вторник, 17 април 2018 г.

Стой на едно място

на Джинка
Мъжът погледна още веднъж грохналата къща, сетне обгърна с очи широкия двор – беше широк наистина, голям – което си беше истина, беше си, и рече замислено:
- Право да ви кажа, нито къщата е кой знае колко впечатляваща, нито дворът – къщата положително ще трябва да се събори и вдигне наново, а дворът е съвсем запуснат. Но има нещо, което ме дърпа насам. Дявол знае какво.
Другият се засмя.
- Какво да ти кажа, синко, не съм живял нито ден тука, че да зная. Синът ми взе тая съборетина и дворчето преди пет години. Да съм идвал насам пет пъти – по веднъж на година за туй време, и то за малко. Колкото да огледам, да се завъртя. Аз живея през няколко къщи оттука, ама пуста работа, опустяла, главата си не мога да вдигна, знаеш как е.
Двамата мъже стояха прави с гръб към къщата, а дворът се разстилаше пред тях в цялата си съсипия. Там, където той свършваше, нямаше къщи – почваше поле. Отвъд полето се издигаха неголеми хълмчета с редки борови горички. Зеленина, накъдето погледнеш, а отгоре синьото, да ти пълнят очите и душата. Гледката си заслужаваше, може би това беше, помисли си младият, загледан напред.
- Знаете ли нещо за предишния собственик? – обади се той след кратко мълчание.
- Бай Кольо ли? Голям чешит. От мен да знаеш, момче, човек, дето е стиснат откъм майтапи, е гола вода. Пиши го загубен. Бай Кольо беше седем години по-голям от мен, бог да го прости.
Млъкна, за да запали цигара, дръпна дълбоко и продължи:
- Беше сам – ни жена, ни деца. Живя с родителите си, после като си заминаха, остана само той. Ама не личеше да му тежи – все се шегуваше. С всичко се шегуваше – и с живота, и със смъртта. Комай така по-леко се изкарва. Имаше си желязна привичка – всяка вечер излизаше пред къщата, на пейката. Като е лошо времето – за по няколко минути. Като е хубаво – по повече. Да си взема лекарството, така викаше. Ако мине някой комшия, та поседне – лаф, бъзици – времето си върви по-приятно, не е ли тъй? Пък ако не мине – не мине. На него пак му беше добре.
- На мен ми звучи като да е бил самотник - забеляза младият.
- Поне не се е оплаквал от туй, иначе не знам. Няма как да сме сигурни какво е в душата на човека. Всеки си знае за себе си.
- А повечето хора даже и за себе си не знаят.
- И това е вярно – усмихна се старецът. – Ей на, цял живот живеем с него през няколко къщи, пък сега като се замисля, не съм толкоз убеден, че съм го познавал. Един ден не излязъл на пейката. После още един. На третия ден комшиите се усъмнили и в крайна сметка го намерили. Паднал на пътечката между лехите и там останал.
И кривият му пръст посочи бандърлъка напред. Лехи там отдавна нямаше, дори да е имало някога.
- Той си казваше в последно време, че му зачестяват телеграмите, ама то туй при всички набори е така. Нормално си е, искам да кажа. После синът ми взе мястото от някакви негови наследници – далечни роднини, но живее в чужбина и аз се занимавам сега с туй. Вече пет години, откак бай Кольо го няма, ех, кога минаха.
- Не сте го продали за пет години? – учуди се мъжът.
- Ами не сме, няма много желаещи. Видят го и повече не се обадят. А аз нямам нито време, нито здраве да го постегна. И дворчето е грехота да седи така и да се заносва, ама какво да се прави.
- И аз имам син – каза мъжът. – Малък е, на четири. С жена ми искаме да се махнем от града, та затова.
- Все повече млади комай бягат от града. Тука доста семейства се заселиха. Селото се подмлади, дет се вика. Вие добре сте решили, момче, да знаеш.
Мъжът погледна стареца развеселен, някак леко му бе станало на душата, само не беше сигурен от какво. От мястото и от гледката ще да е, така реши. Имаше нещо тук, нещо неясно, но много силно и притеглящо. Все пак се обърна да си тръгва.
- Ще ви се обадя до няколко дни, но не искам да ви обнадеждавам. Наистина е доста съсипано, нужно е да се вложат много време, труд и ресурси.
Възрастният човек въздъхна. Не беше изненадан, нито разочарован. Винаги така ставаше и сега не беше по-различно. Идваха, оглеждаха и си тръгваха, без повече да се обадят. Не ги винеше. Имаше къде-къде по-хубави места в селото.
- А това отде се взе? – гласът на младия го сепна.
Погледна нататък – почти до портата, леко встрани лежеше някакво куче. Сега беше дошло, преди го нямаше. Лежеше, но нащрек – готово да скочи и избяга, ако се наложи. Беше ужасно слабо и окаяно, кожа и кости. Ребрата му стърчаха болезнено.
- Това е Джинка – другарчето на бай Кольо. Не знам на колко години е, но доста изкара с него. Винаги излизаха заедно на пейката.
- И живее още тук? – младият погледна невярващо животното.
- Да. През деня излиза, обикаля из селото. Често съм я засичал. Като намери нещо за ядене или й хвърли някой – това е. Обаче младите псета много я тормозят. Виж раните по тялото й – не я оставят да си изкара на спокойствие старините, душицата.
- Пет години живее сама в къщата?
- Ами май така излиза. Още в началото, като умря бай Кольо, взех Джинка у дома, на двора, но същата нощ избяга и се върна тук. И аз я оставих. Насила не става, знаеш.
Младият човек се приближи полека към легналото куче. То го наблюдаваше с недоверие и щом усети заплахата, се надигна тежко, с усилие. Мъжът протегна успокоително ръка.
- Хей, не се страхувай. Искам само да се запознаем – кучето сякаш го разбра и послушно легна отново, вперило очи в човека, който му говореше кротко.
Мъжът клекна срещу него, старецът ги гледаше с интерес отстрани. Очите на кучето сълзяха, две влажни, тъмни браздички бяха вдълбани покрай муцуната. Посегна да го погали и то стреснато се отдръпна. Отново му заговори тихо и този път успя да го почеше по главата, зад ушите, но под ръката си усещаше как тялото му трепери. Кой знае какво е преживяло за тия пет години, помисли си той.
Вгледа се в очите му – големи, тъмни и топли. Човешки очи, които говореха. Отведнъж видя как стои неизменно до стопанина си, паднал между лехите, три дни, докато го намерят. Видя го как излиза всеки ден през тия пет години, как оцелява някакси и се връща всяка вечер в дома си, защото макар стопанинът да го е нямало вече, домът му е бил там. Видя в сълзящите му като на старец, очи вековно търпение и още нещо. Какво, не знаеше, не беше сигурен дали има име за него.
- Чакала си и нас, нали? Знаела си, че ще дойдем рано или късно. Знаела си, че само трябва да почакаш, колкото е нужно. И да оцелееш дотогава. Когато бях малък – завъртя се към стареца на пръсти, както беше клекнал – майка ми все ми повтаряше едно нещо, дето в крайна сметка успя да се забие в съзнанието ми и ето, не го забравям никога. „Ако се загубиш, стой на едно място, а аз сама ще те намеря.“ И така си беше. Винаги ме намираше.
Възрастният мъж кимна разбиращо.
- Да смятам, че откри онова, което те е дърпало насам? – усмихна се широко той.
април, 2018

Няма коментари:

Публикуване на коментар