петък, 9 март 2018 г.

Всичко е наред

Като за начало се успаха. По-точно тя, а оттам и децата. Алармата на телефона я събуди, но не стана и заспа неусетно пак. Петнайсет минути по-късно отвори рязко очи. Оставаше им около половин час да се нагласят и излязат.
Скочи от леглото и хукна към детската, докато се мъчеше в движение да се напъха в дънките си. Събуди децата с едно светване на лампата – нещо, което искрено ненавиждаха – и изкрещяване да стават. Нямаше време за деликатно приканване.
Сънени и кисели, тримата успяха почти навреме да влязат в колата, когато дъщеря й се сети, че е забравила гранулите на Кари.
- Невероятно – не стига, че се успахме, а сега искаш съвсем да закъснеем.
- Ти се успа – гневно я засече от задната седалка момичето.
- Окей, права си – аз се успах. Но това не променя факта, че сме на път да закъснеем. Освен това хиляди пъти ти казах, че хранят това куче всеки ден.
- Именно. Аз.
- Ти го прехранваш – натърти майката. – Хранят го от магазина, до който живее.
- Откъде знаеш?
- Просто знам.
- Откъде? – заинати се момичето.
- Господи, не се отказваш, нали? Качвай се бързо. Ще те чакаме пред входа. И заключи.
Подаде ключовете на дъщеря си и я изчака да се измъкне от колата. Сетне запали, въздъхвайки тежко. Това е то. Всекидневните битки започваха от рано сутрин. А дори не си беше изпила кафето.
Погледна в огледалото сина си, след като излязоха от гаражите. Седеше мълчаливо, гледайки през прозореца навън. Вълнената шапка беше нахлупена ниско до очите му.
- Сестра ти е невъзможна – каза тя на огледалото.
Момчето не отвърна нищо, само се размърда неспокойно на седалката и още по-настойчиво продължи да се взира навън.
Дойде след цели пет минути. Просто не беше за вярване. Положително щеше да закъснее за първия час.
- И какво ти отне толкова време да вземеш храната? – запали колата и най-сетне потеглиха.
Момичето изсумтя в отговор. Следващите няколко минути пътуваха в свирепо мълчание. Спряха малко преди училището точно срещу магазина.
Кучето лежеше, както винаги, на мястото си току до вратата, и спеше. Беше много старо, никой не знаеше на каква възраст е, но от доста време живееше тук. Не мърдаше от мястото си – ставаше само да яде и да пие вода от една оставена купичка наблизо. Най-много да се разходи няколко крачки, но все в радиус около магазина. По-нататък не отиваше.
Едро, жълтеникавобяло с добродушна муцуна и човешки очи, то наистина беше грохнало, в есента на дните си.
Момичето пресече бързо улицата с храната в ръка. Кучето го познаваше и щом го видя, вече будно, се надигна тежко от мястото си. Майката забеляза, че с усилие стои изправено на крака. Не в есента, а в зимата на живота си, поправи се тя.
- Побързай – извика през смъкнатия прозорец.
Момичето я стрелна с възмутен поглед и дори в колата през улицата тя можеше да чуе мислите му. Върна се едва, когато Кари начена гранулите.
Тръшна силно вратата след себе си и си сложи раницата на гърба, защото след малко щяха да са пред училище.
- Мамо, може ли да ми дадеш джобни за днес?
Беше се загледало в забързаните деца и родители наоколо, избягваше погледа на майка си в огледалото, гузно и засрамено.
- Моля? Нали ти дадох в началото на седмицата – значи би трябвало да имаш и за днес.
- Да, но вчера се наложи да похарча днешните.
- Аз те предупредих да си ги разпределяш така, че да имаш за всеки ден. Съжалявам, но няма да ти дам отново.
- Това значи да стоя гладна цял ден.
- Първо, не е цял ден и второ – щом се налага, ще стоиш. Твой избор.
Майката се извърна назад, след като спря колата, оставяйки я запалена на аварийни – дъщеря й вече гледаше към нея умолително, готова да се разплаче.
- Сега не е времето да обсъждаме това. Слизай, че ще закъснееш. Ако вече не си.
Момичето отвори със замах вратата.
- Ти си най-ужасната майка на света – изкрещя през сълзи и за втори път тази сутрин засили вратата.
Майката потръпна, здраво стиснала челюсти и кормилото. После се усмихна пресилено в огледалото към сина си, който беше наблюдавал цялата драма все така безучастен.
- Е, поне съм най-добрата в нещо – каза тя бодро. – И това не е малко.
Градината се намираше в близост до училището, но всички места за паркиране бяха заети. Наложи се да спре пред един блок малко по-нататък.
Слязоха от колата и тръгнаха към градината. Синът й крачеше до нея, хванал я здраво за ръка, все така безмълвен – вглъбен в нещо свое си.
- Какво ти става тая сутрин? – попита го тя на входа.
- Нищо. Оттук мога и сам.
- Сигурен ли си? – поколеба се за момент, объркана.
- Да, върви.
И тръгна по стъпалата нагоре, оставяйки я пред вратата. Тя поседя минута-две на площадката, повъртя се, прехвърляйки ключовете за колата в ръце и накрая реши.
Качи се горе на един дъх и го намери пред шкафчето му. Обуваше си пантофите, затова не я видя. Приближи се безшумно към него, както беше клекнал, и го погали по русата глава.
Момчето се изправи изненадано с единия пантоф в ръка. Майка му се усмихна.
- Нали не очакваше, че ще си тръгна просто ей така?
Хвана го за ръка, както беше полуобуто, и го заведе да седнат на пейката до гардеробчетата. Погледна го въпросително. То помълча малко, майка му чакаше търпеливо, щеше да чака, колкото е нужно, после я погледна сериозно право в очите.
- Сънувах кошмар – обади се тихо и тя едва го чу. – Ти ми обеща, че няма да сънувам повече кошмари – добави с укор.
- О, миличък. Много съжалявам. Беше грешка да ти обещавам такова нещо – стисна го лекичко за ръката. – Какво сънува?
- Нещо с теб, но няма да ти разказвам. Пък и кака каза, че преди обед не се разказват кошмари.
- Добре, виж какво ще направим. Сега, преди да тръгна, ще ме прегърнеш силно, ама силно и така ще ме пазиш с прегръдката си цял ден. Разбираш ли, цял ден няма да ми се случи нищо лошо. А довечера вкъщи ще обсъдим съня ти.
Детето погледна доверчиво майка си и кимна.
- Кака не мисли това, което каза.
- Знам – усмихна се отново тя и разтвори приканващо ръце.
Прегърна го, а после изчака да влезе навътре и чак тогава тръгна. По пътя към колата осъзна, сепната, че пак обеща нещо на сина си, над което няма власт.
Забеляза мъжа точно преди да влезе в колата. Видимо бесен, той чакаше до съседната кола, паркирана плътно до нейната. Преди я нямаше.
- Вие така ли паркирате колата си пред вас? – изсъска й той.
- Всъщност не. В гаража си я паркирам.
- На място за две коли – продължаваше да нарежда.
- Оставих сина си в градината – да ме е нямало десет минути, не повече. Ей на – тръгвам. Спокойствие и само спокойствие, както казва Карлсон.
Беше отворила вратата да влезе, но той не се отказваше.
- Оставила. Като не можете да паркирате, що...
Тя не го доизслуша, вместо това се провикна, защото той междувременно се беше запътил към входа си, все така мърморейки:
- И на вас много, много хубав ден, господине! – и затръшна досущ като дъщеря си, вратата.
Вече стигнал до входа той се беше обърнал и я наблюдаваше втренчено. Мъж в есента на дните си. Тя му се усмихна и му помаха през стъклото. Сетне запали.
Слънцето я заслепи насреща за един миг и тя примижа. Пое дълбоко въздух.
Щеше да е наистина хубав ден. Всичко е наред. Всичко е наред, си повтори и потегли.
март, 2018

Няма коментари:

Публикуване на коментар