петък, 23 февруари 2018 г.

Предиобедна разходка

Допи си кафето и го повика. Трябваше да се прибират за обяд, сетне – следобеден сън.
- Още малко – провикна се момчето, докато се засилваше на люлката.
Отскоро се беше научило да се люлее само и сега удоволствието от това беше пълно.
- Окей. Но наистина малко – съгласи се тя.
Даде знак на сервитьорката за сметката, макар че не я дочака. Остави малко повече от нужната сума и се запъти към сина си.
- Той си го изпи живота – чу някъде зад гърба си.
Няколко възрастни жени бяха насядали на съседната маса, сърбайки кафетата си – давеха личната си самота в клюки. Кая се усмихна.
- Тръгваме. Хайде, че може да завали.
Двамата едновременно погледнаха нагоре. Ясно синьо небе, плавно преливащо в теменужено с надвиснали в единия му край, черни облаци.
Момчето пъргаво скочи от люлката, приземявайки се току пред майка си. Хвана я за ръка и тръгнаха по асфалтирания път.
- Ще минем ли покрай сгазената котка? – попита Мати.
- Ако искаш по стария път и така ще я заобиколим – предложи майка му.
Кая погледна надолу към русата глава, стигаща почти до кръста й – беше съвсем изсветляла от слънцето – и го стисна силно за ръката. Един от тайните им знаци.
- Не, искам да минем покрай нея.
- Добре.
Колите, макар и нарядко, профучаваха покрай тях и Кая побърза да се разменят с детето – тя да е от страната на пътя, то – от вътрешната към къщите. Ускориха крачка, оставяйки тежките облаци зад гърба си. Напред небето беше съвсем чисто без никакви изгледи да завали. Може би щяха да успеят да се приберат навреме. Къщата им беше предпоследната в село и имаха поне петнайсет минути път и то в случай, че не се бавят.
Тук-там пред къщите бяха насядали старци, които, щом минеха покрай тях, ги оглеждаха любопитно. Кая знаеше какво си мислят – чудят се чии са тези двамата, какво правят тук в това глухо село насред пътя, накъде са се забързали. Но най-вече чии са.
Замисли се кога да отиде до гробището, също – с него или без. Бързо реши – по-добре с него. Предпочиташе да го води навсякъде със себе си. Може би утре, ако не вали. Само да не забрави да вземе свещи от вкъщи, напомни си тя. Предния път забрави, сети се чак, като стигна, но късно. И едно празно шише – вода ще напълни от чешмичката в началото на гробищата да полее насадените цветя. И цветя да накъса от двора за вазичката.
- Мамо, ама къде е котката? – обади се разочарован Мати.
Бяха стигнали до мястото, където преди беше сгазената котка. Сега наистина я нямаше. Само едно мокро петно беше останало.
- Преместили са я, Мати. Сигурно отстрани в храстите.
- Боляло ли я е?
- Вече не.
Детето се заозърта в движение. Търсеше с поглед котката, но буренаците от двете страни на пътя бяха високи точно тук, и гъсти. Нямаше как да я забележи, ако изобщо беше там.
- Ти чия си бе, момиче? – сепна я някакъв дрезгав глас от дясната им страна.
Кая погледна над главата на сина си в тая посока. Усмихна се вътрешно. Най-сетне. Един възрастен мъж седеше на дървена, грубо скована, пейка пред къщата си.
Донякъде беше изненадана, защото предишните дни, когато бяха минавали покрай него – тъй като той неизменно седеше на пейката си всеки път – старецът ги наблюдаваше мълчаливо, докато отминат. Не се обади нито веднъж, не се усмихна, нито отговори на първия й поздрав. После и тя спря да го поздравява.
Само си седеше, облакътен на бастуна, винаги сам, чужд на всичко и на всички. Понякога в краката му се отъркваше една черна котка, навярно единственият му другар. Емигрирал си от този свят, нали, дядо, питаше го в себе си Кая, докато го оставяха зад гърба си. Само дето тялото ти още е тук, забравено и закотвено, не те пуска да си отидеш напълно.
- На Батальоните – отвърна ясно, ненужно високо в тази тишина, за да е сигурна, че я чува. – Ей там, онази къща със зелената порта – посочи с пръст напред.
Къщата им наистина вече се виждаше, сгушена на завоя, малко преди да свърши селото и да почнат нивите.
- Зная ги де са. Одрала си кожата на баба си. Кльощава като нея.
Млъкна и ги загледа немигащо. Кая се почуди дали да не тръгват, но не помръдна от мястото си. Детето стоеше кротко до нея и също чакаше.
- А ти какво обикаляш нагоре-надолу с малкия?
- За лятото си дойдохме. Разхождаме се, показвам селото на сина ми – усмихна се тя.
Беше чешит, особняк. Хареса й.
- Я влезте за малко у дома. Да ти покажа нещо – без да дочака отговора й, се надигна тежко, несигурно, подпирайки се на бастуна си, и отгвори тясната порта.
На нея имаше два некролога.
- Хайде, хайде, нямам цял ден, че да стоим тука. Влезте де – рече с нетърпящ възражение, глас и хлътна навътре.
Кая погледна детето. Щяха да закъснеят за обяд, после за сън, въобще всичко нататък щеше да се измести. Вдигна глава и към настигащите ги облаци, тъмнееха се все по-наблизо като безмълвна заплаха. Диреше сякаш там отговор и реши. Хвана сина си за ръка и влязоха в къщата. Някакво куче залая подир тях, навътре откъм двора, после замлъкна.
Озоваха се в някаква сумрачна стаичка, нещо като хол или трапезария. Старецът стоеше прав до бюфета и ги чакаше. Повика ги нетърпеливо с ръка.
- Това са моите внуци – посочи към гъсто наредените снимки на бюфета.
Снимките бяха в обикновени рамки, побелели от прах. Всичко беше потънало в прах – рамките и стъклата на снимките, дървените рафтове, всичко наоколо. Кая и синът й се загледаха в усмихнатите лица на децата. Тук имаше десетки снимки, в малък и по-голям размер, като по чудо побрани на един рафт.
- Мамо – детето я дръпна за ръката да се наведе и тихо я попита. – Те умрели ли са?
- Не, разбира се. Откъде ти хрумна това?
- Живеят далеч, в Канадата – рече старецът. – Не съм ги виждал още. Само така, на снимки – гласът му, иначе ясен, леко заглъхна. – Момчетата са на големия син, бебето – на малкия.
Кая видя на долния рафт само една-единствена снимка – стоеше някак странно, нелепо на фона на многото наблъскани горе. Две момчета, ученици явно – по-голямото, обгърнало покровителствено слабите раменца на по-малкото, широко усмихнати и те, като да им е била казана някаква голяма смешка миг преди фотоапаратът да запечата този момент.
- Синовете ви? – предположи тя.
- Да, малкият не замина с батко си. Искаше да си остане тук. Кой ще те погледне иначе, татко, викаше. Умря преди два месеца.
- Съжалявам – погледна бързо към детето, то тъкмо се прозяваше.
Уморено беше от дългата разходка, явно му се и доспиваше.
- Ей така, комай от нищото. Докторите не можаха да кажат от какво. А му се роди момичето малко преди туй.
- Не можаха да кажат? – повтори глупаво тя.
- Не можаха.
- А другият ви син дойде ли си? – не можеше да спре с идиотските въпроси и това е.
- Не успя за погребението. Работа. Може би в края на годината, каза, но не се знае. Жена ми пък си отиде в края на миналата година, инсулт.
- Мамо – прохленца момчето – доспа ми се.
- Да. Тръгваме, Мати.
Излязоха и за един миг я заслепи яркото слънце. В стаята беше наистина мрачно и сега очите й бавно привикваха с дневната светлина. Почувства се леко замаяна, вдиша с пълни гърди, жадно и ненаситно, свежия въздух. Наистина е емигрирал – и сега те се завръщаха от неговия в тукашния свят.
- И да дойдете пак, малкият да си набере цветя – обади се зад тях, но вече не с троснат, заповеден тон, а някак глухо, умолително.
Кая не отвърна нищо, само се обърна да го погледне – взря се в насълзените старчески очи и кимна. После си тръгнаха и малко преди да стигнат зелената порта на сгушената на завоя, къща, се затичаха леко в опит да избегнат дъжда. Мати се смееше, забравил умората.
- Ще отидем ли пак? – попита я, щом спряха задъхани до дувара.
- Да. Утре ще минем преди да отидем до гробищата и ще наберем малко цветя.
Минути, след като влязоха в къщата, заваля. Отначало на редки, едри като грозде, капки, сетне премина в ситен, но проливен дъжд.
февруари, 2018

Няма коментари:

Публикуване на коментар