Ако това е, което искаш.“
Нещо хладно като нож и с метален привкус пропълзя внезапно в гърдите и между ребрата на Мати и той потръпна, въпреки топлата вечер. Беше напълно забравил за тия всекидневни разговори с майка си, когато го вземаше от училище. По това време беше започнал активно да ходи на стена – четири пъти в седмицата – и не можеше да си представи да се занимава с друго някой ден. Петнайсет години това беше животът му. А виж се сега докъде стигна, прошепна му някакво коварно гласче.
- Матиии – викът проряза безмилостно притихналата вечер и го откъсна рязко от миналото.
Погледна към входа на ресторанта, където един от колегите му беше излязъл да го търси. Кой знае колко време беше минало.
Остана неподвижен на пейката, даде мълчалив знак и на стареца да не се обажда, и зачака с надеждата, че ще остане незабелязан в тъмнината.
Мъжът на входа постоя няколко секунди, повъртя се, явно объркан и в недоумение, и накрая хлътна навътре.
- Обичах да се катеря – повтори несъзнателно Мати.
Каза го като че ли повече на себе си, отколкото на събеседника си, и го погледна замислен.
- Това беше всичко, което исках да правя. А вие?
- Обичах да преподавам, обичах децата, а още повече вроденото им любопитство преди животът да го превърне в цинизъм. А сега, ами то се вижда – разпери ръце той. – Харесва ми да живея на открито, под небето. След цял живот стени. Нямам нужда от покрив, нито от имущество.
Мати се засмя и стана от мястото си.
- Трябва да вървя – подаде ръка на стареца и топло стисна неговата. – Беше ми много приятно да си поговорим, наистина. Рядко ми се случва това вече. Благодаря ви.
Тръгна по тясната алея между тополите като крал между придворните си, а гласът на другия го застигна малко преди да стигне входа на ресторанта.
- И не забравяй, синко – онова, което обичаш. Без кратки пътища.
Мати се сети да го попита нещо и се обърна, за да открие с изненада, че пейката беше празна. Странно, защото преди няма и пет минути колегата му стоеше на същото това място, но не ги забеляза, а сега Мати виждаше съвсем ясно тяхната пейка. Просто беше празна.



Няма коментари:

Публикуване на коментар