петък, 16 февруари 2018 г.

Неща за вършене

Предната нощ почти не мигна, дявол знае защо, така че тази вечер си легна рано, малко след децата. Събуди се от някакъв шум и още преди да си отвори очите, разбра, че идва от дивана. До размътеното й съзнание достигна пронизително мяукане, последвано веднага от второ. И това беше. После тишина.
Скочи от леглото и след две крачки вече беше надвесена над малката купчинка на дивана. Дори не успя да светне лампата. Очите бяха отворени и някак Кая разбра, че Бела вече не диша. Свита на кълбо върху мекото си одеяло, изненадана в съня си, мъртва.
Нямаше предсмъртна конвулсия, нямаше неестествено извита глава или тяло, нищо такова. Както си е спяла, свита на кравайче с прибрана опашка плътно до тялото, така изглеждаше и сега. Само че с отворени очи, вече празни и загледани в нищото.
Кая се взря невярващо в телцето пред нея, все така в мрака, после приседна на края на дивана. Това ли беше всичко? Това беше. Откъде дойде? Не знаеше откъде дойде. Стана и отиде да светне лампата, но бързо я угаси отново. По-добре така. Приближи се сковано до дивана и този път седна на ниската масичка пред него срещу мъртвата котка.
Не знаеше колко време е седяла така, може би минути, половин час или повече, наистина не знаеше. После щеше да се връща отново и отново към тази нощ, да си припомня методично всяко едно дребно действие, да търси трескаво грешки. Не само към тази нощ, а и към предните дни, седмици, месеци. Три години. Къде беше сбъркала, за да се стигне дотук? Как се случи така, че не успя да я опази? Без симптоми, без никакви признаци, просто ей така, отведнъж за две измяуквания, две секунди, две стъпки до дивана.
По някое време взе телефона.
- Заре, Бела умря тази нощ. Можеш ли да дойдеш и да я вземеш при теб? Да, спят. Просто не искам да я видят на сутринта, като станат. Слез в гаража и вземи, моля те, кутията й за транспорт, ще я видиш на някой от рафтовете. Нали имаш ключове от гаража? Да, чакам те.
Остави телефона на раклата до леглото и отиде да си сипе вода. Устата й беше пресъхнала, с усилие преглъщаше. Повече не погледна към дивана. Упорито вперила поглед през прозореца към мрака навън, стоя така, докато се почука тихо на вратата.
- Сигурна ли си, че нищо не може да се направи? – попита Зара, докато прекосяваха спалнята.
- Да, стана много бързо. Измяука два пъти и това беше.
- Сбогувала се е с теб.
- Мислиш ли?
Кая не знаеше как ще вземе тялото в ръце, за да го премести в кутията. Най-добре направо с одеялцето, помисли си.
- Заре, затвори й очите.
Нищо не стана. Все така широко отворени, те гледаха някъде покрай тях.
В крайна сметка се накани да го направи, нямаше как. Тя трябваше да го направи, не Зара или който и да е, а тя. Все пак това си беше нейната Бела. Подпъхна ръце под одеялото и повдигна телцето заедно с него. За секунда усети тежестта му, все още топло, преди да го постави в кутията.
- Утре ще заведеш ли децата на училище?
- Разбира се. Какво ще правиш с нея?
- Ще я занеса във ветеринарния. За аутопсия. После не знам.
Изпрати Зара до вратата, подаде й кутията.
- Благодаря ти, ще изпратя децата при теб към седем и половина. Не ги пускай обаче да влизат.
Легна си във вече изстиналото легло и стисна силно очи. Зачака търпеливо, без да си прави илюзия. Нищо не стана. Примири се.
Лежа до шест и половина, стана, мина през банята и си направи кафе. Накисна корнфлейкс с мляко в две панички. После отиде да събуди децата, не можеше да го отлага до безкрайност. Щяха да закъснеят за училище в крайна сметка. Има неща, които просто трябва да се свършат. Не могат да се пропуснат, понеже не ти се иска или каквото и да е там. Трябва да се свършат и толкоз.
Когато изпрати децата на вратата, сънени, разстроени и объркани, да отиват към Зара, и затвори, и превъртя два пъти ключа, осъзна, че за първи път от три години е наистина сама. Съвършено сама без Бела наоколо, в краката й или на метър от нея.
Замръзна за момент, все още в коридора по пижама. А сега какво? Важното е да не спираш, все има какво да се свърши, било то в една къща, било то навън, работа има винаги за вършене. Работа, която не чака и няма кой да я свърши вместо теб.
Оправи леглата по спомен, както всяка сутрин през всичките тия години, безупречно опънати чаршафи като на войници, подредени възглавници, сгънати пижамки под завивките. Каквито и катаклизми да се случваха в живота й, Кая си имаше редица от железни правила, които в никакъв случай не трябваше да бъдат нарушавани. Оправените легла бяха сред тях.
Изми паничките и чашата си, проверявайки ги една по една, и щом стана девет без петнайсет, си взе палтото и чантата, заключи два пъти вратата, след което слезе по стълбите до апартамента на Зара. Кутията беше оставена в коридора току до входната врата. През пластмасовите решетки се подаваше крайчеца на одеялото, с което беше завита котката.
Кая повдигна кутията, учудвайки се на тежестта й. Дали тежи, колкото и преди, мина й през ума.
Гаражът беше пуст, не срещна никого по стъпалата, за щастие, и тя побърза да се вмъкне в колата. Кутията остави на задната седалка, точно зад шофьорската, но след секунда размисъл я измести по средата, с вратичката напред. Преди я поставяше така, когато пътуваха, за да може Бела да гледа по посока на движението. А тя си спеше най-често, сгушена в дъното на кутията.
Запали колата и я изкара плавно от гаража, спускайки в движение вратата с дистанционното. Веднъж беше забравила и оттогава стриктно следеше да не й се случи отново. Потегли по добре познатия път към ветеринаря. Не погледна нито веднъж назад.
След по-малко от десет минути Кая паркира пред сградата, но и без да слиза, установи, че още не е отворено. Погледна часовника си, беше подранила с няколко минути. Все пак реши да вземе кутията и да изчака пред кабинета навън. Беше адски студ и като постави кутията на най-горното стъпало до вратата, Кая побърза да пъхне ръце в джобовете на палтото.
Спомни си първите посещения при ветеринаря. Бела беше съвсем мъничка, почти бебе, и Кая я пъхваше в палтото си, хубаво увита на топло, и пеша идваха на преглед, после обратно пак така, а котката се гушеше, ужасена. Бела ненавиждаше тия прегледи, въобще излизанията навън. Домошарче до мозъка на костите си. Страхуваше се навярно, кой знае.
Сепна я гласът на лекарката, някъде зад гърба й, явно току-що пристигнала.
- Добро утро, как е нашата красавица?
Кая стисна силно очи, за втори път този ден, и се разплака.
на Бела
януари, 2018

Няма коментари:

Публикуване на коментар