петък, 13 януари 2017 г.

По-добре се върни

Опитвам се да си спомня деня, в който си ходих на село и вуйна ми разказа мимоходом, ей така между другото, тази случка, но не мога. Знам, че ако си насиля съзнанието да си спомня, ще стане по-зле. Съвсем ще блокирам. Затова се отпускам, не мисля за такива незначителни неща и си спомням другото. Детайлите, дребните щрихи, онова, което прави историята пълнокръвна, правдива. Истинска като болка, като живота.
Помня, че беше приятно хладно, значи някъде в края на лятото, началото на есента, допускам дори средата на есента да е било. Дните са топли по това време на годината, но утрините и вечерите се захлажда не на шега. Нощите са си направо студени.
На двора пред къщата сме, има там една полянка: неголям квадрат райграс, който вуйчо ми реши да сложи на мястото на... дори не помня на мястото на какво, домати ли бяха, картофи ли, какво чудно, но ненадеждно нещо е паметта, понеже не смогваше да се грижи за цялата градина. Особено сега, когато баба вече я нямаше да човърка по малко.
На тоя неголям квадрат райграс децата тичат, гонят се, събират с гребла окапалата от дърветата, шума, дивеят с една дума, а аз обичам да лежа върху една просната плажна кърпа, да чета книга или просто да зяпам преминаващите облаци. Когато лежа така в тревата, на кърпата де, но в тревата все пак и проследявам облаците от единия до другия край на отрязъка синьо над мен, почти усещам как тялото ми се смалява, ръце, крака, всичко и се превръщам отново в дете. Какъв си искал да станеш, когато си бил дете, чух наскоро този въпрос в един филм. Дете, отвърна човекът.
Там е и любимата ми липа, под която слагах един стол за баба, от ония, старите, дървени столове, да поседи малко в последните си дни, кой да знае, че са били последни, на въздух така, да подиша липов цвят, мирис на дом и свобода. Забождах стола току под дървото и я виках, сядай бабо, да те напече малко слънцето, на чист въздух, много е полезно, ще ти стане по-добре. И тя сядаше, какво да ме прави, послушно сядаше и се смееше срещу мен, срещу нас, всичките, гледайки ни как щъкаме наоколо.
После спираше да се смее, сещаше се навярно, че колкото и да е полезно да седи там навън, то няма да й помогне. Но седеше, заради мен седеше на стария стол със слабите си ръце, прибрани в скута. Дишай, бабо, липов цвят, той ще изгони всичко лошо в теб, дето те мъчи и не ти дава да спиш нощем, и не ти дава да живееш повече. И малко по малко, а после все по-бързо и изневиделица да се отдалечаваш от нас, живите.
Май се снимахме с нея, аз и тя, след това сестра ми и тя, и всички заедно, пък баба се смееше по нейния кротък начин и от време на време протестираше слабо, не ме снимайте де, вижте ме каква съм хъндрава у главата. А ние със сестра ми умирахме да се смеем на тая чудна и смешна думичка, която тя понякога използваше: хъндрава, никога преди и никога повече не чух някой да я казва. Може тя да си я е измислила, кой знае, вече няма как да я питам. Умирахме и трите да се смеем, после баба само умираше.
Сега вече земята постепенно изстива и съвсем не става за лежане, та ние възрастните стърчим прави, говорим си в този късен следобед, не сме се виждали наистина отдавна, децата си карат детските работи. Притварям очи срещу последните слънчеви лъчи, оскъдна топлина, но все е нещо, преди слънцето да се е скрило зад покрива на къщата. Обичам да улавям точно този момент от залеза- минута по-късно и бих го изпуснала. Смрачава се. Зяпам разсеяно котките, преминаващи наоколо, шмугват се я в зимника, я нейде из градината. Не ни познават, като идваме толкоз рядко и се страхуват, стряскат се от нас и не позволяват да ги доближим.
Говорим си с вуйна за тях. Кое как се казва, не са малко, за да ги запомниш, задължително всяко едно си има име, винаги е било така, какъв му е нравът, привичките, такива неща. По едно време вуйна ми посочва една от котките с думите, че лятото се била окотила с две котенца, много хубави били. Така каза, хубави котета били, това го помня. Игриви, боричкащи се по цял ден, както се полага на котетата, а и изобщо на децата. Разбира се, и бели правели, да бутнат някоя саксия, да ровичкат нещо посадено в градината, детска му работа. Все край кладенеца си играели, все там се тъдявали.
На никого не му хрумнало, че това, което се случило после, можело изобщо да се случи. Когато по цял ден си на работа и вечер се прибираш капнал от умора, и трябва тепърва да почваш работата в градината, из къщата шетня, все пак и баба вече я няма, последното, за което си мислиш, е да закриеш зейналия отвор на кладенеца. Може и да си го помислиш един-два пъти, ама малко след това си го забравил, няма как.
С две думи, един ден и двете котета паднали в кладенеца. Не се знае как е станало, едното е повлякло другото ли, как ли, все едно. Мен ако питаш, то си е било неизбежно, от ония работи, дето така или иначе се случват, каквото и да сториш. Не можеш избяга. Предопределен край, предизвестена смърт, ако щеш му кажи.
Вуйчо и вуйна били на работа, а когато са се прибрали, вече било късно. Майката обикаляла около кладенеца, мяукала. Викала ги навярно. Две седмици. Така каза вуйна. Не се помръдна от кладенеца през всичките тия дни, седи и чака от сутрин до вечер, че и през нощта. Какво чака, Божа работа, вика вуйна. Е, как какво, си мисля, децата си чака.
Тогава, като ми разказа тая история, мина и замина покрай ушите ми. Друго ми е било в главата, това остана по периферията й. Така съм си мислила, ама не е било точно тъй. Защото ей колко време мина, а аз все се сещам за това. Каквото и да правя, то неизменно си седи някъде забито в мен, седи забито, пустото, като трън в петата да речем.
Чудя се котките изпитват ли мъка, когато децата им, че и двете наведнъж, се удавят в кладенец например. Какво я е карало да стои дни наред там, ако не е било това? На какво се е надявала? Че са оцелели някак и всеки момент ще изскочат от герана? Дали е знаела вече, че е безсмислено да чака? Или е знаела и е седяла там, за да е близо до децата си, па макар и удавени. Такива неща.
Снощи се обадих на вуйна да ми разкаже отново случката, ама с всичките й подробности и нюанси, за да мога да я запиша, както правя сега и така да се отърва от нея. Как са изглеждали котетата, какви шарки са имали, приличали ли са на майка си или пък не- може би на неизвестния си баща, сучели ли са още или вече им е носила мишки, учела ли ги е да ловуват или е изчаквала да пораснат още малко, да укрепнат.
Но не можах да я попитам. Не знам защо. Честитихме си новата година, пожелания и прочие, здрави ли са, здрави са, и ние така, но не успях да я заговоря за това. Пък и какво значение имаше вече? Понякога нещата просто се случват и това е. Другото лято ще има други котета, а може дори по-рано и така. Ще забрави. Живот. Котешки, кучешки, човешки живот. Мъка и радост, лекота и отчаяние. И така до края.
И друго нещо си мисля сега. Когато някой ни разказва нещо мимоходом, просто ей така между другото, трябва много внимателно да го слушаме. Както веднъж каза един приятел, „просто ей така“ са най-специалните случаи. Сега си мисля, че в онзи момент, когато вуйна ми спомена набързо случката с котетата, все едно се отвори процеп във времето и пространството. Разбира се, не можеш да го видиш тоя процеп с просто око, усещаш го вместо това. То е нещо като откровение, как да го обясня, сякаш Бог ти намига иззад преминаващите облаци, наднича и ти намига за част от секундата, и трябва наистина да си много внимателен, много наблюдателен, за да не го изпуснеш. Минута по-късно, не, секунда по-късно и край. Няма го. Върви го чакай после да се появи, като си нямаш друга работа.
Та в този процеп, ако успееш да надникнеш, ами то не си е за разправяне какво можеш да видиш там, отвъд, дето се казва. Може дори да не се върнеш. Но по-добре се върни, така или иначе ще си дойде времето и за другото.


Няма коментари:

Публикуване на коментар