петък, 10 февруари 2017 г.

Пътуване по посока на сянката

"А привечер се намери да върви след него без пътека покрай реката, направо през сухите треви, които дращеха краката ѝ, високо под полите. Раменете му преграждаха погледа ѝ и усети, че се опитва да стъпва в стъпките му, все едно газеха сняг. Спряха на едно място, където реката се беше отдръпнала в жегата, оставайки им част от леглото си. В далечината още се виждаха къщите на селото и мостът върху скелето си, почти готов. Беше от тези мостове, които не ги крепи никаква опора, а само собствената им тежест и съвършенството на дъгата. Още една дъга плуваше в небето - луната, която изгряваше като вежда над сляпо око и нищо не осветяваше. И в полумрака най-сетне научи тежестта му - точно толкова голяма, че да може да я понесе. Беше един нож, който излекува една рана. Със зъбите му върху шията ѝ и дъхът му - толкова хаплив, че приличаше на шепот, докато мъхнатият огън я изпълваше на все по-дълбоки тласъци, чак до онзи взрив, който ги отхвърли и двамата встрани, вкопчени, и реката преля с една единствена вълна и ги измокри до кости."
Пътуване по посока на сянката, Яна Букова
Великолепен, чувствен, носещ безкрайна наслада за сетивата, роман. Погълна ме и ми се зави свят. И не спря. Адски ми напомня на магията на Маркес. Жесток роман.

Няма коментари:

Публикуване на коментар