неделя, 30 юли 2017 г.

Виждате ли ме?


Качи се в полупразния автобус и побърза да отиде най-отзад. Не понасяше плътно прилепени човешки тела в градския транспорт, затова изпита силно облекчение при вида на свободните седалки. Настани се до прозореца и си сложи слушалките в ушите.
“My heart`s in the highlands, my heart`s not here” зазвуча веднага ясно и чисто. Сякаш с един категоричен замах всички ония дребни незначителни неща бяха изринати, премахнати, изтрити и остана единствено протяжната мелодия на живота. На сърцевината, ядката на живота – леко сладка, но предимно горчива по един прилепчив, хубав начин. Смислено горчиво-сладка в същността си. Светът се подреди отведнъж.
Опря нос в хладното стъкло, погледът й се зарея в бързосменящите се картини навън. Гледаше, но не виждаше. Без никаква съпротива се остави да бъде пометена от чистите звуци – беше там в автобуса на последната седалка до прозореца, и същевременно не беше. Зачуди се къде точно е сега. На колко места можеш да бъдеш в този живот, това се запита.
На следващата спирка се качиха няколко човека, една възрастна жена седна до нея. Няма как – автобусът постепенно се запълваше. Кая се притисна още повече към стъклото в неосъзнат копнеж да се слее с него. Жената й каза сякаш нещо, полуобърната към нея, но тя не я чу заради слушалките. Бързо ги свали.
- О, извинявайте, прекъснах ви.
Кая се усмихна отсъстващо, бавно се връщаше в автобуса.
- Няма нищо, какво ме попитахте?
- Дали знаете на коя спирка трябва да сляза за улица Емил Марков?
За първи път чуваше тази улица. Вгледа се в набръчканото лице на жената – трябва да имаше седемдесет, а кой знае – може и осемдесет години.
- Не, съжалявам.
Замълча за секунда – две, почувства необходимост да добави нещо, да обясни.
- Живея от седемнайсет години в София, а съвсем не я познавам. Губя се като малко дете, често при това.
- Живея от седемдесет и седем години на тая земя и вече не помня колко пъти съм се губила на нея. Иначе не съм от София, дойдох вчера за първи път, за да ме оперират. Вкараха ме в осем часа, изкараха ме в десет, малко полежах и ме изписаха. Ей на, тръгвам си за село.
Жената се засмя на изненадания поглед на Кая.
- Ама има ли такава практика да изписват веднага след операция?
- Така излиза. И аз мислех, че ще изкарам поне една нощ в болницата, но нямало нужда, казаха.
Кая се загледа отново през стъклото навън, объркана, но вече съвсем завърнала се. Присъстваща. Не знаеше какво да каже. Сепна се, чувайки музиката глухо, някак отдалеч. Беше забравила да я спре, когато свали слушалките. Натисна пауза, замисли се.
- Вижте, имам интернет на телефона си, ще потърся тая улица.
- 0, много ви благодаря. Стига да не ви затруднява.
След известно ровичкане разбра, че тази улица вече не се казва така.
- Оказва се, че квартал Емил Марков – то не е и улица, а квартал, т.е. бившият квартал Емил Марков сега е част от квартал Гоце Делчев.
- Виж ти, че кога да е станало това?
Искрената почуда на старицата развесели Кая. Тя забрави онова, което я беше заглождило преди малко.
- Отдавна вероятно. В такъв случай ще можете ли да се ориентирате, щом слезете?
- Е, да, къде ще ида, че няма да се оправя. Ще питам тоз – онзи, както вас. Няма страшно.
Кая се взря в усмихнатите очи на жената и й повярва. Няма страшно, сега няма да се загуби, колкото и да се е губила в живота си – това е сигурно.
После се върна към картата на телефона си. С почти допрени глави двете затърсиха нужната спирка. Уж я намериха, но Кая не беше съвсем убедена. Не знаеше и какво повече да направи. Реши да не си пуска музиката, докато жената не слезе. Усещаше, че е необходимо да е тук.
Защо е сама? Тормозещият я въпрос отпреди малко отново захапа съзнанието й. Няма ли кой да я придружава, се питаше, но не попита нея. Нямаше смисъл. Сама е, няма никой с нея – това беше.
- Мъжът ми почина преди десет години, а децата ... – тук замълча и махна с ръка, сякаш беше чула безмълвния й въпрос. – Знаете как е, младите си поемат по пътя и така.
Безсилието в думите на жената, но не изречените, а премълчаните, полепна и по Кая – осъзна го в мига, в който зададе безсмисления си въпрос:
- Близка приятелка, близък човек въобще да бъде с вас сега, няма ли?
- Не искам да занимавам хората със себе си, разберете ме правилно, това е мой избор. А и всеки си е в своето. Една братовчедка, софиянка – живее в Емил Марков, тъй де, Гоце Делчев – ме покани да пренощувам при нея. Това стига.
- Липсва ли ви? – тихо я попита Кая.
- Кое?
Жената премигна неразбиращо срещу нея.
- Съпругът ви.
- Оо... да, струва ми се, но аз не гледам по този начин на нещата.
Очите й все така се усмихваха, кротко и топло.
- А как?
- С него много се обичахме през всичките тия години, но аз винаги съм знаела по един или друг начин, че някой от двама ни ще си отиде пръв. Няма как да е иначе. И когато това се случи в крайна сметка, взех решение да не прекарам остатъка от живота си в болка и страдание. Казах си – какво ми пречи и сега да го обичам. Докато го обичам, той е с мен. А и после ще го видя, това е сигурно.
- Сигурно ли е?
- Сигурно е. Както е сигурно, че сега съм тук и вие ме виждате. Виждате ли ме?
Кая се засмя като да усети нежно гъделичкане по стъпалата си, сякаш беше отново дете и се усещаше лека и безтегловна – като пухкаво облаче насред яркосиньото небе.
- Да, тук сте определено.
- Така че не ми липсва по онзи болезнения начин. А и с годините се научих да бъда търпелива. Да мога да чакам, колкото е нужно.
- Наистина ли?
- Да. Повярвайте ми, на младини не бях от най-търпеливите, но животът си знае работата. Животът учи, дава непрекъснато шансове.
- Шансове?
- Шансове, възможности, ситуации за уроци.
- Значи има надежда и за мен.
- Разбира се, всяко нещо с времето си. Само търпение и вяра. Запомнете, мила – да обичаш е нещо много простичко, най-естественото нещо на света, като дишането, само дето ние, хората, го усложняваме невъобразимо.
- Какво правим, когато обичаме някого, а сме в два различни дни с него?
- Ех, Маркес – широка усмивка отново озари крехкото старческо лице. – Нищо. Нищо не правим. Просто живеем с това. Ако можем, продължаваме да го обичаме. Защо трябва да имаме непосредствена нужда от хората, които обичаме? Не ни ли стига това, че ги има, че съществуват, че вървят по същата тази земя и дишат същия въздух? Защо все ни е нужно още и това още е непресъхващият извор на нашето страдание? Някой някога е свързал неразривно любовта със страданието, хората са приели това, прегърнали са го с готовност. Невероятно е как ревностно са се вкопчили в болката. Не си я дават. През ум не им минава да разтворят ръце и да я пуснат.
- Човешкият страх – обади се Кая.
- Именно, човешкият страх. Страхът от загуба, страхът и нуждата да притежаваш вървят ръка за ръка, но те нямат нищо общо с любовта. Мисля си дали не трябва често да губим по нещо, за да бъдем щастливи. Така ще отворим място за нови неща. Да се откажеш от нещо или да приемеш загубата му, за да отидеш до друго. Както при пътеката в гората – колкото и красиво да е и да искаш да задържиш този водопад или това море от облаци, не можеш, но пътеката продължава и ако не ги оставиш зад гърба си, ще загубиш всичко, което следва по нея. Впрочем и тях – облаците ще ги издуха вятърът, а лятото ще пресуши водопада. И ако упорито се мъчиш да ги задържиш или страдаш по тях, какво?
- Все по-често се чудя кое ни кара да израстваме повече – победата или загубата? Притежанието или неговата липса?
- И двете. По въпроса за любовта да вмъкна и приключа със следното: ако обичаш видимото, зримото, т.е. ако си мислиш, че обичаш човек по това, което виждат очите ти, поемаш много голям риск. После, когато преминете отвъд, повярвай ми, няма да изглеждате така, както в човешкия свят. Ако още тук не си разпознал душите на хората, които обичаш, ако не си се свързал с тях, после оттатък ще се разминете – и там няма да ги разпознаеш. Нищо не е такова, каквото изглежда.
Възрастната жена се вгледа настойчиво в тъмните очи на Кая, надникна с лекота в тях, Кая физически го усети – едно хладно и същевременно топло докосване.
- Но аз знам, че вие няма да имате такъв проблем. Струва ми се, че тук трябва да сляза, мила. Беше ми приятно, наистина и отново ви благодаря за помощта.
И преди Кая да успее да отвърне, старицата пъргаво (изумително пъргаво за годините си и операцията) се придвижи до вратите на автобуса и само след миг й махаше отвъд стъклото. После се обърна, стиснала чантата си в ръка – едва сега Кая видя, че е носила чанта, и тръгна бавно, вече съвсем бавно по тротоара. Имаше четирима човека на спирката. Вратите плавно се затвориха и автобусът потегли.
Дори не се сети да си пусне музиката. Имаше нужда да помисли. Какво беше това току-що?
На следващата спирка Кая слезе, въпреки че не беше нейната – плод на спонтанното й решение. Затича се назад с някакъв непознат устрем, чуваше и чувстваше сърцето си развълнувано да бие, внезапно събудило се от дълга летаргия, със смътно усещане за някакво начало – „нещо на света се беше променило“ – за нова, бурна и буйна надежда, че всичко ще се подреди или не, не подреди, а всичко ще се създаде, всичко, което й е нужно в този живот и нищо повече от това – ново, чисто като детска сълза, мощно и устойчиво, и смело и смислено.
Аз Съм, и това ми стига, помисли си вече без дъх, не помнеше откога не бе тичала и сега пулсът й биеше под тънката кожа, разбеснял се. След по-малко от пет минути се закова пред спирката. Четиримата – двама мъже и две жени седяха там неизменно, търпеливо и с безизразни лица, всеки в своя коридор. Погледнаха я почти едновременно, леко раздразнени, че някой ги изтиква, макар и неволно оттам.
- Жената, която слезе преди малко от автобуса, възрастната жена с чантата, накъде тръгна? – изрече на един дъх, пресекливо, приведена напред с ръце, опрени в треперещите колене.
- Госпожице, лично аз чакам от двайсет минути автобуса си и по всичко личи, че още не е минал – отвърна единият от мъжете, къде учудено, къде заядливо, после натърти: – Положително никакъв автобус не е минавал оттук за това време, нито пък някаква жена. Хората могат да потвърдят.
Хората не пожелаха да потвърдят, те едва съществуваха в този момент. Кая чу думите, но те някак бавно, като на забавен кадър достигнаха до нея, провлачени и безсмислени, самоотричащи се. Леко се олюля, най-сетне застигната от неизбежната умора, която досега я беше гонила и триумфиращо нахлу в костите и клетките й, стисна очи, после ги отвори бавно – картината пред нея си беше все същата, и приседна на крайчеца на пейката.
„Виждате ли ме?“
Засмя се. Аз Съм. Всичко беше наред. Всичко е наред. Всичко е наред.

Няма коментари:

Публикуване на коментар