четвъртък, 31 август 2017 г.

Туризъм навън и навътре

Видях го на излизане от крепостта в Котор, Черна гора. Беше клекнало или седнало, не съм сигурна кое от двете, в една от десетките ужасно тесни улички на стария град. За малко да не го забележа сред тълпата от туристи, но както винаги такива неща не пропускам, иначе разсеяна за останалото. Всичко се случи за секунди - имам предвид онова, което видях и продължих нататък все едно не съм го видяла. Нямаше забавен каданс, разтягане и паузиране, нищо такова. Натрапчивите мисли, осъзнаването, както обикновено, дойдоха по-късно.
Момченце на годините на сина ми, а именно пет-шестгодишно. Хубаво и слабичко, с чиста тениска и къси панталонки над коленете, с шапка с периферия, детски размер. Малка кутия, поставена току пред него, няколко монети на дъното й.
Навярно спретнатите дрехи, елегантната кръгла шапка още повече, ме заблудиха за един миг. Някак не се връзваха с кутията. Нямаше смисъл, просто беше нелогично. Изглеждаше досущ като едно от стотиците деца наоколо. Само дето не беше дете на туристи. Разбрах го не толкова от монетите в кутията, колкото от изражението на личицето му.
Момченцето не плачеше. Не се и смееше. Георги Господинов има една приказка: "Във всяка секунда на този свят има една дълга върволица от плачещи хора и една по-малка от смеещи се. Но има и трета върволица, която вече не плаче и вече не се смее. Най-тъжната от трите. За нея ми се говори."
Веднага се сетих за това, когато видях сухите му очи. Това дете не тичаше, не играеше, не дърпаше майка си за сладолед, играчка или нещо друго, не се глезеше и не се тръшкаше. Просто нямаше такива права.
Не пуснах нищо в кутийката му, дори не го приближих. Отминах нататък.
Разбира се, с мисълта за него.
Разбира се, с мисълта за него през целия ми оставащ ден и живот.
Не съм сигурна защо не реагирах по-различно. Сега си мисля, че това е така, защото ако го бях доближила, заговорила (в случай, че знае английски) или просто пуснала монета, това автоматично щеше да означава, че нереалната картина пред очите ми всъщност е реална, по-реална от самата мен и крепостта, която току-що бях обходила. Щеше да означава, че признавам съществуването й, макар и крайно непоносима и опустошаваща сърцето ми. Че е възможно в този наш свят да се случват подобни неща и че пустотата в очите на момченцето не е плод на въображението ми. Че има много обичани деца и не по-малко невидими деца.
Истината е, че животът може да е непоносим и най-често той е такъв - и в красотата и в болката си. Разбирам ония, които избират да го напуснат. Разбирам и тези, които са се вкопчили отчаяно в него.
Това беше невидимо дете. Но аз го видях. Бях там и го видях. Ей на - още го виждам.
Можех да напиша разказ за този случай, чудесен разказ със сърцераздирателен сюжет, но някак усещам, че не бива. Щеше да се измени историята, няма как - неизбежно щеше да стане друга, детето щеше да стане друго, а това ми се видя недопустимо. Предпочетох да разкажа нещата така, както си бяха или поне каквито ги намирам сега в пресните си спомени.
Невидимото дете с кръгла шапка с периферия, детски размер, седнало или клекнало пред кутийката си с няколко монети, легитимиращи съществуването му, с равно лице и пусти очи. На фона на възбудената, весела глъч на другите - децата туристи. Това е, друго няма.
Ето ти туризъм. Повече от коя да е крепост, музей и природна забележителност. Неизменно ги засичам, където и да отида - невидимите хора, особено онези, чиито спусъци са вече натиснати, силно натиснати, хората, които вече не се смеят и вече не плачат.
Не съм съвсем сигурна и защо разказвам това. Защо не го оставя да отмине, да избледнее от дистанцията на времето. Какъв е смисълът, нещо ще се промени ли, какво от това - все едни такива фрустриращи въпроси. Защо не се престоря, че слонът в стаята не съществува - добри сме в това, и още как.
Все си мисля, че в някакъв момент, както за всяко друго нещо, настъпва критичната точка и за истината. Не потулената, не премълчаната, нито подменената, а съвсем истинската истина, онова, което е - ни повече, ни по-малко. И когато започнем да назоваваме нещата с истинските им имена, слоновете ще си отидат там, където им е мястото.
Иначе туризмът е хубаво нещо. Много хубаво, откъдето и да го погледнеш - и в хубавото, и в лошото. Дава ти шанс да се огледаш навън, да се вгледаш и навътре - в себе си и пак, както винаги, от теб зависи дали ще отместиш очи от видяното. А твоята истина, независимо дали ще пуснеш монети в кутията й, за да я признаеш, независимо дали ще я доближиш или ще отминеш, ще си остане там. Разбира се, че там в теб.
Разбира се, че там в теб, навсякъде, където отидеш.

Няма коментари:

Публикуване на коментар