събота, 28 януари 2017 г.

Кога мина?

Колата беше пълна догоре, но въпреки това летеше по тъмния път. В края на есента дните ставаха все по-къси и рано се стъмваше. Бързаха да се приберат вкъщи. Закъсняха, както винаги с тръгването и сега трябваше да наваксат. Да изпреварят времето, един вид.
Сякаш можеш да го надхитриш. Тя ли не знаеше това. Не можеш го надхитри времето. И те ще го разберат, няма как. Всички го разбират рано или късно, особено като си в края на пътя.
Бяха я сложили отпред, да й е по-удобно, на по-широко. Едната й чанта беше в препълнения багажник, другата държеше в ръце.
- Дай я тука при мен, и другата дай, каза на внука си, няма какво да им търсиш място.
- Спокойно, бе бабо. Има достатъчно място в багажника.
Но все пак едната чанта си я стисна в скута. Бяха като че ли малко изнервени, притеснени, че пак тръгнаха късно, по мръкнало, колко път ги чака, а и тоя багаж после трябваше да се разтоварва. Ето и нея взеха да я оставят на село, та малко се отклоняваха. Щеше да ги забави.
Затова си мълчеше на предната седалка, вперила поглед в шосето, мислеше си за своите работи. Веднъж да се прибере и ще се подредят нещата лека-полека. Има толкова работа по градината, преди да се прибере обратно в града. Трябваше да я подготви за зимата с две думи, да си оправи дворчето, ама зад тия две думи колко неща седяха, не е за разправяне. Колко работа, но нея не я плашеше. Работата никак не я плашеше. Какви по-страшни неща имаше на тоя свят.
Децата настояваха да си е в града за зимата. Инак сама там, в това пусто село, по-пусто от гробище, в идващия студ- казваха, че ще дойде невиждан студ, щяха да я мислят все. Нея, ако питаш, там си е най-добре. Че нали си е нейната къща, как иначе. Хубаво й беше там, макар и сама като кукувица. Добре й беше. В града не можеше да диша, но как да го обясниш на децата, тревожат се, звънят, тичат, когато могат. Не искаше да им е в тежест, затова се съгласи и тая зима да се прибере в града. Пък после ще видим, си каза.
Хванаха отбивката и поеха по добре познатия тесен път, дето две коли не могат се разминат. Тук вече почти никой не минаваше. Почти никой не идваше по тия глухи краища и пътят беше неподдържан, разбит на места, огромни дупки зееха начесто. Налагаше се колата да криволичи, за да ги избегне. После идваше мостчето, и то грохнало, но все още там. Няколко завоя, никаква кола, нито човек не срещнаха, само едно куче бавно прекоси улицата, та се наложи да намалят- осветено от фаровете, кучето за момент се обърка, пък после си продължи спокойно, накъдето беше тръгнало, и накрая спряха пред къщата.
Децата бяха заспали отзад, тя се обърна да ги види още веднъж. Вдъхна сладката миризма на детство, стисна чантата си в ръка и бавно слезе. Внукът й държеше с една ръка вратата на колата, с другата й помогна да слезе. Когато дълго се заседяваше на едно място така, както сега, после й трябваше време. Краката й се вдървяваха, натежаваха като торби с цимент, едва можеше да ги помръдне. За болката, появила се изневиделица, да не говорим. Пое ръката му с благодарност, Боже, кога му бърсах носа, кога порасна такъв мъж, кога мина това време, и пристъпи в мрака. Кога мина това време?
Засуети се пред портата, зарови трескаво в чантата, оставаше да си е забравила ключовете, а не, тука са и едва що не въздъхна шумно от облекчение. Какво щеше да прави иначе, какво? Не й се мислеше. Забърза със ситни крачки по тясната пътека, цялата застлана с шума, трябваше още утре да я измете, не мой така, продължи навътре към къщата. Наистина голям студ беше дошъл, още повече тук в планината. Ще запали печката, но първо да ги изпрати младите. Внукът влезе в коридорчето да остави чантата от багажника и предложи да й помогне с печката.
- А, не, не, моля ти са, тръгвайте, че мръкна съвсем. И децата спят, вървете, вървете, път ви чака.
И като нареждаше така, почти го избута към пътеката. Той се поколеба, погледна към тъмната кола, после към баба си: да намери верния отговор.
- Вървете, сине, аз колко съм я палила таз печка, не ма мисли, настоя тя и без да го чака, тръгна напред, чевръсто, колкото й стигаха силите, да ги изпрати.
Стигнаха до колата, сбогува се набързо с внука и жена му. Те я прегърнаха един подир друг, доскоро, влизай бързо вътре, че студено, й заръчаха и потеглиха. Застанала зад портата, тя им помаха. Дребният й силует се очерта ясно на вратата. Маха им, докато завиха в края на уличката и напълно се скриха от погледа й.
После избърса очите си бързешком, опитвайки се да си спомни онова стихотворение, което беше прочела неотдавна в един вестник. Как беше пущината, толкоз да й хареса, всичко се забравя вече, всичко заминава, отива си. Всичко се заличава, да. Какво да се прави. Безсилен си срещу тез работи, по-големи са от теб, по-дяволии.
Като светкавица за миг я прорязаха началните думи: идвайте си, докато все още светят две прозорчета в шумака... И дотам, нататък не помнеше. Махна с ръка и се обърна да се прибира. Много работа я чакаше, но първо да запали печката.
В отдалечаващата се кола едното дете се беше събудило, момиченцето, братчето му още спеше, но никой не разбра, защото то не се обади. Когато колата потегли, детето се обърна към задното стъкло и помаха на прабаба си. Взираше се с усилие в самотния, смаляващ се силует на портата, още сънено, а и наоколо беше абсолютна тъмница, и махаше с ръка, докато не завиха. Чао, бабо, й прошепна. Бабата не го чу, нито го видя, защото в колата беше съвсем тъмно и навън беше съвсем тъмно.

Няма коментари:

Публикуване на коментар