сряда, 21 февруари 2018 г.

Музика в планината

Разделиха се пред хотела. Те поеха към лифта, нарамили ските, тя към близкото кафене. Имаше няколко часа на разположение – време само за себе си. Сама със себе си.
Кая се огледа наоколо – народът щъкаше нагоре-надолу: суетящи се, добре екипирани мъже, жени и деца. Трудно, направо невъзможно беше да остане наистина сама, но тези хора не й пречеха. Можеше да ги изключи, когато си пожелае.
Взе си кафе в пластмасова чаша с капаче и се нареди на виещата се опашка за лифта. При добър късмет можеше да се случи сама в кабинката, но каквото – такова.
Повечето хора влизаха със семействата си или с приятели, и когато Кая пристъпи към приближаващата се със скърцане, кабинка, около нея не чакаше никой друг. Тя се настани, успокоена на едната седалка по посока на движението, като внимателно крепеше чашата си. Миг след това на срещуположната седалка се разположи някакъв възрастен мъж.
Кая въздъхна примирено и отпи от чашата. Врялото кафе опърли мигновено езика й - за малко да се задави. Побърза да си сложи слушалките в ушите, за да избегне евентуален разговор. Мъжът не изглеждаше бъбривец, но знае ли човек.
Кабинката се заклатушка неуверено нагоре, после леко се засили. Кая отпи отново от кафето, този път предпазливо, едва докосвайки с изгорелите си устни отвора на капачето. Крадешком хвърли поглед към мъжа, но веднага го отмести.
Гледаше право към нея със сини, почти избелели, усмихнати очи. Беше наистина възрастен – бяла, чуплива коса, полузакрита от каската, множество бръчици, особено покрай очите и устата, обветрено, жилаво лице, било дълго на тоя свят и видяло какво ли не.
Кая усети лицето си да пламва издайнически и се ядоса на себе си. На колко години трябваше да стане, за да превъзмогне това момичешко изчервяване от най-малкото. Долови някакъв звук отвъд музиката в ушите си и побърза да махне слушалките.
- Какво слушате? – усмивката стана по-широка.
- Макс Рихтер, чувал ли сте го? – попита по-скоро от учтивост, отколкото очаквайки отговор.
- Композиторът?
- Да – бързо отвърна впечатлена.
Виж ти.
- Може ли? – старецът посочи слушалките.
Подаде му ги, но той й върна едната.
- Нека заедно.
„Сараево“ зазвуча едновременно в ушите им. Кабинката се движеше плавно нагоре, оставяйки възможност погледът да се пълни със съвършеното бяло и наситено синьото отгоре. Задраска й на очите, незащитени с очила и тя погледна отново човека срещу себе си. Той й даде знак да спре музиката.
- Чудесен е, отдавна не го бях слушал. Синът ми много го обичаше.
- Така ли?
- Да, всъщност той ме запозна с музиката на Рихтер. Слушаше го, докато катереше планините.
- Алпинист ли е?
- Беше. Загина преди две години. Планината все пак си го взе.
- Съжалявам.
Кая млъкна смутена, не знаеше какво повече да каже. Какво можеше да каже на такова нещо? По-добре нищо. Допи си кафето, вече изстинало.
- Вие не карате ли? – мъжът я погледна любопитно, усмивката не изчезваше от очите му.
- Днес не. Съпругът ми и децата карат в момента, но аз реших да се кача горе и да се поразходя.
- Да, горе е хубаво за разходка. Добре сте решила.
- Обичам да съм сама – Кая се изненада от себе си.
Внезапно й се прииска да говори.
- Рядко ми се случва, затова много ценя подобни моменти.
Мъжът кимна одобрително. Нищо не каза, чакаше. Кая продължи.
- И планината много обичам, а рядко идвам. Не знам защо. Трудно излизам от вкъщи, все по-трудно. Как мислите – защо е така?
Човекът се засмя и я погледна топло.
- Предполагам защото обичате дома си. Не го мислете толкова, сега нали сте тук?
- Да – тя се замисли за момент, после добави колебливо. – Ако нещо се случи с някое от децата ми, наистина не мога да си предс...
Прекъсна я кротко.
- Не казвайте, че не можете да си представите нещо да ви се случи. Защото животът е способен да направи така, че да ни се случи. Да ни постави в невъзможни ситуации, за да видим, че можем да ги преживеем и да продължим нататък.
- Баба ми е болна от левкемия – изплю изневиделица. – Разбрахме преди две седмици, оттогава не съм я чувала.
- Защо?
- Какво защо?
- Защо не сте й се обаждала?
- Не знам, просто не мога. Не знам какво да й кажа.
- Не е нужно и това да го мислите толкова. Не е нужно предварително да измисляте какво да кажете на някой близък човек. Това е същият човек, който е бил преди, преди болестта, вашата баба.
- И все пак, толкова е... – запъна се и млъкна.
- Толкова е?
- Несправедливо. Толкова е несправедливо.
- О, мила. Не вярвам животът и смъртта да имат някакво специално отношение към това кое е справедливо и кое не. Ако мога да ви дам един съвет, пък вие както си решите – просто се опитайте да прекарате малко време с нея, докато можете и това е. Постойте с нея, поговорете, послушайте я – нищо повече. Това стига.
Наближаваше станцията, където трябваше да слязат – вече се мержелееше сред господстващата белота. Мъжът се обади отново.
- Хайде да послушаме малко музика, искате ли?
Тя му подаде едната слушалка – на този непознат дядо с отишъл си син, отишъл си, а той самият останал, който можеше да бъде неин дядо, но не беше. Беше просто случаен непознат в планината, с когото слушаше музика.
След като се сбогуваха, Кая не тръгна веднага. Постоя малко на едно място, встрани от тълпите скиори. Наблюдаваше го как уверено се плъзга със ските нататък и надолу, докато се изгуби в далечината, после извади телефона си и набра номера. Зачака търпеливо.
Погледна над главата си към синьото горе, не избеляло като очите на стареца, а наситено, ярко, категорично синьо без ни едно облаче, снежните върхове на планината го пробождаха. Слънцето изглеждаше толкова ниско, така близо до нея, че почти можеше да го докосне, стига да поиска. Очите й плувнаха.
- Здравей, бабо. Не можеш да си представиш къде съм – каза тихо в слушалката и се усмихна през сълзи.
февруари, 2018

Няма коментари:

Публикуване на коментар