неделя, 18 февруари 2018 г.

Нощна мъгла

Обади й се малко, след като сложи децата да спят.
- Тръгвам. Би трябвало да съм при теб към три и половина.
- Добре, ще си наглася алармата за всеки случай.
- Остави си телефона до главата по-добре. Като вляза в комплекса, ще ти звънна.
Не вярваше да заспи изобщо, но все пак легна и зачака с надежда. Нагласи алармата за три и двайсет, като остави телефона на раклата над главата си. Въртя се сума ти време преди да се унесе, но бързо след това се сепна и рязко отвори очи.
Котката спеше в края на леглото, свита на кълбо. Кая се поуспокои, отпусна се назад по гръб, изпружи се като мъртвец, с ръце покрай тялото. Не след дълго отново заспа и сякаш сънува нещо, което я стресна и разбуди окончателно. Този път чисто физически усети промяна в спалнята.
Котката все така спеше, но Кая почувства с цялото си същество нечие присъствие току до главата си. Не посмя да се обърне, нито помръдна въобще. Стисна очи и примирено зачака да стане време.
Два часа по-късно телефонът зажужа, изпреварил алармата.
- Долу съм.
- Слизам след минутка.
В движение нахлузи първите изпречили й се дънки, отгоре остави нощницата, грабна палтото и ключовете, но се закова на входната врата. Събу ботушите, върна се до детската, надникна – спяха непробудно и двамата. Пооправи им завивките, вдигна няколко съборени възглавнички и чак тогава хукна по стъпалата.
Чакаше я пред гаража. Пушеше лениво, облегнат на колата, все едно от часове е бил тук. Кая потръпна от студ, януарският режещ въздух се беше намъкнал под палтото, под тънката нощница, за да захапе яростно кожата. Откъде се беше взела тая мъгла, зачуди се тя. Снощи, като си лягаше, я нямаше.
- Няма и час, и слезе – усмивката му се белна в мрака.
Кая се приближи към димящата цигара и я взе с два пръста внимателно, да не се изгори. После го прегърна - малко неловко, наистина не го беше виждала отдавна и сега се усещаше тая отчужденост между двама някога близки хора, които са си поели по пътищата. И вече не са близки, и вече не са непринудени, просто познати, виждащи се рядко, много рядко.
- И аз се радвам да те видя – прошепна му в ухото, докато се отдръпваше. – Хайде да я вкарваме, че замръзнах.
Отвори с дистанционното вратата на гаража и го зачака да паркира колата, подскачайки от крак на крак. Трябваше да се облече по-добре, но да го мисли вече, все едно.
- Едва намерих комплекса в тая дяволска мъгла. Цяло чудо е, че не се изгубих – мъжът изскочи пъргаво от колата и й подаде ключовете.
Сетне отиде до багажника да си вземе куфара. Това беше единственият му багаж. Тя го наблюдаваше, готова да спусне отново вратата с дистанционното, леко треперейки – не можеше да се накара да спре и това е.
- В колко ти е полетът?
- Има време, спокойно. Ще ми извикаш ли такси?
- Да, дано има по това време обаче.
Двамата излязоха от гаражите, той, дърпайки куфара си, тя след него с ръце, дълбоко пъхнати в джобовете, за да топли поне тях.
От централата потвърдиха, че ще дойде такси след десет минути, което не беше чак толкова зле и те влязоха във входа на топло да почакат.
- Благодаря ти, че я докара. Голяма гимнастика ми спести.
- Нямаш грижи. Добре се движи, хареса ми.
- И аз си я харесвам, изобщо върши ми работа, а и й свикнах.
- Да, градска кола. Става.
Загледаха се през стъклото навън. Нищо не се виждаше от мъглата.
- Хей, съжалявам за майка ти.
- Да.
- Ако мога нещ...
- Стана бързо, нищо не можахме да направим. Да излезем, че да запаля, ако не ти е много студено.
Мъглата ги погълна, щом прекрачиха навън. Кая виждаше само него или по-скоро пламъчето на цигарата му. Странна, шантава нощ, онова плътно усещане за присъствие в спалнята й преди, а и тая мъгла сега. Какво трябваше да значи всичко това? Абсолютна тишина, целият комплекс спеше, никъде не се виждаха светлинки.
- Не беше ли ги спрял?
- Бях. Но ей на – пак почнах. Няма как, знаеш.
Да, нещо липсваше отпреди, нямаше я близостта, това лесно се забелязваше. Кая се притесняваше и за децата – горе сами. Къде се беше дянало това такси?
- Кога мислиш да си идваш отново? – попита го от немай къде след дълга мълчалива пауза.
Чуха да приближава кола и двамата едновременно тръгнаха напред в нищото. Таксито изскочи от мъглата като някакъв абсурден фокус, заковавайки се на сантиметри от изправения куфар.
Мъжът се обърна към Кая и повдигна нежно яката на палтото й. За момент пръстите му докоснаха студената кожа на шията.
- Така е по-добре сякаш – усмихна се насреща й. – Не знам какво да ти кажа. Не съм мислил. А и вече няма особено за какво да се връщам.
Прегърна я набързо, припряно и без да поглежда повече назад, заобиколи таксито и седна до шофьора. От мястото, където беше, въпреки мъглата Кая го видя да изважда кутията с цигари. Колата предпазливо потегли, тя погледа малко след нея, докато изчезна напълно, после се вмъкна във входа.
Преди да си легне, провери децата – всичко изглеждаше наред, спяха така, както ги беше оставила. И котката не беше помръднала от мястото си.
Сипа си чаша вода и се приближи към тъмния прозорец до леглото си. Мъглата не беше помръднала, лепкава и тежка като кошмар. Като мрачно предчувствие.
Кая не можеше да си спомни дали беше виждала някога майка му. Познаваше го от толкова години, но нея май така и не я видя. Не се засякоха нито веднъж за онова време. Случват се такива неща, хората се разминават по един или друг начин, какво да правиш.
После отиде и си легна. Оставаха по-малко от три часа до ставане.
януари, 2018

Няма коментари:

Публикуване на коментар