неделя, 2 април 2017 г.

Бабата с цветята

Веднага, щом свърши класът по йога, минаха през магазина за кафе и бисквити. Кафе за майката, бисквити за дъщерята. Седнаха на една пейка наблизо, под обедното слънце. Майката отпиваше бавно от кафето, давайки възможност на мускулите си да се отпуснат след интензивните, близо два часа, упражнения по разтягане.
- Мамо, днес бил международен ден на детската книга - обади се дъщеря й между две бисквити.
Без да отваря очи, замижала срещу щедрото слънце, майката промърмори нещо.
- Какво? Ти чу ли какво ти казах?
- Да. А аз ти отвърнах, че не знаех.
- Хайде да отидем до Националната библиотека. Може да ме запишеш и да си избера книги за вкъщи, вместо все да купуваме. И без това ги чета за нула време.
- Може, ще видим.
Момичето леко се намръщи, но продължи да яде. Майка й много обичаше да казва „ще видим“, когато не е съвсем ентусиазирана от идеите на дъщеря си. Изобщо „ще видим“ никога не звучеше обнадеждаващо - я стане, я не. Какво да се прави - майки.
Все пак час по-късно двете пътуваха с метрото към библиотеката. Когато слязоха на спирката си, не, всъщност още докато пътуваха, на майката й хрумна, че може да свърши една работа, която все отлагаше. А сега, така и така слизаха към центъра, защо да не отметне и нея. Наблизо до библиотеката имаше една книжарница, в която продаваха и нейни книги, по-точно първата от двете книги, които беше написала досега. Искаше да провери дали още имат от нея или им се е изчерпала. Познати я питаха от време на време къде могат да си я намерят и беше добре да е сигурна, като ги праща в тази книжарница. Слязоха на спирката си и тръгнаха, хванати за ръце.
Минути по-късно минаха покрай някаква жена, продаваща цветя, май бяха нарциси, точно срещу сградата на Народното събрание. От другата страна на пътя, на самите павета отстрани, току до паметника. Беше седнала на разгъваемо столче, превита на две над цветята си, грижовно като над рожби, почти с гръб към улицата. Не ги видя, когато минаха бързо покрай нея. Може би после само гърбовете им, лицата със сигурност не.
- Мамо, тази баба продаваше ли цветята? - прошепна детето на майка си, докато се отдалечаваха. 
Майката почти тичаше, толкова беше ускорила крачка, та се наложи да я догонва.
- Какво?
- Бабата продаваше ли цветята? - повтори малко по-силно на майка си, след като се изравни отново с нея, стискайки я за ръка.
Майката замълча. Трябваше да прекосят малкото паркче насреща им, да завият леко наляво и щяха да видят книжарницата. Мина й през ума, че може да е затворена, като е неделя.
- Мразя просяци - каза момичето, когато минаха покрай няколко човека с протегнати ръце.
- Навярно и те мразят да са просяци. Поне повечето от тях.
- Да си намерят работа.
- Невинаги е възможно. Понякога нямаш избор, скъпа.
Момичето стисна устни в знак на несъгласие и не каза нищо повече. Спряха. Бяха стигнали. 
- Затворено е - майката огледа със съжаление внушителните метални решетки, опасващи витрината. 
Сред многото изложени книги нейната не се виждаше.
- Е, нищо, разходихме се поне. Не е било писано да е днес.
Хвана дъщеря си за ръка и я поведе наобратно. „По дяволите, какви са тия идиотски работи, помисли си раздразнено - книжарница, пък да не работи в неделя. Толкова време се каня да дойда и накрая - нищо.“
Стигнаха до жената с цветята - нямаше как, пътят им за библиотеката минаваше оттам. Тя им каза нещо, навярно предлагаше стоката си, но майката не я чу добре.
- Вземете си здравец, без пари - последните думи достигнаха вече съвсем ясно до ушите й.
- Не, благодаря - усмихна се учтиво, донякъде смутено, донякъде гузно в движение и отминаха.
- Мамо, ти чу ли я бабата?
- Да.
- Предлагаше здравец без пари. Защо?
- Ами не знам. Просто ей така.
- А защо не взехме като предлага?
Майката се замисли, докато крачеха по паветата. Отдалечаваха се, след малко вляво щеше да се покаже масивната сграда на библиотеката точно след университета насреща им. Защо наистина? 
- Щеше да увехне, докато се приберем. И да се наложи да го изхвърлим, разбираш ли? А и не бих го взела без пари.
- Защо? Бабата каза за без пари - настояваше момичето.
- Защото така. Не бих взела за без пари от бабата и това е. Дори и да го предлага без пари. Как да ти обясня?
Как можеше да й обясни? Как можеш да обясниш някакви вътрешни свои усещания на детето си, че и на когото и да било? Някои неща просто са си така и толкоз. Без много приказки, без обяснения. Няма особен смисъл, най-много да се загубиш в тях.
Отдалечаваха се, макар да беше забавила крачка, но усещаше, че й е все по-трудно да продължи. Краката натежават, нещо като че ли те дърпа назад, вървиш все така, не си спрял, единият крак пред другия, но само тялом. Това не си ти. Ти си останал там назад в ключовия момент и не можеш да помръднеш. Вкопал си се и трябва някак да се освободиш, за да настигнеш тялото си. Това са от ония моменти, когато е нужно да действаш веднага, да направиш нещо, да направиш онова нещо, което отговаря на вътрешното ти усещане за нещата, иначе лошо. Иначе можеш и да продължиш, разбира се - да, можеш, и още как, без да направиш нещото, но то все едно да си останал там. Част от душата ти да остане вкопана там завинаги. Тук частица, там частица и накрая нищо. В теб - нищо, пусто. Nada. Празнота.
Майката спря рязко, закова се като да й беше извикал някой „Стой“. Детето спря също и погледна учудено майка си.
- Виж, слагам в портмонето три-четири лева, върни се, моля те, и вземи здравеца, но не без пари. Дай тези тука, които са - погледна я строго. - Хайде, бързо. Ще те чакам.
Момичето грабна портмонето и почти се затича обратно към бабата с цветята. Майката го проследи с поглед, слънцето насреща я заслепяваше и тя заслони очите си с ръка. Внимаваше да не изпусне дребната фигурка, която бързо се отдалечаваше. 
След няколко минути се върна с широка усмивка и букет нарциси в ръка. Сред нарцисите зеленееше здравец.
- Мамо, тя искаше да ми даде всичките цветя, но й отказах. Какво ще прави без тях? Нали трябва да ги продава? И все пак виж колко много ми даде.
- Е, аз бях сигурна, че ще ти даде и нарциси освен здравец. Добре, че не си взела всичките, браво.
- А бабата беше само с една обувка и един чорап.
- Толкова има жената, какво да се прави.
- Хубаво е, че се върнахме и купихме от цветята й, нали?
- Хубаво е, да. Добре, че се върна.
Библиотеката също беше затворена. Неделя - не работи. Идиотска работа, но пък това нямаше никакво значение. Трябваше да побързат към вкъщи, за да сложат цветята във вода. Да не увехнат.

Няма коментари:

Публикуване на коментар