четвъртък, 6 април 2017 г.

Те не знаят какво правят

(посвещавам този разказ на ония титани, които плуват отвъд аквариумните истини)
Когато застанаха пред кабинета на терапевта, Кая погледна към сина си. Поколеба се за миг преди да почука. Часовникът на отсрещната стена показваше, че имат на разположение още четири минути. Вгледа се в спокойните очи на сина си и колебанието още повече я захапа.
- Нали няма да мълчиш като предишния път?
Хвана унесения му поглед със своя и го приклещи. Момчето не отговори.
- Мати, чуваш ли ме? – умолителна нотка се промъкна в настойчивия й глас.
- Чувам те, мамо. Не знам, наистина. Толкова ли е важно това за теб?
За момент Кая се обърка. За толкова години синът й все още успяваше да я изненада с някакъв такъв въпрос. По дяволите, разбира се, че беше важно за нея. И за него, най-вече за него.
- Просто се опитай да си поговориш с човека. Сигурно ще е приятно. Виж, не е нужно да отговаряш, когато не искаш или не можеш, но, за Бога, недей мълча през цялото време като предния път.
- Нямам нищо против човека, но тогава не ми се говореше. А и той искаше да рисувам.
- Ти обичаш да рисуваш.
- Мамо, обичам да рисувам, когато на мен ми се рисува, а не когато ми кажат – момчето внимателно произнасяше думите. – Освен това чудесно знаеш, че рисувам само машини. Не хора, къщи и семейства, и каквито там идиотски неща ме караше да рисувам господинът.
- Мати!
Кая тъкмо щеше да го скастри, все пак докторът беше на метри от тях, когато вратата се отвори. Няколко минути по-късно момчето гледаше съсредоточено през прозореца, седнало на кожения диван, който беше все така неудобен и излъчващ хлад като предния път. Мъжът с очилата реши да не сяда зад бюрото си – да я няма тази смущаваща дистанция. Вместо това придърпа едно кресло и се настани леко по диагонал на момчето, достатъчно близо, но не прекалено. Кая остана в предверието.
- Харесва ли ти гледката?
Докторът реши този път да не му предлага да рисува. Не му се искаше момчето пак да се затвори. Просто ще си поговорят. Лек неангажиращ разговор. Или поне ще опита.
Мати кимна, все така загледан навън. Обичаше дъждовните дни, ей Богу, не знаеше защо, но ги обичаше.
- И на мен дъждът ми действа успокояващо. Хипнотизира ме. Водата, течащата вода особено, има това свойство. Доказано е.
- Предпочитам да не ми обяснявате защо евентуално ми харесва такова време. На мен просто ми харесва и толкоз.
- Извинявай, разсъждавах на глас.
Мъжът беше предупреден, че това дете не е като другите, различно е, но предния път нямаше шанс да го разбере. Сега усещаше, че ще бъде другояче.
- Ние хората, все имаме нужда от причини, обяснения – защо това е така, а не иначе. Така сме устроени.
- Мислите ли, че всички така сме устроени? – момчето отмести най-сетне погледа си от прозореца, втренчи се в очилата на мъжа.
- Прав си, не всички, разбира се. Хората са различни и това е хубаво. Нека да поговорим за теб, ако нямаш нищо напротив. Как се чувстваш напоследък, Мати?
- Добре съм, чувствам се окей, но майка ми е разтревожена. Затова съм тук, нали?
Докторът внимателно побутна очилата си, все се свличаха по носа му, и погледна малкия си пациент право в очите. Това щеше да бъде интересен случай, нямаше съмнение.
- Тук си, за да си поговориш с някого, различен от майка ти и същевременно възрастен човек, който може да ти помогне. Но да, иначе е така – майка ти е притеснена за теб, обича те и иска да се чувстваш добре.
- Да ми помогнете с какво? Казах ви, че се чувствам екстра. Значи тук сме заради мама и това е.
- Според теб майка ти няма от какво да се страхува, така ли?
- Не само тя.
- Моля?
- Казах не само тя. Хората по принцип няма от какво да се страхуват. Разбирам страховете им, но няма нужда от тях. – увери го момчето.
- Разбираш страховете на хората?
Мати кимна търпеливо. Ако докторът все така повтаряше думите му, часът им бързо щеше да свърши, нямаше и да го усетят. Но какво да се прави – хората могат да бъдат безкрайно мудни в осъзнаването на едно и друго. Трудно да чуват някои неща, а още по-трудно да ги усетят и разберат.
- Ти нямаш ли страхове, Мати?
- Не. Не помня някога да съм имал. Мъчно ми е за хората, като виждам страховете им. Иска ми се да можех да им кажа на всичките, че няма от какво да се страхуват, но за хората това никога не е достатъчно. Както вие сам казахте, те все имат нужда от обяснения, доказателства, а аз не мога да им ги дам. Нещата са такива, каквито са – ни повече, ни по-малко. Но те не го разбират. Не искат да го разберат.
- А откъде знаеш тези неща – за страховете и така нататък?
- Просто знам. Ето и вие сега – откъде, та откъде. Има ли значение? Ами не, всъщност няма. Виждам ясно света. Но не забулен в тая мъгла, както го виждат повечето хора, а съвсем ясно, кристално чисто и ясно. Как е устроен, как ние щъкаме из него, разбутваме това-онова, създаваме, после пак разбутваме и така.
- Каква е тая мъгла, за която говориш?
- Мъглата на лъжите им, на измислиците и преструвките. Знаете, хората могат да са големи преструванковци, няма как – така са научени да живеят, да оцеляват, в мъгла. Една хубава, голяма истина да дойде и да ги удари силничко по главите, ще се престорят, че нищо не се е случило. Всичко е наред. Нищо не се е случило. Това е важното.
- Но за теб не?
- За мен не. Не я искам тая мъгла аз.
- Нали съзнаваш, че това ще ти създава проблеми? То вече ти създава проблеми.
- О, да – лека, нехайна усмивка изплува на лицето му, момчето се размърда да се настани по-удобно на дивана. – Но няма проблеми, както казах, аз съм окей с това.
- Разбираш ли се със съучениците си?
- Имате предвид случая неотдавна в клас, предполагам майка ми ви е разказала.
- Да, както и всички останали случаи – сбиванията и прочие.
- Ами какво да ви кажа, не знам защо ги дразня толкова. Може би се страхуват, та затова все намират поводи да ми скачат. Когато хората не разбират нещо, те се страхуват от него. Ядосват се, дразнят се, такива работи.
- Мати, те са те ритали, а ти не си им отвръщал по никакъв начин.
- Няма смисъл. Няма нужда от това. Те ще го разберат, но не точно сега. Още са деца, искам да кажа.
- Та ти си им връстник, момче, за какво говориш?
- Струва ми се, че знаете, докторе.
Момчето погледна мъжа, седнал в креслото си по диагонал на него, и му се усмихна кротко.
- После си им прощавал, всеки път. След побоя ти си им прощавал, играли сте заедно в междучасията, ритали сте на двора и така до следващия тормоз.
- Да, така е.
- Ако се случи отново, защото знам, че вече са взети сериозни мерки, родителите са информирани, но ако все пак се случи отново, не дай Боже, пак ли ще им простиш?
- Да.
- Защо, за Бога?
- Защото те не знаят какво правят. Защото ги обичам.
Мъчно му беше за него – за този сериозен доктор с чудесен кабинет, дипломи по стените и така нататък. Ясно виждаше, така както си беше седнал на неудобния диван, хаосът в него. Мъглата. И той беше изгубен в мъглата като останалите. Мъчно му беше и за съучениците му, онези тъжни момчета, изпълнени със страхове и гняв досущ като родителите си. Разбираше ги. Знаеше защо правят така с него, колкото по-незащитаващ се той, толкова по-ожесточени те, но как да го обясни на майка си. Как да го обясни и на тоя доктор. Каза му, че не знае защо дразни толкова другите, но знаеше, разбира се.
А сега вече искаше да си ходи. Добре си бяха побъбрили, но не му се стоеше повече тук. Искаше да се прибира вкъщи. Преди това обаче реши да повдигне леко мъглата в доктора, да я разсее поне за кратко. Човекът се беше опитал, Мати видя това и още как, видя искреното му желание да помогне, заслужаваше подарък, защо не. Чудесен малък подарък за чудесния доктор.
Загледа се отново през прозореца. Дъждът беше спрял. Нямаше да е лесно, трябваше да подбере внимателно думите. Хората могат да са така чупливи понякога. Стисна очи и зачака търпеливо подходящия момент. За всяко нещо си има такъв момент, специален момент, но така да им е трудно да го разберат и приемат. Нетърпението е един от най-коварните човешки недостатъци, рядко води до нещо хубаво, ама ей на, не искат и да чуят. Знаят си своето.
Докторът се размърда нетърпеливо в креслото си. Оставаха петнайсет минути, а той не беше сигурен дали да продължава с опитите. Мати отвори очи и въздъхна. Няма как, трябваше да я свърши тая работа.
- Забелязвали ли сте, когато сте в банята и сте се къпал, след това сред парата поглеждате към огледалото и нищо не се вижда? – и без да го дочака да отговори, продължи с ясен глас. – Това е така, защото огледалото е замъглено от парата. Трябва да се пресегнете и да го избършете, за да видите отражението си, т.е. да видите себе си, докторе. Истината за живота, за вас самия е скрита под парата, под влагата, както искате го наречете. Зад мъглата. Нужни са смелост и сила, вътрешна сила, за да достигнете до истината, но преди всичко е нужно просто да се пресегнете. Често пъти огледалото се замъглява отново след секунда и трябва пак да се пресегнете и да го избършете. И така, колкото пъти е нужно. По подобен начин истината, също като изчезващото и появяващото се отражение в огледалото, проблясва като светкавица за част от секундата, за един миг (мигам не идва ли от миг?) като отблясък, мимолетен, като откровение, и от нас, само от нас, зависи дали ще я уловим. Или ще я пропуснем, отново и отново, докато някой ден не разберем, че сме пропуснали живота си.
Мати си пое дълбоко дъх и продължи, оставаха броени минути според часовника на стената. Трябваше да приключи с това смахнато въведение и да премине към същината. Нямаше време.
- Преди години една есенна утрин вие и вашият баща сте отивали към детската градина. Намирала се е близо до къщата ви, нали – на няколко минути пеш? Баща ви бързал страшно много за работа, както винаги, в този ден имал поредица от планирани операции, и в ума си той вече бил в болницата. Във всеки случай не и с петгодишния си син на път за градината. Синът му обаче бил силно развълнуван, защото искал да каже нещо важно на баща си. Бързал да му го каже, това дяволски важното нещо, тъй като са имали само няколко метра време, три преки, ако не се лъжа, а после, ако не успеел да го каже сега, щяло да бъде късно. После нямало да има особено значение, защото така са децата – винаги това, което имат да кажат, е дяволски важно за тях, но парадоксът е, че им минава бързо, каквото и да е то. Забравят, заминава, остава някъде назад в момента, заличава се от дистанцията на времето. И детето го разказало на един дъх - бясно реди думите си, метър след метър, няма никакво време, преките свършват, то тича подир баща си, бащата го дърпа за ръката, не поглежда назад, залисан в собствените си мисли. Движещият се, без да спира, широк гръб на бащата- това вижда синът, разказал историята си на гърба му, нека си го кажем.
Докторът гледаше към Мати с широко отворени очи, занемял, непомръдващ. Момчето, от своя страна, леко пребледняло, говореше тихо, напевно като майка над заспиващо дете. Вече нямаше връщане назад, това беше повече от ясно.
- А сега трябва да ви кажа, докторе, че баща ви вече знае. И ужасно съжалява, че не ви е чул тогава и не е направил нищо. Всъщност момченцето разказало на баща си истината за постоянните му наказания от страна на учителките. Бащата бил страшно огорчен от тия наказания, но те не се случвали, защото синът е направил нещо лошо. А поради страха на учителките. Всеки път, когато момчето и най-добрият му приятел започнели да тичат, да подскачат и да лудеят, както се полага на децата, учителките ги наказвали в ъгъла. „Защото ги е страх да не паднем, да си счупим главата или нещо подобно, така казаха, татко, затова ни наказват двамата все.“ Това са били думите ви, докторе, нали?
Мъжът, все така вцепенен в креслото си, кимна колебливо. Сякаш се беше смалил, бе станал онова същото петгодишно дете.
- Баща ви сега знае, разбирате ли? Знае, че се страхувате, че сте се пречупили. Съжалява за това. Моли ви да си спомните.
Мати се надигна рязко от дивана, настойчиво търсейки погледа на мъжа срещу него. Трябваше да издържи, трябваше да стигне до края и после да си ходи. Прекалено много се беше застоял тук, а и майка му сигурно вече се тревожеше.
- Трябва да разберете колко е важно да си спомните.
- Божичко, да си спомня какво? – с мъка проговори най-сетне докторът.
Устата му беше пресъхнала, имаше нужда да пийне нещо. Нещо силно най-добре.
- Спомнете си какво е било преди. Имам предвид преди пречупването. Нужно е да намерите отново свободата в себе си, онази свобода, която сте носил като дете преди да ви я отнемат възрастните. Да си спомните истината за света и живота въобще, която истина познава всяко дете. Трябва да проумеете, че вече не сте в онази стая, в оная детска градина и не сте наказан. Не сте наказан поради нечии страхове. Сам се наказвате поради вашите собствени страхове. Махнете се от ъгъла. Не се страхувайте. Смело вървете през живота си, каквото и да се случва. Това ви казва баща ви сега. Предадох ви малко истина, както ви обещах. Какво ще правите оттук нататък с нея, си е лично ваша работа. Беше ми много приятно. Всичко добро ви желая. И един съвет от мен – послушайте баща си, няма да сбъркате.
- Но откъде знаеш всичко това, боже мой?
Мати завъртя очи, въздъхна безшумно. Тия хора с техните безкрайни, досадни въпросчета, безсмислени, откъдето и да ги погледнеш. С безконечната им потребност да ровят, от обяснения, от отговори. Ужасно. Момчето се усмихна широко.
- Баща ви ми каза, как откъде?
Намигна на доктора, пъхна ръце дълбоко в джобовете на панталоните си и излезе, свирукайки си някаква мелодия, която кой знае откъде беше чул. Дойде му настроението. Беше чудесен ден всъщност.

Няма коментари:

Публикуване на коментар